Определение № 2191 от 30.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2989/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Л. Ч. срещу въззивно решение № 14 от 22.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 212/2023 г. на Разградския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 328 от 27.05.2023 г. по гр. д № 1657/2022 г. на Разградския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу Д. И. Ч. и Б. Л. Ч. иск за делба на УПИ * в квартал 15 по плана на [населено място], общ. Л., ведно с построените в него едноетажна полумасивна жилищна сграда и паянтова селскостопанска сграда. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че страните са наследници по закон (преживяла съпруга и синове) на У. Д. Ч., починал на 11.11.2020 г. Процесният имот е закупен от наследодателя и ответницата Д. Ч. с неформален договор през 1977 г., когато те са се установили да живеят в [населено място], общ. Л.. От свидетелските показания е установено, че в началото на 90-те години на миналия век родителите на ищеца са заявили, че процесната къща се дава на неговия брат, а изградената в съседното дворно място къща е за него. Ищецът е живял в имота до 2007 г., когато се е преместил да живее със семейството си в съседния имот с пл. № *, на който е признат за собственик на основание давностно владение с нот. акт № 181/2003 г. Наследодателят на страните до смъртта си през 2020 г. и ответниците са продължили да живеят в процесния имот /същият и ответницата живели в самостоятелна къщичка/, като са извършвали ремонтни дейности. Според съдебно-техническата експертиза имотът за първи път е заснет и нанесен с пл. № * върху плана на [населено място], одобрен през 1935г. В разписния лист към същия план първоначално като собственик е записан А. С., а в последствие А. Н., съгласно нот. акт № 59/1958 г. За имот пл. № * по плана от 1935 г. е отреден парцел * в кв. 55. Съгласно същия план част от имот с пл. № * се отчуждава да прокарване на улици, а за урегулирането на парцел * от кв. 55 се предават части от съседните му имоти с пл. №№ * и *. По време на действие на плана от 1935г. парцел * в кв. 55 е напълно урегулиран. В следващия кадастрален план на [населено място], послужил за основа на сега действащия регулационен план от 1982 г., парцел * в кв.55 е заснет като имот с пл. № *. В разписния лист към плана от 1982 г. срещу имот с пл. № * не е записан собственик, като за него е отреден парцел * в кв. 15. В същия е построена жилищна сграда, която е в режим на търпимост съгласно §16 ПР ЗУТ. Върху плана от 1935 г. /скица на л. 33 от делото/ е изчертано трасето на тръбопровод, който вещото лице изобразило, пренасяйки го от стария план. В случай, че изображението на трасето на тръбопровода върху плана от 1935 г. съвпада с действителното му местоположение, не би се наложило отчуждаване на 90 кв. м от имота, тъй като при проведена процедура за отчуждаване е следвало да се изработи и одобри проект за изменение, по силата на който да се отчужди част от имота и площта му да бъде редуцирана. В [община] не е налице план за изменение на регулационния план във връзка с отчуждаването. Парцел * в кв. 55 по плана от 1935 г. се припокрива с имот пл. № * по плана от 1982 г., в чиито граници се владее и към настоящия момент. Не е налице реално отделяне на каквато и да е площ от процесния имот в резултат на отчуждаване. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че в хипотеза, при която общ на страните наследодател е владял процесния недвижим имот без да притежава титул за собственост и без приживе да се е позовал на придобивна давност, то наследниците му придобиват по пътя на наследствената трансмисия само фактическата власт върху имота като елемент от наследството. Те биха могли да придобият собствеността, присъединявайки към своето владение владението на наследодателя и позовавайки се на давността, но вещното право може да се признае като придобито само от онези наследници, които са заявили, че присъединяват своето владение към владението на наследодателя и се позовават на изтеклата давност/което действа занапред/. В тази хипотеза не намира приложение правилото, че сънаследникът упражнява фактическата власт върху имота, владеейки припадащите му се по наследство части и упражнявайки държане по отношение на частите, припадащи се на останалите наследници, тъй като по наследство е придобито не правото на собственост, а само едно фактическо състояние, даващо правото владението на наследодателя да бъде присъединено, т.