Определение № 983 от 04.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3807/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 128/28.04.2022 г. по в. гр. д. № 35/2022 г. Пернишкият окръжен съд е потвърдил решение № 23/01.12.2021 г. по гр. д. № 76/2021 г. на Трънския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявен от Ц. С. Ц. срещу „Дейна“ ЕООД [населено място] иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение в размер на 17 421.60 лева за лично ползване на съсобствен недвижим имот № ***по картата на землището на [населено място], съставляващ нива с площ 14.809 дка в местността „Е.“.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подал ищецът, който се позовава на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.

От ответника по касация - ответник по иска, е получен писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационен контрол, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че страните са съсобственици на имота по исковата молба, който съгласно кадастралната карта представлява ПИ с идентификатор ***, като ищецът притежава 1/5 ид. ч., а ответното дружество - 4/5 ид. ч.

Твърденията на ищеца са, че за времето от 25.06.2020 г. до 25.01.2021 г. е бил лишен от възможността да ползва съсобствения имот, тъй като фактическата власт се упражнява от ответното дружество, което складира дървен материал, техника и инвентар, използвани за производствена дейност, осъществявана в цех, разположен в съседен имот; поставено от ответника заграждение препятства достъпа на ищеца до имота. Претендираното обезщетение е в размер на 16 800 лева.

От заключението на техническата експертиза първоинстанционният съд е приел, че площта на целия имот е 14.809 дка. От нея на място има частична ограда на площ от 11 586 кв. м., ако се затворят контурите на местата без ограда. Заграждането е с лека ограда - дървени колове и напречни борови орезки и на места дъски, орезки вертикално /малка част около дърводелната/. Незаградената площ е 3 223 кв. м. Площта, съответстваща на идеалните части на ищеца, е 2 961.80 кв. м., а на ответника - 11 847.20 кв. м. Анализирайки показанията на разпитаните по делото свидетели, приетите писмени документи и заключението на експертизата, съдът е достигнал до извода, че съсобственият имот не се ползва от ответника лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС. Според свидетелите Д. А. А., Р. Б. П. и Г. А. С. имотът не е ограден изцяло и е осигурен безпрепятствен достъп до него. Машини и материали, предмет на стопанската дейност на ответното дружество, са разположени на площ, много по-малка от притежавания от него дял и концентрирана по границата с изцяло собствения на дружеството имот. Обстоятелството, че на терена на земеделска по предназначение и характеристика земя се намира дървен материал, не променя автоматично предназначението на имота. Фактическото положение на предоставена от страна на ответника - мажоритарен съсобственик, възможност за безпрепятствено влизане и ползване на съсобствения имот, не е променено и след връчената на 15.06.2020 г. нотариална покана до ответника.

Въззивният съд е приел, че ищецът се позовава на ползване на имота от ответното дружество в обем, по - голям от притежавания от него, което представлява източник, основание на парично вземане по чл. 31, ал. 2 ЗС, независимо от естеството на имота и ползването му за развиване на производствена дейност. Съдът е приел, че по делото са останали недоказани твърденията ответникът чрез действие или бездействие да е осуетил достъпа на ищеца да ползва имота съобразно частта си от собствеността. Имотът не е ограден изцяло и има безпрепятствен достъп до него, като разположените машини и материали, предмет на стопанска дейност на дружеството, са на площ, по-малка от дела му. За да е налице вземане по чл. 31, ал. 2 ЗС, не е важно как и защо е използвана общата вещ, а само дали съсобственикът - ищец е бил лишен от възможността да я ползва според нейното предназначение и според онзи обем права, който притежава в съсобствеността. В случая не може да възникне право на обезщетение за лишаването му от прякото ползване на вещта, доколкото ищецът не е доказал да е лишен от възможността да ползва съсобствения имот според неговото предназначение съобразно правата, които притежава. За да се приеме, че единият съсобственик осъществява лично ползване върху целия имот по начин да пречи на другите съсобственици да си служат с имота според правата им, е необходимо да се установи по категоричен начин, че само този съсобственик е обработвал имота /с оглед предназначението му в конкретния случай/. И след като по делото не е установено осъществяването на факти, които да сочат наличието на законовите предпоставки, въззивният съд е заключил, че искът правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд като неоснователен.

В касационната жалба, както и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи на първо място, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл за иск с по-висок размер и за период, различен от посочения и търсен от ищеца, и по този начин не се е съобразил с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 181/12.04.2012 г. по гр. д. № 239/2011 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 21/12.09.2013 г. по т. д. № 479/2011 г. на ВКС, II-ро т. о.

На второ място в изложението касаторът сочи, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 172 ГПК, като не е преценил показанията на двете групи свидетели с оглед на тяхната заинтересованост, както и с останалия доказателствен материал, поради което е направил необоснован извод, че заградената част от имота само частично се ползва от ответника; позовава се на решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV-то г. о.

На трето място в изложението касаторът сочи, че в нарушение на практиката на ВКС по приложението на чл. 269 и 272 ГПК: решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д. № 1783/2020 г. на I-во г. о., и решение № 60011/16.06.2021 г. по т. д. № 2852/2019 г. на I-во т. о., въззивният съд е потвърдил обжалваното решение, без да излага каквито и да било мотиви относно направените доводи и възражения във въззивната жалба.

На последно място, като се позовава на ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, касаторът поставя въпросите:

1. Налице ли е лично ползване на съсобствен имот, когато съсобственик е сключил договор за аренда като арендатор, а впоследствие е придобил част от имота, не ползва същия по предназначение, но въз основа на него сключва договор с Държавен фонд „Земеделие“ за финансово подпомагане; събира ли съсобственикът граждански плодове;

2. Налице ли е предоставяне за ползване на част от съсобствената вещ, когато тази част е негодна или обективно не може да се ползва съобразно предназначението си.

По тези въпроси касаторът поддържа и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че следва да допусне касационно обжалване с оглед вероятната недопустимост на обжалваното решение при изложеното от касатора, че въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен за сумата 17 421.60 лева, без в диспозитива му да е посочен исковият период, но според мотивите това е времето от 01.01.2017 г. до 31.12.2017 г., докато предявената искова претенция е за 16 800 лева и за период от 25.06.2020 г. до 25.01.2021 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.