Определение № 2838 от 04.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3276/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. И., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Р. К. срещу решение № 132/12.03.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 535/2023 г. на Благоевградския окръжен съд. Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 906912/15.11.2022 г. по гр. дело № 923/2019 г. на Благоевградския районен съд, по исковете на П. М. Л., починал в хода на делото и заместен от наследницата си М. М. Л., предявени срещу жалбоподателя И. И., са унищожени, на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, следните четири разпоредителни сделки: договор за дарение, обективиран в нотариален акт № .., том .., рег. № .., дело № .. г., вписан като акт № .., том .., дело № .. г. на СлВп-Благоевград; договор за дарение, обективиран в нотариален акт № .., том .., рег. № .., дело № ... г., вписан като акт № ..., том .., дело № .. г. на СлВп-Благоевград; договор за продажба, обективиран в нотариален акт № .., том .., рег. № .., дело № .. г., вписан като акт № .., том .., дело № .. г. на СлВп-Благоевград; и договор за продажба, обективиран в нотариален акт № .., том .., рег. № .., дело № .. г., вписан като акт № .., том .., дело № .. г. на СлВп-Благоевград; и са отхвърлени предявените от касатора И. И. срещу М. Л. насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за заплащане (връщане) на сумата в общ размер 18 000 лв. (две суми по 9 000 лв.), претендирана като получена по двата унищожени договора за продажба. При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на И. И. е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която са унищожени двата процесни договора за дарение, съответно – на 1/81 идеална част от процесното жилище с идентификатор ...., обективиран в нотариален акт № ... г., и на 1/64 идеална част от процесното жилище с идентификатор ..., обективиран в нотариален акт № ... г. Цената на всеки един от тези обективно съединени искове, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4, във вр. с т. 2 от ГПК, възлиза на не повече, съответно – от 568.79 лв. и от 719.88 лв., предвид общия размер от 46 072.30 лв. на данъчната оценка на двете процесни жилища (лист 74 от първоинстанционното дело), т.е. – всеки от тези два иска е с цена до 5 000 лв. Въззивното решение в частта му, постановена по тях, не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, като тези искове не попадат в изключението, визирано в същата разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение е влязла в сила на датата на обявяването му. Поради това, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената нейна процесуално недопустима част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част. В останалата ѝ част касационната жалба на И. И. е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора И., също чрез адв. К., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно задължението на въззивния съд да изложи свои собствени мотиви към съдебния акт, да направи самостоятелен анализ на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да обоснове на кои от събраните доказателства основава решението си; 2) относно критериите, при които съдът изгражда преценката си по основанието в чл. 31 от ЗЗД, доколкото въззивният съд е обсъдил като относими единствено заключенията по съдебно-медицинските експертизи; 3) относно неизпълнение на задължението на въззивния съд за разпределяне на доказателствената тежест за ищеца и ответника по насрещния иск по чл. 34, във вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД – за връщане на платената от купувача на продавача по унищожената сделка продажна цена в общ размер на 18 000 лв. и за оборване на изявленията на продавача от нотариалните актове, че е получил продажната цена; 4) опровергаващият съдържанието на нотариалния акт в частта, в която е отразено плащане на цената, ли трябва да докаже пълно и главно, че признатото от него обстоятелство за получаване на цената е вярно; 5) представлява ли изявлението, материализирано в нотариалния акт, че цената по сделката е получена, разписка за извършено плащане; и 6) изявление от дееспособен продавач по унищожения на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД договор за продажба, че е получил продажната цена, обективирано в унищожения договор, поражда ли правни последици по смисъла на чл. 34 от ЗЗД и подлежи ли на самостоятелна преценка от съда относно юридическия критерий за преценка дали лицето разбира свойството и значението на действието, което извършва, и трябва ли да формира съдът отделни мотиви по този въпрос. По отношение на първите пет въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос – с решение № 125/29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на IV-то гр. отд., решение № 126/09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 447/18.11.2011 г. по гр. д. № 1964/2010 г. на IV-то гр. отд., т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК и решение № 192/29.01.2018 г. по търг. д. № 44/2017 г. на I-во търг. отд.; по втория въпрос – с решение № 144/14.12.2018 г. по гр. д. № 5100/2017 г. на III-то гр. отд.; по третия, четвъртия и петия въпрос – с решение № 169/31.01.2013 г. по търг. д. № 664/2011 г. на II-ро търг. отд. По отношение на шестия въпрос жалбоподателят сочи допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага съображения, въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът бланкетно