Определение № 394 от 05.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2164/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „БИЛДИНГ – ЗАХ“ ЕООД, представлявано от адв. Р. С., срещу решение № ІV-58 от 13.06.2019г. по в.гр.д. № 492/2019г. на Бургаски окръжен съд в частта, в която след отмяна на решение № 312 от 11.02.2019г. по гр.д. № 8527/2018г. на Бургаски районен съд, касаторът е осъден да заплати на „КОЧАК – Б“ ЕООД сумата 21 750 лева, представляваща главница по договор за паричен заем от 27.11.2012г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното плащане на сумата. Касаторът излага оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Поддържа, че не е осъществен фактическият състав на договора за заем, тъй като липсва реално предаване на парите /сумата не платена нито в брой, нито по банков път, както е договорено/, както и че представеният договор за заем е симулативен, тъй като с него се уреждат отношенията по повод друг договор за съвместна дейност. Прави се и оплакване за необсъждане на мотивите на първоинстанционния съд за нищожност на договорите за заем. Твърди се, че ищецът никога не е разполагал със средства, които да предостави в заем, и това се установява от заключението на ССЕ. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, предл.3 ЗЗД, тъй като е очевидно неправилно. Поддържа, че необсъждането на съществени факти /че е даден неправилен отговор на съществения въпрос относно реалния характер на договора за заем и условието за неговото сключване и действие; че ищецът не разполага с парични средства и няма доказателства за произход на същите от трети лица или по друг начин; че липсва плащане по банков път и подписан приходен касов ордер/, включени във фактическия състав на договора за заем, е довело до постановяване на очевидно неправилно решение. Ответникът „Кочак - Б“ ЕООД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същото не е очевидно неправилно. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че са били в търговски правоотношения, едно от които – сключен на 21.11.2012 г. договор за съвместна дейност, по силата на който са се договорили да обединят своите усилия за осъществяването на съвместна дейност във връзка с чл.1 от Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства (пясъци и чакъли) от находище „Дъскотна“, с участъци „Северен“ и „Южен“, [населено място] и [населено място], [община] и извършването на други, позволени от закона дейности, свързани с изпълнението на концесията след възлагането й. По силата на чл.5 от договора ищецът „КОЧАК-Б“ ЕООД е финансирал съвместната дейност със сумата от 250000 евро, от които 200000 евро в рамките на 6 месеца, считано от датата на подписване на този договор, а останалите 50000 евро ще бъдат предоставени след започване на работа. Този договор е прекратен със споразумение между страните от 27.06.2018 г. Въззивният съд е посочил, че по делото са представени 16 броя договори за заем, сключени между „КОЧАК-Б“ ЕООД, в качеството на заемодател, и „БИЛДИНГ ЗАХ“ ЕООД, в качеството на заемател, сключени при еднакви условия всеки: заемодателят се задължава да предаде в собственост на заемателя съответната сума, а заемателят се задължава да върне заемната сума и да плати възнаграждение на заемодателя по чл.3 от договора - възнаграждение под формата на годишна лихва в размер на 6 % от заемната сума, като заемателят се задължава да върне на заемодателя заемната сума, заедно с уговорената лихва, в срок до 1 година от подписването на договора. Според чл.10 от договора заемателят дължи неустойка в размер на 0,04 % от заемната сума за всеки просрочен ден, ако не върне заемната сума, заедно с уговореното възнаграждение на падежа. Въззивният съд е посочил, че на 27.11.2012 г. е сключен договор за сумата 40 000 лева, като е представен РКО от 28.11.2012 за сумата от 14 340 лева; с платежно нареждане от 20.05.2013 г. по сметка на „БИЛДИНГ ЗАХ“ ЕООД е преведена сумата от 950 лева, като за основание на превода е посочено „по договор за паричен заем от 27.11.2012 г.“, а с платежно нареждане от 29.03.2013 г. по сметка на „БИЛДИНГ ЗАХ“ ЕООД е преведена сумата от 5 800 лева, като за основание на превода е посочено „заем по договор“. Обсъдил е заключението на съдебно-икономическата експертиза, според което в счетоводството на ищеца не са отразени приходи от стопанска дейност, съответстващи на предоставените заеми за периода 2012 – 2013г., по сметка 720 е отразен приход от лихви – както към 31.12.12г., така и към 31.12.2013г. Посочил е, че експертизата не е получила достъп до счетоводството на ответника, поради което не е отговорила на въпросите, касаещи получаване на процесните суми от ответника. Приел е, че са установени преводите по договора за съвместна дейност от ищцовото дружество на ответното: 58500 лева на 29.11.2012 г.; 74000 лева на 05.12.2012 г.; 19500 лева на 20.12.2012 г.; 29 200 лева на 15.02.2013 г. Въззивният съд е приел, че договорът за заем е реален; по принцип безвъзмезден; каузален; неформален – не е необходима определена форма за неговата действителност, писмената форма е форма за доказване на същия. Приел е, че за да се докаже по несъмнен начин, че между две лица е сключен договор за заем на парична сума, следва безспорно да се установи на първо място кои са лицата и какво е качеството на всеки от тях – кой е заемодател и кой – заемател; какъв е размерът на заетата сума и какъв е размерът на сумата, която ще подлежи на връщане; реалното предаване на сумата от заемодателя на заемателя; кога се дължи връщане на сумата. Достигнал е до извод, че представените по делото доказателства установяват сключването между страните на 16 бр. договори