Определение № 419 от 11.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2614/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.

Х. Т. Я. чрез адв. П. Керанова обжалва определение № 322 от 07.10.2025 г. по ч.т.д. 523/25 г., описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение на ОС-Стара Загора, с което не е уважено искането му за изменение на определение, постановено на основание чл. 232 от ГПК, в частта за разноските по реда на чл. 248 от ГПК.

Излага съображения за неправилно приложение на чл. 78, ал. 8 от ГПК. Счита, че юрисконсултското възнаграждение не може да е в по-голям размер от посочения в чл. 37 от ЗПП и в случая не следвало да надвишава 450 лв.

Излага съображения за неправилно определяне дължимостта на разноските, представляващи изплатено възнаграждение на вещо лице в размер на 1 432 лв., преди прекратяване на производството по делото, като счита, че с оглед оттеглянето на исковете, не е следвало да му възлагат сторените от ответника разноски.

Моли да се отмени определението и вместо него да се постанови друго, с което да бъде отменено определението на ОС-Стара Загора за възлагане в негова тежест на разноските, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. За задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения, както и да обсъди събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи.

2. За задължението на въззивния съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, при извършване на самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, както и да изложи мотиви при постановяване на акта си.

Твърди наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по посечените два въпроса, конкретно противоречие по поставените правни въпроси с Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 28 от 17.05.2018 г. по т.д. 1212/17, I ТО на ВКС, решение № 1 от 09.12.2013 г., решение № 50 194/21.11.2022 по гр.д. 4738/21 г., ВКС, III ГО на ВКС, решение № 247 от 06.01.2020 г. по гр.д. 540/18 г, IV ГО. Съдът не бил извършил преценка на всички въведени възражения.

3. За определяне на приложението на чл. 78, ал. 8 от ГПК и определяне размера на юрисконсултско възнаграждение, като по този въпрос гвърди противоречие с трайната практика на ВКС, израз на която са определение № 12 от 11.01.2017 г. по ч.гр.д. 5556/16 г., ВКС, III ГО, определение № 50 323/22.12.2022 г. по т.д. 7002/21 г., ВКС, 2 ТО, определение № 887 от 19.03.2025 г. по ч.т.д. 1884/25 г., по описа на ВКС, 2 ТО.

4. В хипотезата на оттеглена искова молба, при изготвяне от страна на процесуалния представител на ответника- юрисконсулт на един документ по делото – отговор на искова молба, без осъществяване на процесуално представителство от същия, как следва да бъде определен размерът на претендираното за заплащане юрисконсултско възнаграждение. Твърди наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК - като счита, че е налице неточно тълкуване на правната норма и тълкуването ще има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК мотивира и основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, очевидна неправилност на въззивното определение. Съдът не бил извършил преценка на фактите от значение за определяне на юрисконсултското възнаграждение, като бил нарушил правилата на формалната логика при приложение на чл. 78, ал. 8 от ГПК. Сочи определение № 569 от 16.12.2019 г. по гр.д. 2647/19 г., по описа на ВКС, I ГО, решение № 53 от 13.07.2020 г. по гр.д. 2647/19 г., I ГО на ВКС.

Ответникът по частната жалба Гаранционен фонд оспорва частната жалба. Излага съображения за липса на основание за допускане на касационно обжалване. Счита, че определението на въззивния съд е в съответствие с трайната практика на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че с определение № 322 от 07.10.2025 г. по търг. д. № 523/25 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив е оставена без уважение частната жалба на Х. Т. Я. срещу определение № 600 от 07.08.2025 г. по т.д. 170/24 г. по описа на ОС-Стара Загора, с което е било оставено без уважение искането му, формулирано с молба вх. № 9289/14.07.2025 г. за изменение на постановеното по делото определение № 384 от 02.07.2025 г. по т.д. 170/24 г. по описа на ОС-Стара Загора относно разноските като неоснователна.

Прието е, че с определение № 600 от 07.08.2025 г. по т.д. 170/24 г., по описа на ОС – Стара Загора е оставено без уважение искането за изменение на определението, постановено в открито съдебно заседание № 384/02.07.2025 г., в частта за разноските. С този акт съдът бил намерил, че Гаранционен фонд има право на разноски и при прекратяване на производството по делото, тъй като била осъществена защита от ответника, подаден отговор на исковата молба от ответника чрез юрисконсулт, като поради това се дължали и разноски, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение.