се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение. Насрещната страна М. Л. (заместила по делото наследодателя си П. Л.), в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. М. А. излага съображения, че не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, тъй като формулираните от него въпроси съставляват по своята същност доводи за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения. По наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Съгласно задължителните указания по тълкуването и приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1 от ГПК) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК, се произнася дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и дали е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая формулираният от страна на жалбоподателя трети въпрос (относно неизпълнение на задължението на въззивния съд за разпределяне на доказателствената тежест за ищеца и ответника по насрещния иск по чл. 34, във вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД – за връщане на платената от купувача на продавача по унищожената сделка продажна цена в общ размер на 18 000 лв. и за оборване на изявленията на продавача от нотариалните актове, че е получил продажната цена), както и втората част от втория въпрос (…доколкото въззивният съд е обсъдил като относими единствено заключенията по съдебно-медицинските експертизи), не отговарят на горните изисквания и не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като съставляват формулирани във въпросителна форма касационни оплаквания на жалбоподателя за неправилност по чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК, а именно – за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при разпределяне на доказателствената тежест между страните по насрещния иск и при обсъждането на доказателствата по делото по исковете за унищожаването на процесните договори. Така поставените от жалбоподателя въпроси относно конкретни нарушения на съдопроизводствените правила от въззивната инстанция не могат да бъдат обсъждани в селективната фаза по чл. 288 от ГПК на касационното производство – като основания за допускане на касационното обжалване, а биха подлежали на разглеждане от касационната инстанция по реда на чл. 290 от ГПК – с касационното решение, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Поради това, така поставените от страна на касатора въпроси не съставляват процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, които да могат да обусловят допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Както неведнъж е разяснявано от ВКС, само по себе си несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, дори когато то е формулирано като въпрос, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване. Макар и по по-различни съображения, не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК и четвъртият процесуалноправен въпрос, поставен от касатора – опровергаващият съдържанието на нотариалния акт в частта, в която е отразено плащане на цената, ли трябва да докаже пълно и главно, че признатото от него обстоятелство за получаване на цената е вярно. На първо място, така формулираният въпрос е лишен от правна логика, тъй като в случаите, когато продавачът, чието изявление (признание) за получаване на продажната цена от купувача е удостоверено (отразено) в нотариалния акт, като страна в процеса оспорва (опровергава) тази част от съдържанието на нотариалния акт, той се домогва да докаже, че това негово изявление (признание) за получаване на цената е невярно, а не, че е вярно, каквато е формулировката на въпроса. Дори обаче същият да бъде уточнен (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), като се приеме, че последната дума от него е „невярно“ (вместо „вярно“), то въпросът отново не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това е така, защото съображенията на въззивния съд за отхвърлянето на насрещния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, в които той е обсъдил изявленията на продавача (първоначалния ищец и ответник по насрещния иск П. Л., починал в хода на делото) в двата нотариални акта за получаването на продажната цена, са следните: В частта, с която купувачът е заявил, че е платил цената, а продавачът – че я е получил, нотариалният акт е частен свидетелстващ документ, удостоверяващ неизгодния за продавача факт на получаване на цената – той материализира удостоверителното изявление на своя издател за даден факт и има характер на разписка за плащане. Съдът е установил, че в случая са налице и такива разписки, отделно от договорите (нотариалните актове), с които се удостоверява получаване на сумата 18 300 лв., която е различна от сумата 18 000 лв. по нотариалните актове. Окръжният съд е приел също, че съдържащото се в три от тези документа – двата нотариални акта за продажбите от 02.05.2017 г. и разписката от 02.05.2017 г., изявление на продавача за получаване на продажната цена, е направено от дееспособно лице, което към момента на удостоверяването на изявлението му обаче не е могло да разбира и ръководи действията си, а причината за това състояние е трайна (установените преди това в мотивите по делото – лека умствена изостаналост (слабоумие), органично разстройство на личността и органично биполярно разстройство). Въззивният съд е приел и че това състояние на ответника по насрещния иск към 02.05.2017 г. е изключвало възможността той да формира знание за факта на получаване на продажната цена. По тези съображения съдът е приел и че изявленията