Определение № 3421 от 03.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1411/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД със седалище в [населено място] - чрез адв. Х. И., против решение № 1836 от 26.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 7375/2024 г. на Софийски градски съд, ІІ-В въззивен състав. С посоченото решение е потвърдено решение № I-161-20117281 от 04.03.2024 г. по гр. д. № 3946/2019 г. на Софийски районен съд, 161 състав, с което са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД срещу Р. Е. Р. искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на банката - ищец сумите 9 908.62 лв. - главница по договор за издаване на кредитна карта Euroline от 18.06.2003 г., сключен между „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД и Р. Е. Р., вземанията по който са прехвърлени на „Юробанк България“ АД с договор за продажба на предприятие от 24.03.2005 г., ведно със законна лихва от 25.05.2018 г. до окончателното плащане, 1 737.69 лв. - възнаградителна лихва по договора за периода от 26.06.2003 г. до 04.04.2018г., 376.49 лв. - такси по договора за периода от 26.06.2003 г. до 15.05.2018 г., и 1 091.99 лв. - обезщетение за забава върху главницата за периода от 26.06.2003 г. до 15.05.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на заявление по чл. 410 ГПК от 02.06.2018 г. в производството по ч. гр. д. № 32806/2018 г. на Софийски районен съд. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК и за уважаване на предявените установителни искове с присъждане на разноски. Касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че договорът за издаване на кредитна карта е нищожен като сключен в нарушение на законова забрана за извършване на банкова дейност по издаване и управление на банкови карти от небанкови финансови институции, каквото качество е имал неговият праводател „Бългериън Ритейл Сървисиз“ ЕАД. Поддържа оплакване, че съдът не е извършил съвкупна преценка на фактите и доказателствата по делото и не е обсъдил надлежно въведените с въззивната жалба твърдения и доводи, в резултат на което е установил погрешно фактическата обстановка по спора и е приложил неправилно материалния закон, уреждащ спорното правоотношение към момента на неговото възникване. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулиран е следният въпрос, за който се твърди, че е от значение за изхода на делото и че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в определение № 465/12.02.2025 г. по т. д. № 1603/2024 г. на II т. о. и определение № 692/07.09.2011 г. по ч. т. д. № 925/2010 г. на II т. о., както и с практиката в цитирани решения на Софийски градски съд, Районен съд - Стара Загора и Районен съд - Петрич: „Представлява ли банкова дейност сключването на договори за кредитни карти, средствата за които не са публично привлечени, към 18.06.2023 г. от търговски дружества“. Във връзка с поставения въпрос е посочен формално и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да са изложени аргументи относно значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК. Ответникът по касация Р. Е. Р. от [населено място] не е подал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди обжалваното пред него първоинстанционно решение, Софийски градски съд, след самостоятелен анализ и преценка на фактите и доказателствата по делото, е достигнал до извод, че установяваните по реда на чл. 415, ал.1 ГПК парични вземания, предмет на издадена въз основа на заявление по чл. 410 ГПК заповед за изпълнение, не съществуват, тъй като соченият в заявлението като основание за тяхното възникване договор за издаване на кредитна карта Euroline, сключен на 18.06.2003 г. между „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД и Р. Е. Р., е нищожен поради противоречие с действащи по време на сключването му императивни законови разпоредби, уреждащи извършването на банкова дейност. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил установените от доказателствата факти, че с договора от 18.06.2003 г. е постигнато съгласие „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД да предостави на Р. Е. Р. кредитен лимит в размер на 10 000 лв., ведно с карта Euroline, която получателят може да използва за заплащане на стойността на сделки в търговски обекти; За извършване на плащанията, както и за теглене на пари в брой в качеството на кредит в рамките на кредитния лимит от служебните помещения на дружеството - издател или от клонове на „Българска пощенска банка“ АД, картодържателят ще бъде кредитиран от издателя на картата. В договора е предвидено, че картодържателят ще получава ежемесечно извлечения, които съдържат данни за всички извършени операции с картата през предходния месец, като може да погаси всичките си задължения изцяло или да плати минимална месечна вноска, посочена в извлечението. Договорът е сключен при действието на общи условия като безсрочен с уговорката, че при изтичане валидността на картата тя се подновява и всяка нова карта представлява продължение на предходната при същите условия, а прекратяването на договора е възможно с писмено уведомление от картодържателя след изплащане на всички задължения по картата или едностранно от дружеството - издател при предвидени в общите условия предпоставки. С договор за продажба на предприятие от 24.03.2005 г. „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД е прехвърлило на „Юробанк България“ АД вземанията си по сключения с ответника договор за кредитна карта. От правна страна въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че сключеният между праводателя на ищеца и ответника договор е нищожен поради противоречие със закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. За неоснователно въззивният съд е приел оплакването във въззивната жалба на ищеца, че първоинстанционният съд е извършил недопустима служебна проверка на действителността на договора, без да е бил сезиран с възражения и доводи за неговата нищожност. Изложил е съображения, че в случая са приложими разрешенията в Тълкувателно решение № 1/2022 г. по тълк д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според които съдът е длъжен да се произнесе в мотивите към решението си служебно по нищожността на правни сделки или на отделни техни клаузи, които са от значение за решаването на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. След преценка на съдържанието на договора въззивният съд се е произнесъл, че по същността си договорът има характер на банкова сделка и е сключен в противоречие с действащата по време на възникване на договорното правоотношение императивна правна уредба на банковата дейност. Изводът за нищожност на договора е мотивиран с разпоредбите на Закона за банките (отм.) в редакцията към 2003 г., съгласно които сключването на договори за кредит с публично привлечени парични средства, както и издаването и управлението на банкови карти, може да се извършва само от търговец - банка; Посочените сделки представляват „банкова дейност“ и могат да бъдат сключвани само от лице, което е получило разрешение (лицензия) за банка от Българската народна банка (чл. 1, ал. 1, чл. 1, ал. 2, т. 10 и чл. 1, ал. 4); Извършените извън обхвата на издадената лицензия сделки са нищожни (чл. 19, ал. 4, т. 4 и чл. 9). Съдът е посочил, че едва с приемането на Закона за кредитните институции (ЗКИ), в сила от 01.01.2007 г., е предвидена възможност и кредитни институции, които не са банки, но са получили съответното разрешение, да сключват договори за кредит с електронни пари, но е счел, че като следващ по време сключването на договора от 18.06.2003 г. този закон е неприложим към спорното правоотношение. За да квалифицира договора като банкова сделка, въззивният съд е приел, че неговите клаузи покриват типичното съдържание на договор за кредит и банкова карта по смисъла на Наредба № 16/02.03.1995 г. за плащанията с банкови карти (отм. ДВ бр.81/2005 г.), доколкото не е сключен с предаване на уговорена парична сума, а с подписването му е предоставена банкова карта (по смисъла на наредбата), която представлява електронен платежен инструмент, използван многократно за идентификация на картодържателя и за извършване на теглене на пари в брой чрез терминални устройства АТМ, за плащане на стоки и услуги и за получаване на пари в брой чрез терминални устройства ПОС. Предвид обстоятелството, че към момента на сключване на договора „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД е местно юридическо лице - търговец, което не е банка и не е разполагало с издадена лицензия от БНБ за извършване на банкова дейност, съгласно изискванията на приложимите към този момент разпоредби на Закона за банките (отм.) и на чл. 4, ал.1 от цитираната наредба, съдът се е произнесъл, че договорът противоречи на императивните разпоредби на закона и е нищожен по аргумент от чл. 19, ал. 9 ЗБ (отм.). Доводите на ищеца - жалбоподател, че породеното от договора правоотношение се урежда от друг закон - Закон за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежните системи (в сила от 2005 г.), не са възприети от въззивния съд с мотив, че правоотношението се урежда от действалия по време на сключване на договора Закон за банките (отм.) и че валидността на договора следва да се преценява с оглед качеството на картоиздателя, който не е притежавал лиценз за банка, а не с оглед качеството на ищеца, който е встъпил в правоотношението на страната на картоиздателя по силата на договор за прехвърляне на търговско предприятие, без да се новират задълженията на ответника - картодържател. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение. Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните доказателства. Със законодателното изменение на чл. 280 ГПК от 2017 г. (ДВ бр. 86/2017 г.) като самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване са уредени вероятността въззивното решение да е нищожно и недопустимо и очевидната неправилност на решението (чл. 280, ал. 2 ГПК). Поставеният в изложението към касационната жалба въпрос отразява несъгласието на касатора с решаващия правен извод на въззивния съд, че сключването на договора за кредитна карта от 18.06.2003 г. съставлява банкова дейност, за извършването на която издателят на картата „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД не е притежавал изискуемото от Закона за банките (отм.) търговско качество „банка“ с издадена за целта лицензия, поради което договорът е нищожен като нарушаващ действащите по време на сключването му императивни правни норми. Въпреки, че е зададен абстрактно, въпросът е насочен към проверка на правилността на извода на въззивния съд за нищожност на конкретния договор и това е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване по повод на него - т.1 от цитираното тълкувателно решение. Дори условно да се приеме, че формулираният въпрос отговаря на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК, по отношение на него не е доказана специфичната за основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка - противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на ВКС. От посочените в изложението съдебни актове единствено определение № 692/07.09.2011 г. по ч. т. д. № 925/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, обективира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. В определението е даден отговор на правните въпроси какви са изискуемите за редовността на документа по чл. 417, ал. 2 ГПК реквизити и какво съдържание е вложил законодателят в понятието „извлечение от счетоводни книги“. Разрешените въпроси не са идентични с въпроса, с който касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване по настоящото дело, и с оглед на това определението не установява релевантно за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК противоречие като предпоставка за допускане на касационно обжалване. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно и касационната инстанция не дължи произнасяне по него. По изложените съображения решението по в. гр. д. № 7375/2024 г. на Софийски градски съд не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност. В практиката на ВКС е възприето разрешението, че като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага особено тежък порок на въззивното решение, който може да бъде установен пряко от мотивите на решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290 ГПК проверка за наличие на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Решението на въззивния съд ще е очевидно неправилно, когато при постановяването му са допуснати видимо тежки нарушения на закона - материален и/или процесуален, а също и когато въззивният съд е формирал решаващите си изводи в грубо противоречие с правилата на логиката. От мотивите към обжалваното решение не се установяват нито тежки нарушения на закона, допуснати при разглеждане на делото и/или при постановяване на решението, нито груби нарушения на логиката при формиране на решаващия извод на въззивния съд за нищожност на договора, сочен за източник на установяваните по реда на чл. 422 ГПК парични вземания. Доводът на касатора, че въззивният съд е приложил погрешно неприложимия към спора Закон за банките (отм.), без по делото да са събрани доказателства за предлагани от страна на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД кредитни продукти с публично привлечени средства, не насочва към очевидна неправилност на обжалваното решение. По същността си този довод, както и другият поддържан от касатора довод в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - че издадената в изпълнение на договора от 18.06.2003 г. кредитна карта не носи белезите на „банкова карта“, попадаща в обхвата на съдържащата се в Закона за банките (отм.) правна уредба, съставляват оплаквания за необоснованост и за материална незаконосъобразност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,