е. продължено и то само от онези наследници, които установяват реално фактическо владение върху целия имот. За да се приеме, че придобивната давност ползва всички наследници, тези от тях, които не са упражнявали фактическата власт, следва да установят, че владелите имота сънаследници са владели имота и за тях. За да се тълкуват установените по конкретен правен спор факти в контекста на задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по приложение на чл. 69 ЗС, следва да е налице хипотеза на съсобственост, респ. сънаследяване, а в случая наследството на У. Ч. не включва като актив право на собственост върху процесния имот, а само фактически отношения. Изложени са съображения, че само наследници, които са заявили или явно демонстрирали действия, че присъединяват своето владение към владението на наследодателя си, или са извършвали действия, сочещи на самостоятелно владение за срок по-дълъг от 10 години и се позоват на изтеклата в тяхна полза давност, могат да придобият правото на собственост върху имота на основание чл. 79 ЗС. За да възникне съсобственост следва да има такова изявление от всички страни, а в случая изявление е направено единствено от ответника Б. Ч.. Във връзка с довода на ищеца за недопустимост на първоинстанционното решение поради неучастие в делото на съсобственик в лицето на държавата съгласно представения АДС от 22.01.1962 г., съставен на основание решение на ОНС – Разград на основание §100 от ППЗПИНМ/отм/, в който е посочено, че се одържавява част от дворно място за канал с площ 90 кв. м, са изложени съображения, че според посочената разпоредба за отчуждените недвижими имоти за мероприятия на общините, другите държавни учреждения и държавните предприятия се съставя акт след изпълнение на условията за заемане на имота. Според чл.74а от ЗПИНМ/отм./ ако регулацията е влязла в сила до 09.07.1956 г., но недвижимите имоти не са били заети от съответните предприятия, се заличава с обратна сила непосредствения отчуждителен ефект, който ще настъпи при новите условия по чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ/отм./ след обезщетяване на собственика. По отношение на уличнорегулационните планове, влезли в сила след 09.07.1956 г., правилото на чл. 39, ал. 1 ЗПНИМ/отм./ се прилага без изключения - недвижимите имоти на частни лица, отредени за мероприятия по плана, се считат за отчуждени от деня на обезщетяване на собственика по реда на ППЗИПНМ/отм./. Ако такова обезщетение не е извършено, то имотът е завзет без законно основание от държавата. В настоящия случай липсват данни за заплатено обезщетение на собственика на имота, който към този момент е бил А. Н., нито са налице данни общината да осъществява фактическа власт върху имота, поради което отчуждителната процедура по отношение на 90 кв. м от процесния имот не е завършила и същата не притежава права върху него, респ. не следва да бъде конституирана като страна в процеса. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли да се презюмира плащането на обезщетението в полза на правоимащото лице при отчуждение по реда на ЗПИНМ и ППЗПИНМ, след като е съставен акт за държавна собственост на основание § 100, ал. 1 ППЗПИНМ, и 2. Длъжен ли е въззивият съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата и Б. Л. Ч. и Д. И. Ч. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на първия въпрос следва да се отбележи, че за касатора липсва правен интерес да го повдига с оглед приетото от въззивния съд, че същият не притежава права върху процесния имот, респ. отхвърлянето на предявения иск за делба, връзка с който извод материалноправен въпрос не по поставен. Освен това по този въпрос касаторът се позовава на противоречие на обжалваното решение с решение № 17 от 01.03.1962 г. по гр. д. № 4/1962 г. на ОСГК на ВС, което няма никакво отношение към него и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. В допълнение следва да се отбележи, че съгласно установената съдебна практика дори при наличие на извършено отчуждаване на част от имот за държавна или обществена нужда не възниква съсобственост между държавата, респ. общината, и лицето, от което тя е отчуждена. По втория поставен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните касаторът се позовава на противоречие на обжалваното решение с решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г., ІІ т. о., каквото също не е налице. Този въпрос е от значение за всяко гражданско дело и по него е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,