Относно разноските, представляващи допълнителен депозит за работа на вещото лице, е приел, че е била допусната допълнителна САТЕ и е приел, че трудът на вещото лице следва да бъде заплатен от ищеца, който бил оттеглил иска след допускане на експертизата и депозиране на заключението. С определение от 02.07.2025 г. било прекратено първоинстанционното производство, поради оттегляне на исковата молба, на основание чл. 232 от ГПК. В същото съдебно заседание било прието заключение на вещото лице инж. С.. Съобразно представената справка от вещото лице било определено и възнаграждение от 1 932 лв. Това било сторено от съда, на основание чл. 75 от ГПК. От тях 500 лв. били заплатени от Гаранционен фонд до заседанието, 1 432 лв. с платежно нареждане от 03.07.2025 г., което било представено на 04.07.2025 г. по делото. Заключението на вещото лице С., било депозирано по делото на 11.06.2025 г. То съдържало отговори на въпроси, поставени от всички страни, в производството, главно на въпроси на ответника и на третото лице помагач. Молбата за оттегляне на иска била от 30.06.2025 г. един ден преди насроченото заседание и 20 дни след депозиране заключението на вещото лице. Въззивният съд е приел, че добросъвестността изисква да се изплати възнаграждението на вещото лице за вложения труд.

В обжалвания акт е обоснован извод, че на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, е налице задължение на ищеца да заплати сторените от ответника разноски и при прекратяване на производството по делото. Ищецът бил освободен от заплащане на такси и разноски, но не бил освободен от отговорността за разноските, сторени от насрещната страна.

Въззивният съд е направил извод, че с оглед материалния интерес правилно бил определен размерът на възнаграждението на юрисконсулт. Посочено е, че Гаранционният фонд-ответник в процеса, е бил представляван от юрисконсулт и впоследствие от адвокат. Претенцията за разноски била отправена само за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, конкретизирано в списъка по чл. 80 от ГПК. С оглед осъществената защита и от адвокат, и от юрисконсулт съдът е изложил съображения, че страната има право на разноски за един адвокат или за юрисконсулт и като е избрала да претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение е направила своя избор. С оглед това искане, съдът е приел, че следва да се възмездят разноските, включващи определеното от първоинстанционния съд юрисконсултско възнаграждение.

Допускането на касационно обжалване на определенията се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, вр. чл. 280 от ГПК.

По отношение на соченото основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК - очевидна неправилност на определението, настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи от обжалвания акт, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания за неправилност на определението. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират от касационната инстанция. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. В частната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не са изложени доводи за наличие на така посочените пороци на обжалвания акт. Твърдението, че съдът не е преценил точно фактите, за да определи юрисконсултското възнаграждение са свързани с твърдението за необоснованост на определението на въззивния съд. Така соченото нарушение от касатора не може да бъде квалифицирано като очевидна неправилност на обжалвания акт. Липсва нарушение на правилата на формалната логика. Съдът е изложил съображения последователно и във връзка с направените от частния жалбоподател оплаквания. Така изложените основания за неправилност на обжалвания акт следва да се преценят след извършване на същинска проверка на обжалвания акт, но не представляват очевидна необоснованост на акта.

Сочената практика по приложение на чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК не може да се приеме, че е относима към разглеждания въззивен акт. Не може от самия акт да се установят твърдените нарушения, които могат да обуславят извода за очевидна неправилност на акта и не следва да се допуска касационно обжалване, на това основание.

По отношение на формулираните първи и втори правни въпроси в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че са свързани с оплакванията в частната жалба относно правилното определяне на разноските за юрисконсултско възнаграждение по размер, както и обсъждане на доводите относно точно определения размер, също така и липсата на процесуално представителство по делото, което да е осъществено от юрисконсулт, извън депозирания отговор на исковата молба.

Настоящият съдебен състав намира, че с така формулираните правни въпроси касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. В случая липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС, на която частният жалбоподател се е позовал и тази съдебна практика, която е и служебно известна на настоящия съдебен състав, изразена в множество решения, сред които: решение № 163/06.02.2020 г. по т.д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т.д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т.д. 2579/18 г., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т.д. 1245/13 г. решение № 184 от 17.12.2018 г. по т. д. № 2781/2017 г.,II ТО на ВКС. Въззивният съд е обсъдил оплакванията в частната жалба относно прекратяване на производството, като е взел предвид, че е налице оттегляне на иска и е дадено съгласие на ответника, на основание чл. 232 от ГПК. Също така е обсъдил, че и в тази хипотези според чл. 78, ал. 4 от ГПК на ответника се дължат сторените по делото разноски. Обсъдил е всички данни за направени разноски и тяхната дължимост, връзката им с производството. Изложил е подробно съображенията си за дължимостта на депозит на вещо лице. Извършени са констатации и са изложени съображения, че правилно е определено възнаграждението за юрисконсулт, с оглед цената на иска и извършената работа. Обсъдил е дължимостта на юрисконсултското възнаграждение, като е посочил, че Гаранционният фонд се е представлявал в процеса и от юрисконсулт, и от адвокат. С оглед правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК, в което са дефинирани разноските, е определено, че се дължи възнаграждение за юрисконсулт, като страната е формирала избора си чрез посочване на разноските в представения списък, на основание чл. 80 от ГПК, посочвайки, че иска присъждане на възнаграждение за юрисконсулт. В случая липсва отклонение от посочената практика на ВКС, въззивният съд е извършил собствени констатации, определил е спорните въпроси между страните и е приел за доказани извършването на разноски преди постановяване на прекратяване на производството по делото, както и техния размер. В случая липсва отклонение при постановяване на обжалвания акт от трайната практика на ВКС, изразена в посочените актове.