за този факт, съдържащи се в нотариалните актове и разписката от 02.05.2017 г., не са доказателство за действителното получаване на сумата (продажната цена). С така изложените съображения въззивният съд е приел, че волята на продавача Л., отразена в нотариалните актове за продажба, е опорочена и в частта относно удостоверителните негови изявления за получаване на продажната цена от по 9 000 лв. (общо 18 000 лв.), поради което съдът е отрекъл изобщо доказателствената сила и стойност на тази част от съдържанието на нотариалните актове, а не е обсъждал и приемал, дали е проведено главно пълно доказване на оспорването (опровергаването) истинността (верността) на тези удостоверителни изявления на продавача, обективирани в нотариалните актове, каквато е постановката на четвъртия процесуалноправен въпрос, включително предвид направеното от съда уточнение на същия. Следователно, този процесуалноправен въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и – както вече беше посочено – не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В посоченото от страна на касатора решение № 169/31.01.2013 г. по търг. д. № 664/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС е разяснено следното: Нотариалният акт за покупко-продажба на недвижим имот материализира удостоверителните изявления на нотариалния орган и изявленията на страните по договора. В частта, с която нотариусът удостоверява, че пред него са се явили посочените лица и съдържащите се в нотариалния акт изявления са техни, нотариалният акт представлява официален свидетелстващ документ. В частта, с която купувачът е заявил, че е платил цената, а продавачът, че е получил цената, нотариалният акт е частен свидетелстващ документ за знание и материализира удостоверителното изявление на своя издател за даден факт – плащането на цената. Поради това нотариалният акт за покупко-продажба на недвижим имот в частта, с която страните са направили изявление за заплащане, респективно получаване на продажната цена, има характер на разписка за плащане. Когато страните са удостоверили в нотариалния акт за покупко-продажба, че цената е платена и получена от продавача, не е необходимо издаване на отделна разписка съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД. С така приетото е даден положителен отговор на петия поставен от касатора правен въпрос – представлява ли изявлението, материализирано в нотариалния акт, че цената по сделката е получена, разписка за извършено плащане. Това разрешение на въпроса е трайно възприето в практиката на ВКС, като в случая въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от нея, тъй като (видно от изложеното по-горе) е възприел същото принципно разрешение, – че в частта, с която купувачът е заявил, че е платил цената, а продавачът – че я е получил, нотариалният акт е частен свидетелстващ документ, удостоверяващ неизгодния за продавача факт на получаване на цената – той материализира удостоверителното изявление на своя издател за даден факт и има характер на разписка за плащане. Следователно, по отношение на петия правен въпрос не е налице сочената от жалбоподателя допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Наред с това – предвид съображенията на въззивния съд, че изявленията на продавача за получаване на продажната цена, съдържащи се в нотариалните актове, не са доказателство за действителното получаване на същата, поради опорочената воля на продавача, с което съдът е отрекъл доказателствената сила и стойност на тази част от съдържанието на нотариалните актове, имаща характер на разписки, този въпрос е и без значение за изхода на материалноправния спор по насрещните искове по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, т.е. въпросът не осъществява и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Отговор на първата част от втория правен въпрос в изложението на касатора (относно критериите, при които съдът изгражда преценката си по основанието в чл. 31 от ЗЗД) е даден с посоченото от страна на жалбоподателя решение № 144/14.12.2018 г. по гр. д. № 5100/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС, в което е разяснено, че при преценката дали дееспособно лице, сключило договора, е могло при сключването му да разбира или да ръководи действията си, съдът следва да съобрази освен медицинските, още и житейските и юридическите критерии, разглеждайки заключенията на приетите медицински експертизи заедно с всички други ангажирани по делото доказателства, относими към състоянието на лицето за релевантния момент. В този смисъл е и трайно установената практика на ВКС, която приема, че критериите за унищожаемост на сделките на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД са два: юридически (сочен в някои актове и като житейски) критерий – макар и дееспособно, към момента на извършване на сделката лицето не е могло да разбира или да ръководи действията си; и медицински критерий – причините за това състояние на лицето. В същия смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към ТР № 5/2020 г. от 30.05.2022 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: В случаите на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД може да е налице невъзможност да се разбират или да се ръководят действията по причини, дължащи се на ментални и психични проблеми, когато лицето формално се води дееспособно, т.