Определение № 834 от 12.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 406/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД [фирма] против решение № 200 / 19.12.2010 год. на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение, по гр.д.№ 566 / 2011 год., с което е потвърдено решение № 18 / 13.07.2011 год. по гр.д.№ 17 / 2011 год. на Окръжен съд [населено място] ,в обжалваната му от застрахователното дружество част, с която първоинстанционният съд е уважил предявените искове с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ, както следва: от З. Г. Д. - за обезщетение за неимуществени вреди, над сумата от 50 000 лв. и до претендираните 100 000 лева; от В. А. И. - за обезщетение на неимуществени вреди за сума над 40 000 лв. и до претендираните 80 000 лева и от М. Г. Г. - за обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 45 000 лв. и до претендираните 90 000 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, с доводи за постановяване в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Счита ,че по въпросите за съпричиняването от страна на пострадалите при ПТП – М. Г. и починалия А. Д. / чиито наследници са ищците З. Д. / съпруга / и В. И. / син /, претендиращи обезщетяване неимуществени вреди - търпими болки и страдания от смъртта му, съдът е мотивирал извод, несъобразен с представените по спора доказателства. Като такъв намира и приетия размер на дължимо обезщетяване, определянето на който твърди в противоречие с критерия за справедливост, въведен от чл.52 от ЗЗД и указанията по приложението му, дадени с ППВС № 4 / 1968 година. Позовава се на процесуално нарушение и предвид непроизнасяне по предявените в евентуалност искове срещу делинквента. По обосноваване допускането на касационното обжалване сочи хипотеза на чл.280 ал.1 т. 1 от ГПК. Ответните страни, чрез общия си процесуален представител адв.Н.Н., оспорват касационната жалба, като по допустимостта на касационното обжалване считат, че формулираният правен въпрос относно приложението на критерия за справедливост, въведен с нормата на чл.52 ЗЗД и съгласно указанията на ППВС № 4 / 1968 год., доколкото касаторът се е позовал на конкретен факт – несъобразена от съда възраст на починалия наследодател, не обуславя допускане на касационното обжалване, тъй като въззивната инстанция я е съобразила. Това съставлява довод по правилността на въззивното решение, ирелевантен за настоящата преценка. Считат необоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение, констатира че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и съдържа реквизитите съгласно чл.284 от ГПК, като изхожда от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Производството е образувано по искове с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ, предявени от наследници на починало при ПТП на 06.08.2010 год. лице – А. И. Д. - съпруга З. Д. и син В. И., както и от лично пострадало при същото ПТП лице М. Г. Г.. По предявения от В. И. иск за обезщетяване на лично претърпени при ПТП неимуществени вреди, първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила. Исковете са предявени срещу ЗАД [фирма], на основание сключена задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на МПС, с което е причинено увреждането от делинквента И. А. И.. Наказателното производство срещу делинквента - н.о.х.д.№ 2 / 2011 год. на Силистренски окръжен съд - е приключило със споразумение, като обвиняемият се е признал за виновен за причинени по непредпазливост, в нарушение на чл.21 ал.1 от ЗДвП при избиране скоростта за движение в конкретните условия, смърт на А. И. Д., тежка телесна повреда за М. Г. Г. и средна телесна повреда за В. А. И.. Граждански искове в наказателното производство не са предявени. Първоинстанционният съд е уважил изцяло предявените искове за претърпени неимуществени вреди от смъртта на А. Д. – на ищците З. Д. и В. И., както и за лично претърпени болки и страдания от ПТП - на ищеца М. Г., като не е приел за доказано съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалите А. Д. и М. Г. ,поради неизползван предпазен колан. За последното съдът се е съобразил със събраните по делото заключения на съдебно-медицински и авто-технически експертизи, вкл. комплексна експертиза, относно причинността между вида и обхвата на уврежданията, с оглед механизма на ПТП, и неползването на предпазен колан. При определяне размера на неимуществените вреди не е коментиран изрично критерия „ възраст „ на починалия А. Д., но и конкретни доводи, свързани с прилагането му, застрахователното дружество не е навело нито с отговора на исковата молба, нито във въззивната си жалба. Застрахователното дружество е обжалвало решението частично – за суми над 50 000 лв. за ищцата, над 40 000 лв. – за ищеца В. И. и над 45 000 лв. – за ищеца М. Г., като пълния размер на предявените претенции намира силно завишен спрямо доказаните увреждания и претърпени болки и страдания, както и с оглед твърдяното съпричиняване / изключая иска на В. И., по който съпричиняване не е наведено /. За да потвърди решението в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че възражението за съпричиняване е останало недоказано. Възприел е за обоснован, като неопроверган от други доказателства по