Посочването от частния жалбоподател на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не е мотивирано от частния жалбоподател. Посочената съдебна практика и липсата на изрично обосноваване на соченото основание изключват наличието му. Липсват изложени съображения, че по поставения правен въпрос следва съществуващата задължителна и трайна практика да бъде осъвременена, поради настъпили нормативни изменения или изменения в обществено-икономическите условия, респ. поради неточно тълкуване, което се нуждае от изоставяне или осъвременяване.

По отношение на третия формулиран правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че при преценка дължимостта на възнаграждението за юрисконсулт, въззивният съд се е ръководил от цената на иска пред първоинстанционния съд, вида и сложността на делото, както и правилата, предвидени в чл. 37 от ЗПП и чл. 25, ал. 2 от НЗПП. Въззивният съд е приел, че с оглед правната и фактическа сложност на делото е допустимо размерът на възнаграждението да се определи съгласно чл. 25, ал. 2 от НЗПП, като бъде увеличено с оглед защитавания материален интерес с 50 % над възнаграждението, предвидено в чл. 25, ал. 1 от същата наредба. Въззивният съд имплицитно е приел, че правилно е определено възнаграждението за юрисконсулт, с оглед конкретната фактическа и правна сложност на делото, както и цената на иска. Изрично е мотивирал, че страната може да избере дали да претендира разноски за адвокат или за юрисконсулт, когато е била представлявана от двама представители. Определянето на конкретния размер на възнаграждението за юрисконсулт и спазване на правилото, предвидено в чл. 78, ал. 8 от ГПК, са свързани с релевантните обстоятелства, както са посочени. Липсва отклонение от трайната практика на ВКС, на която частният жалбоподател се позовава. Дадените разрешения от ВКС са съобразени с конкретните спорове, при преценка цената на иска, поради което не може да се приеме, че в случая е налице допълнителното основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По отношение на този правен въпрос формално е посочено допълнителното основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и не може да се приеме, че са налице предпоставките, предвидени в тази норма.

По отношение на формулирания четвърти правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че поставеният въпрос е свързан с тезата на касатора, че определеното юрисконсултско възнаграждение е в размер, несъответен на извършената работа по делото до прекратяване на

производството. В случая въззивният съд се е произнесъл, приемайки, че на Гаранционния фонд се дължат разноски и при прекратяване на производството по делото, включващи юрисконсултско възнаграждение, съобразно формулираното искане и посочването му като разход в списъка по чл. 80 от ГПК. Въззивният съд е възприел за съответно на предвиденото чл. 25, ал. 2 от НЗПП юрисконсултско възнаграждение, като имплицитно е съобразил цената на иска и правната и фактическа сложност на делото. Изложил е съображения, че страната може да получи разноски или само за възнаграждение, дължимо на юрисконсулт в определените съобразно чл. 78, ал. 8 от ГПК размери, или само за адвокат и като страната е посочила в списъка юрисконсултското възнаграждение, е направила избор кои разноски иска да й бъдат заплатени за цялостната защита в процеса. Съобразена е цялостната защита на Гаранционния фонд, осъществена в процеса до приключване на делото, като е взето предвид конкретните дейности, извършени от юрисконсулта, конкретно наличието на концентрационно начало в исковия процес, изискващо страната да изчерпи в срока за подаване на отговор на исковата молба възраженията си срещу предявения иск и е прието, че се следва възмездяване на разноските, представляващи юрисконсултско възнаграждение, тъй като ответникът чрез юрисконсулт е подал отговор на исковата молба, след което е заявено оттегляне на иска, на основание чл. 232 от ГПК и е прекратено производството по делото. Даденото разрешение съответства на трайната практика по приложение на чл. 78, ал. 4 и чл. 78, ал. 8 от ГПК, израз на която са служебно известното определение № 703 от 13.10.2014 г. по ч.т.д. 2472/14 г. по описа на ВКС, I ТО. Съгласно трайната практика на ВКС, на присъждане подлежат сторените до момента на прекратяване на производството разноски за адвокатско възнаграждение, които са доказани, а когато юридическото лице или едноличен търговец е защитаван от юрисконсулт, основанието за присъждане е представено пълномощно преди прекратяване на производството. Съобразено е и тълкуването, изразено в определение № 576 от 30.11.2017 г. по ч.гр.д. 2510/16 г., по описа на ВКС, IV ГО, съгласно, което съгласно чл. 37, ал. 1 от ЗПП правната помощ се заплаща според вида и количеството на извършената дейност. Наличието на трайна практика изключва допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Липсват изложени съображения, които да обуславят изоставяне на така посочената трайна практика на ВКС. Поради това липсва основание за допускане на касационно обжалване по поставения четвърти правен въпрос.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от АС-Пловдив определение.

Така мотивиран ВКС