е. не е поставено под запрещение. Необходимо е това състояние да е било налице към момента на извършване на сделката. Опорочаващият факт на волеизявлението в хипотезата на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД се състои в това, че е извършено при разстроено съзнание. Без значение е продължителността на това състояние. Невъзможността на лицето да разбира или да ръководи действията си може да се дължи на различни причини, както временни – алкохолно опиянение, въздействие на наркотици, интоксикация и др., така и трайни. В законовата разпоредба липсва разграничаване на конкретните причини според вида и степента, в която те засягат възможностите на лицето да действа разумно. Поради това, на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД са унищожаеми и договорите, сключени от дееспособни лица в състояние на трайна неспособност да разбират или да ръководят действията си. Въззивният съд не се е отклонил и от тази практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД. Приел е, че съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, унищожаем е договор, сключен от дееспособно лице, ако при сключването му то не е могло да разбира или да ръководи действията си, както и че този иск е конститутивен и се предявява от страната, чиято воля е опорочена, а след смъртта й – от нейните наследници. Посочил е и че в случая искът е предявен от ищеца П. Л., чиято воля е опорочена, но същият е починал в хода на процеса и е заместен съгласно чл. 227 от ГПК от своя правоприемник – ищцата М. Л.. Въззивният съд е приел и че основният факт на доказване в процеса е какво е било психическото състояние на ищеца към момента на сключване на процесните сделки, както и това му състояние позволявало ли е той да извършва правно значими действия, т.е. да разбира и да ръководи действията си. Въз основа на съвкупната преценка на множеството събрани по делото доказателства – писмени, гласни – свидетелски показания и заключението на комплексната съдебна психологическа и психиатрична експертиза, окръжният съд е достигнал и до решаващите си изводи по делото, че при първоначалния ищец П. Л. е налице лека умствена изостаналост (слабоумие), органично разстройство на личността и органично биполярно разстройство, което е установено от експертите (вещите лица), както и че той не е могъл да разбира значението на действията си и да ръководи постъпките си към момента на извършването на процесните нотариалните актове от 02.05.2017 г. Тези изводи са възприети от съда (както вече беше посочено) и в мотивите му по насрещните искове. С така изложените съображения, въззивният съд, макар и да не ги е назовал с възприетите в правната теория и съдебната практика термини, е обсъдил и е приел за установени, и двата основни критерия по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД за унищожаването на процесните договори, сключени на една и съща дата. Допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не е налице и по отношение на първия формулиран от страна на касатора процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269, изреч. 2 от ГПК – относно мотивирането на въззивното решение. Този процесуалноправен въпрос е правно-значим за всяко въззивно исково производство и често се поставя за разглеждане в практиката на ВКС, поради което същата е обилна, като е намерила израз и в множеството съдебни актове, посочени от страна на жалбоподателя. Настоящият състав на ВКС намира, че макар и при лаконично изложени и недотам прецизни мотиви към обжалваното въззивно решение, окръжният съд в достатъчна степен е обосновал решаващите си правни изводи както за уважаването на исковете по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, така и за отхвърлянето на насрещните искове по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, поради което и този процесуалноправен въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, като наред с това съдът намира, че допускането на касационното обжалване по него, в случая не би довело и до промяна на крайния резултат по делото, постановен от двете инстанции по същество. Съгласно задължителните указания по тълкуването и приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая от страна на жалбоподателя не са изложени никакви съображения в този смисъл, – защо той счита, че последният (шестият) поставен от него правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Вместо това, в тази част на изложението на касатора са преповторени част от касационните му оплаквания и доводи по чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК за необоснованост на горните решаващи изводи на въззивния съд за отхвърлянето на насрещния паричен иск, които оплаквания (както вече стана ясно) не могат да бъда обсъждани от касационната инстанция в селективната фаза по чл. 288 от ГПК – като основания за допускане на касационното обжалване. Не е налице и бланкетно твърдяната от страна на жалбоподателя очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи такъв очевиден и особено тежък порок на въззивното решение, а позоваването му на това основание за допускане на касационното обжалване е изцяло бланкетно. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение – в частта му, с която са унищожени двата процесни договора за продажба и са отхвърлени насрещните искове на касатора, не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК; съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят дължи и следва да бъдат осъден да заплати на насрещната страна, направените от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата й в касационното производство, а именно – сумата 1 500 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение