Определение № 1094 от 21.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 138/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК[ЕИК], против решение № 263029/27.09.2022 г. по в.гр.д. № 5647/2019 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, III-Б въззивен състав, с което е обезсилено решение № 307106/07.01.2018 г. по гр.д. № 63427/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 59 състав, като е прекратено производството по делото. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД против “Военно издателство” ЕООД иск с правно основание чл. 422 от ГПК за сумата в размер на 20 275,21 лева за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от м. 01.2013 г. до м. 12.2014 г., ведно със законна лихва за периода от 19.06.2015 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 2 098,38 лева за периода от 28.02.2013 г. до 04.05.2015 г., и в полза на ответника е присъдена сумата от 1 500 лева, представляваща направените по делото разноски - адвокатски хонорар за един адвокат. С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, депозирано от “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, е претендирано от длъжника ответник да заплати суми за консумирана топлинна енергия на основание неоснователно обогатяване по реда на чл. 59 от ЗЗД, както и че предвид депозираното възражение от длъжника и дадените указания по чл. 415 от ГПК, топлопреносното предприятие е депозирало в законоустановения срок установителен иск, като в исковата молба за част от периода е посочено като основание наличието на сключен договор, а за другата част от периода - неоснователно обогатяване. Твърди се, че въззивният съд, след като е констатирал нередовността на исковата молба, на основание чл. 127 от ГПК е дал указания да се посочи поотделно размера и периода на вземанията за главница и лихва, основани на договорно основание, както и размера и периода на вземанията, основани на извъндоговорно основание - неоснователно обогатяване; отделно да се обоснове правен интерес от предявяване на установителни искове за вземания, произтичащи от договорно основание при положение, че заповедта за изпълнение е издадена изцяло за вземания по реда на чл. 59 от ЗЗД. Твърди се, че дадените указания са изпълнени от ищеца с молба от 28.02.2020 г., в която е посочено, че основанието на претенцията по исковата молба следва да се счита неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД за целия процесен период, поради което било необосновано да се посочват поотделно размера и периода на вземанията, доколкото всички суми по исковата молба и за целия процесен период се претендират на основание чл. 59 от ЗЗД. Твърди се, че по този начин нередовността на исковата молба е отстранена и не са налице пречки за разглеждане на делото и постановяване на съдебно решение. Твърди се, че неправилно въззивният съд е преценил, че “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД не е изпълнило дадените указания и неправилно е обезсилено първоинстанционното решение и прекратено производството по делото, поради което решението на въззивния съд е “очевидно” неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, и съществено противоречи на трайната съдебна практика. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Сочи се, че въззивният съд е приложил неправилно тълкуване на ГПК, в частност чл. 127 вр. с чл. 422 вр. с чл. 415 вр. с чл. 270, ал. 3 от ГПК. Претендира се достъп до касация на въззивното решение и поради “очевидна неправилност” на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба “ТЕРЕМ - ХОЛДИНГ” ЕАД, ЕИК[ЕИК] - правоприемник на първоначалния ответник “Военно издателство” ЕООД, оспорва искането за достъп до касация като неоснователно, доколкото изложените доводи за недопустимост касаят основателността на искането, както и оспорва подадената жалба като неоснователна. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 от ГПК, намира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 от ГПК. В случая въззивният съд, за да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото, е приел, че в изпълнение на задължението си служебно да следи за наличието на положителни процесуални предпоставки за съществуване и надлежно упражняване на правото на иск съобразно чл. 129, ал. 4 във вр. ал. 2 от ГПК е дал указания на ищеца на основание чл. 127, ал. 1, т. 5 от ГПК да посочи поотделно размера и периода на вземанията си за главница и лихва, основани на сключения между страните договор от 11.12.2012 г. за предоставяне на топлинна енергия за стопански нужди и размера и периода на вземанията си за главница и лихва, основани на извъндоговорен източник (неоснователно обогатяване) в рамките на общо посочените в исковата молба суми: 20 275,21 лева – главница и 2 098,38 лева – лихва за забава, както и да обоснове правния си интерес от предявяване на установителните искове за вземания, произтичащи от договор за доставка на топлинна енергия за стопански нужди, при положение, че му била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за вземания по чл. 59 от ЗЗД. Приел е, че в указания едноседмичен срок с молба с вх. № 26625/28.02.2020 г. ищецът е уточнил, че основанието на вземането е неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД, но не е изпълнил дадените от съда указания да посочи поотделно размера и периода на вземанията си за главница и лихви от общо претендираните суми за главница и лихви. Приел е, че отстраняването на нередовността на исковата молба е от съществено значение и за преценка на допустимостта на процеса, поради наличието на влязло в сила решение № 5421/21.07.2017 г. по гр.