за заем, по които ищецът в качеството си на заемодател е предал, а ответникът в качеството си на заемател е получил там посочените суми. Уговорена е възмездност – задължение на заемателя да заплати възнаграждение за ползването на парите, в размер на 6% годишна лихва, както и неустойка за забавено плащане на главницата и възнаградителната лихва. Приел е, че договорите съдържат неоспорените подписи на законните представители на страните; издадените разходни касови ордери също съдържат неоспорените подписи на законните представители на страните и с тях се удостоверява предаването, респ. – получаването на сумите. Изложил е съображения, че твърденията на ответника за симулативност на договорите обръща тежестта на доказване на симулацията върху него, в каквато насока първоинстанционният съд е дал указания с определението си от 21.11.2018г., като за доказване на възражението си ответникът следва да представи т.нар. „обратно писмо“, изходящо от насрещната страна, или да се представи т.нар. „начало на писмено доказателство“ съгл. нормата на чл.166, ал.2 ГПК, което да дерогира забраната на чл.164 ГПК за допустимост на гласни доказателствени средства. Посочил е, че в настоящия случай ответникът не е представил такива доказателства, поради което е намерил за неоснователни твърденията му за симулативен характер на сключените договори. Въззивният съд е приел, че при липса на представени от ответника доказателства за връщане на сумите, ведно с възнаградителната лихва за ползването им в посочените в договорите срокове, ответникът следва да бъде осъден да го стори. Предвид забавата на длъжника, същият следва да заплати уговорената между страните в чл.10 от договорите неустойка за забава. Във връзка с извода на първоинстанционния съд за нищожност на договорите за заем въззивният съд е изложил съображения, че за да се направи извод за извършване на банкова дейност в противоречие на закона, следва да се установи, че се касае до банкова (кредитна) дейност, която страната упражнява по занятие, в предмета на сделки, като извършва някоя от дейностите по чл.2 или чл.3, ал.1, т.1, вр. чл.2, ал.2, т.1, 2, 6-13 ЗКИ или най-общо казано, финансиране/кредитиране на широк или определен кръг правни субекти. Приел е, че в настоящия случай от фактите по делото не се установява и дори не се индицира ищецът да предоставя заеми по отношение на други правни субекти. Посочил е, че ответникът не оспорва съществуването на трайни търговски правоотношения между двете дружества и между тях и трети субект „Алба Бетон“ - ООД, в който при справка в ТР се установява че управителите на двете дружества са съдружници. Поради това въззивният съд е достигнал до извод за наличие на междуфирмена търговска дейност във връзка с договор за съвместна дейност, по силата на който страните се договорили да обединят своите усилия за осъществяването на съвместна дейност във връзка с чл.1 от Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства (пясъци и чакъли) от находище „Дъскотна“, с участъци „Северен“ и „Южен“, [населено място] и [населено място], [община] и извършването на други, позволени от закона дейности, свързани с изпълнението на концесията след възлагането й. Приел е, че в рамките на тази дейност ищецът е предоставил на ответника в заем процесните суми и поради това не е налице противоречие на тези договори с императивните норми на ЗКИ. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника за нищожност поради противоречие със Закона за ограничаване на плащанията в брой. Приел е, че съобразно нормата на чл.3, ал.1 от закона, в редакцията към 2012 и 2103г., когато са сключени процесните договори, плащанията на територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са: 1. на стойност, равна на или надвишаваща 15 000 лв.; 2. на стойност под 15 000 лв., представляваща част от парична престация по договор, чиято стойност е равна на или надвишава 15 000 лв. Посочил е, че в настоящия случай всички плащания са под горния размер, а едно от тях е равно на посочения размер, поради което плащанията в брой не нарушават императивните законови разпоредби. Настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Доводът на касатора е обосновано с оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на извода на въззивния съд за наличие на сключен договор за заем при твърдения за липса на доказателства за реално предаване на сумата, предмет на договора за заем. Произнасянето по това оплакване налага обсъждане на събраните по делото доказателства и поради това не може да бъде извършено в производството по чл.288 ГПК. Следва да се посочи обаче, че изводът на въззивния съд за наличие на сключен договор за заем е обоснован с приетото за установено след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства предаване на сумата 21 750 лева, предмет на договора. Касаторът е изложил и довод за необсъждане на твърдението му, че заемодателят не е разполагал с паричните средства, които се твърди да са предоставени в заем. Този довод представлява оплакване за неправилност поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, което не обуславя очевидна неправилност на въззивното решение, и с оглед на това допускането на касационно обжалване във връзка с него е обусловено от формулиране на правен въпрос, какъвто липсва, и от обосноваване на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Следва да се посочи обаче, че въззивният съд е обсъдил всички твърдения и доводи, които е счел за относими, предвид приетото за установено предаване на сумите, предмет на договорите за заем. По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1560 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,