делото, извода на вещите лица, че естеството на сблъсъка е такова, че ползването на предпазни колани от стоящите на задните седалки А. Д. и М. Г., не би могло да облекчи или предотврати тежките за тях последствия, напротив - би могло да доведе до още по-тежки последствия за оцелелия пътник М. Г.. Съобразил е споделените от първоинстанционния съд критерии за определяне размера на обезщетенията по справедливост, като не е обосновал извод за установими лоши отношения между починалия наследодател и ищците З. Д. и В. И.. В обосноваване допускане на касационното обжалване ЗАД [фирма] е поставило материалноправният въпрос за приложението на критерия за справедливост на чл.52 от ЗЗД, като разрешен от въззивният съд в противоречие с указанията дадени с ППВС № 4 / 1968 година, изхождайки от обстоятелството, че при примерното изброяване на релевантните критерии в същото Постановление, „ възрастта „ на пострадалия „ е посочена на първо място, но неотчетена от въззивния съд, както и че същият не е съобразил съдържанието на свидетелските показания, съдържащи единствено оценка на съществуващите между починалия и наследниците му отношения на обич и близост, не и конкретни факти, въз основа на които съдът да би достигнал до такива изводи. Последното касаторът сочи постановено както в противоречие с ППВС № 4 / 1968 год., така и в противоречие с ППВС № 4 / 1961 год.. С оглед предявяването на исковете в евентуалност и спрямо делинквента И. А. И., предвид липсата на произнасяне по същите, касаторът поставя процесуалноправния въпрос за необходимостта от произнасяне, с прекратяване на производството, като разрешен в противоречие с ППВС № 7 / 04.10.1978 година. Поставеният въпрос относно прилагане критерия за справедливост, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, макар да съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС - включен в предмета на спора и обосновал решаващите изводи на съда, не обуславя допускане на касационното обжалване, с оглед неустановяване на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Посочването на възрастта на увредения в ППВС № 4 / 1968 год., като критерий при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от смърт, е свързано с прилагането му конкретно спрямо ищците и обхвата на търпимите от тях болки и страдания, като в този смисъл следва да са налице обстоятелства, свързани с претендиращите обезщетение, обуславящи значението на възрастта на починалия, без същата сама по себе си да е задължителен, постоянен критерий при определяне на обезщетение за неимуществени вреди. В този смисъл следва да се възприемат задължителните указания на ППВС № 4 / 1968 год. в хипотезата на обезщетяване неимуществени вреди от смърт: не императивно посочени, задължителни във всяка хипотеза на непозволено увреждане критерии, още по-малко със значимостта им спрямо мястото, което заемат в изброяването. Липсата на такива значими обстоятелства за прилагане критерия „ възраст „ на увредения „, наведени своевременно от ответника / въпреки че в повечето случаи възрастта е критерий, обуславящ благоприятни за ищците последици /, изключват извод за определяне обезщетението за неимуществени вреди в отклонение от разбирането за справедливост, вложено от законодателя в нормата на чл.52 от ЗЗД и в противоречие със задължителните указания в ППВС № 4 / 1968 год. за обобщаване практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане. Необоснован се явява допълнителния селективен критерий и по твърдяното противоречие с ППВС № 4 / 1961 год., раздел І-ви от което е отменен с т.12 на ППВС № 4 / 1968 година. В раздел ІІІ –ти Постановлението определя кръга на лицата, с право да претендират обезщетение за неимуществени вреди – съпруг, низходящи и възходящи. Доколкото такова право е отречено за лица, попадащи в този кръг, но намиращи се в лоши лични отношения или изоставили починалия, то и тук важат съображенията за невъвеждане в предмета на спора ,своевременно, с оглед въведените от процесуалния закон ранни преклузии, изричен довод на ответника в тази насока. Поради това въпросът не е бил включен в предмета на спора, предпоставяйки произнасяне на въззивния съд / чл.269 предл. второ ГПК /. Доколко от събраните свидетелски показания съдът е могъл да установи липса на търпими от ищците вреди, с оглед личните им взаимоотношения с починалия наследодател, е въпрос по правилността на решението, която е извън обхвата на настоящата проверка. Поставеният въпрос, относно задълженията на въззивния съд за произнасяне с прекратяване по предявените, в евентуално съединение с исковете срещу ЗАД [фирма], искове срещу делинквента, сочен като разрешен в противоречие с ППВС № 7 / 04.10.1978 год., не покрива общия критерий за правен въпрос по чл. 280 ал.1 от ГПК. Касаторът не е процесуално и материалноправно легитимирана страна по евентуално съединените искове и следователно не разполага с правен интерес от атакуване непроизнасянето на съда по същите. В този смисъл, поставеният процесуалноправен въпрос излиза извън предмета на спора по предявените срещу застрахователното дружество искове, респ. е бил извън предмета на въззивната жалба и постановеното въззивно решение. Водим от горното, Върховен касационен съд, второ търговско отделение