д. № 3746/2017 г. по описа на СГС, IIА въззивен състав, между същите страни по предявен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 7 933,08 лева за периода от 01.01.2014 г. до 31.01.2014 г., представляваща стойност на доставена, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот в [населено място], ул. “Иван Вазов” № 12, същевременно включващо и фактически констатации в мотивационната част за наличие на договор № 20628/2067 от 10.03.2014 г. за периода 01.03.2014 г. до 31.12.2014 г. между същите страни. Приел е, че доколкото ищецът не е отстранил констатираната нередовност на исковата молба, то решението на СРС се явява процесуално недопустимо и на основание чл.270, ал. 3, изр. 1 от ГПК следва да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в граждански процес по чл. 6 от ГПК, съдът не разполага с правомощия да формулира този въпрос, ако такъв не е поставен от жалбоподателя. В разглеждания случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК за представяне към касационната жалба на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, доколкото по отношение на посочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че по делото се касае за въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не могат да обусловят допускане до касационен контрол, тъй като не представляват правен въпрос, отговарящ на изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК, с оглед разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради гореизложеното не е налице общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение до касация. Дори и да се приеме хипотетично, че въпросът е свързан с “неправилно тълкуване на ГПК, в частност чл. 127 вр. с чл. 422 вр. с чл. 415 вр. с чл. 270, ал. 3 от ГПК”, то това касае съществото на спора и не може да се разглежда във фазата на допуск до касация по реда на чл. 288 от ГПК. Също така относно правомощията на въззивния съд като втора инстанция по същество при констатиране на нередовност на исковата молба са дадени задължителни указания в т. 5 от Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като е прието, че продължават да са актуални и при действащия ГПК постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по тълк. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, с изключение на хипотезата на нередовност поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице, какъвто не е разглежданият случай. Поради това в случая важат постановките на Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по тълк. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, че въззивният съд може във всяко положение на делото да констатира нередовности на исковата молба и да даде указания на ищеца за тяхното отстраняване, като при неотстраняването им обжалваното първоинстанционно решение следва да се обезсили като постановено по ненадлежно предявен иск и производството по делото следва да се прекрати. Поради наличието на задължителна практика на ВКС във връзка с въпроса за правомощията на въззивния съд при неизпълнение на дадените указания за отстраняване на нередовност на исковата молба, то не е налице и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В случая въззивният съд не се е отклонил от горецитираната задължителна практика на ВКС, като след като е констатирал нередовности на исковата молба, е дал указания за отстраняването им, и след като е приел, че същите не са изпълнени в цялост, е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото. С оглед на горното не може да бъде обоснован достъп до касационен контрол и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Касаторът се позовава и на “очевидна неправилност” на въззивното решение. Очевидната неправилност е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания въззивен съдебен акт, който може да бъде констатиран от състава на касационната инстанция без реална необходимост от извършване на присъщия за касационната инстанция същински касационен контрол - анализ или съпоставяне на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила или за необоснованост. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логика. Такива основания не се твърдят от касатора, а в останалите случаи, като сочената от касатора неправилност на извода на въззивния съд, че не са изпълнени указанията, дадени по реда на чл. 127 от ГПК, не се обосновава наличие на “очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Поради горното не е налице и това сочено от касатора основание за допускане на касационен контрол. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. По разноските: При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. Ответникът по касационната жалба претендира разноски за адвокатско възнаграждение, за плащането на което са представени доказателства, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на горното и предвид изхода на спора в полза на ответника следва да бъде присъдено претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 1 810,50 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,