Определение № 3756 от 09.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1893/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Т. И., подадена чрез процесуален представител адв. С. И. против решение № 1275/26.02.2026г. постановено по в.гр.д. № 1111/2025г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционно решение № 19611/31.10.2024г. постановено по гр.д. № 64457/2023г. по описа на Районен съд – София и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. С първоинстанционното решение на основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” към Министерство на правосъдието е осъдена да заплати на Х. Т. И. с ЕГН [ЕГН] сумата от 2000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – стрес, унижение, безпомощност и уязвимост, страх за здравето и живота, и потиснато самочувствие поради полагащо се, но непредоставено безплатно лечение /метадонова терапия/, ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 08.12.2020г. до окончателното плащане, както и сумата 5325 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди /претърпени загуби/ за периода 15.02.2017г. – 30.01.2020г. /начало и край на изпълнение на присъдата/, изразяващи се в разходи за полагащо се, но непредоставено безплатно лечение /метадонова терапия/, ведно със законна лихва от 08.12.2020г. до окончателното плащане, като искът за обезщетение на неимуществени вреди за разликата над присъдената сума от 2000 лева до пълния размер от 5001 лева, предявен като частичен от иск с цена на цялото вземане от 12000 лева, е отхвърлен. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и делото да се върне за разглеждането му по същество. Касационният жалбоподател поддържа, че СБАЛЛС е лечебно заведение към Министерство на правосъдието, а не към Министерство на здравеопазването и макар да е персонифициран субект – юридическо лице, няма самостоятелен бюджет, поради което се финансира от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. На основание чл. 27, ал. 2 от ГПК сочи, че съдопроизводствените действия по делата следва да се извършат от и срещу висшестоящото учреждение с бюджет, което спрямо СБАЛЛС е именно ГД „ИН“ съгласно и уредбата на чл. 2, ал. 1 и чл. 5 от Правилника за устройство и дейността на лечебните заведения към Министерство на правосъдието. Твърди, че именно ГД „ИН“ организира, контролира и финансира дейността на СБАЛЛС, която няма самостоятелен бюджет, поради което като ответник по делото се конституира ГД „ИН“, както правилно е процедирал първостепенният съд. Ответник без собствен бюджет няма как да плати обезщетението, а всяко друго лице, което не участва по делото не е обвързано от решението. Твърди, че СБАЛЛС е лечебно заведение, но това не изключва статута й на държавно учреждение, финансирано от държавата чрез бюджета на ГД „ИН“. Твърди, че директорът на СБАЛЛС е служител на ГД „ИН“, респ. именно Главната дирекция отговаря за вредите от неговите противоправни бездействия. Поддържа, че в практиката си ЕСПЧ приема, че задължението за лечение е на „затворническите власти“, т.е. на ГД „ИН“, която следва да осъществи това лечение чрез СБАЛЛС като сключи договор с МЗ или по друг начин. Сочи последното като още един аргумент, че ГД „ИН“ е надлежен ответник по иска. Твърди също наличие на солидарна отговорност между болницата и ГД „ИН“. Оспорва по тези съображения извода на въззивния съд за неотносимост към случая на разпоредбата на чл. 27, ал. 2 от ГПК като неправилен. Сочи, че предявеният иск срещу болницата, ГД „ИН“ или кое да е държавно учреждение е иск срещу държавата, а институцията я представлява като процесуален субституент, а по настоящето дело следва да се приложат процесуалните правила по ЗИНЗС. Поддържа също, че макар ГД „ИН“ да няма задължението да финансира метадоновата терапия, това не изключва отговорността и задължението на СБАЛЛС да осигури на ищеца лечение с метадонова терапия, която Министерството на здравеопазването субсидира, ако болницата сключи договор за тази субсидия. Позовава се на практиката на ЕСПЧ, според която условията на задържане, които не отговарят на изискванията по чл. 3 от ЕКПЧ, трябва да се считат за причиняващи неимуществени вреди. Отговор на касационната жалба не е подаден от ответника по касация Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване на подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Към всяка е приложено и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд приел за установени следните факти: Х. Т. И. предявил срещу Специализирана болница за активно лечение на лишените от свобода към затвора – София /СБАЛЛС/ иск, предявен с молба от 08.12.2020г., уточнена с поредица молби от 24.02.2022г., от 03.04.2023г., от 11.09.2023г. по приключило с влязло в сила решение адм.д. № 8041/2020г. по описа на АССГ – за сумата 5325 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди за периода 15.02.2017г. – 30.01.2020г., изразяващи се в разходи за полагащо се, но непредоставено безплатно лечение – метадонова терапия, в резултат на неизпълнението на задължението на лечебното заведение да сключи договор с Министерство на здравеопазването за безплатна метадонова терапия, и за сумата 5001 лева, претендирана частично от сума в размер на 12000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, унижение, безпомощност и уязвимост, страх за здравето и живота, потиснато самочувствие поради непредоставено, но полагащо му се безплатно лечение чрез метадонова терапия, ведно със законната лихва върху главниците от предявяване на исковете на 08.12.2020г. до окончателното плащане. Исковете си ищецът основал на твърдения, че в периода 15.02.2017г. – 30.01.2020г. изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ в Затвора – София. По време на престоя не му била осигурена полагащата му се безплатна метадонова терапия, поради противоправно бездействие на служители на СБАЛЛС към Затвора – София, изразяващо се в несключване на договор с Министерство на здравеопазването за субсидиране на метадонова терапия. От данните по делото въззивният съд приел за установено, че на 03.10.2019г. Х. Т. И. е предявил срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” /ГДИН/ искове с правно основание чл. 284 от ЗИНЗС – за сумата 3600 лева – обезщетение за имуществени вреди за 2 години, считано от 15.02.2017г. /за периода 15.02.2017г. – 15.02.2019г., по 150 лв. месечно/, под формата на заплатена от ищеца метадонова терапия при престоя му в Затвора – София, която терапия ГДИН е следвало да му осигури безплатно, и за сумата 3600 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, унижение, безпомощност и уязвимост, страх за здравето и живота и потиснато самочувствие поради непредоставеното му от ответника безплатно лечение – метадонова терапия. По исковата молба е било образувано адм.д. № 11096/2019г. на АССГ, по което с решение № 4184/27.07.2020г., предявените искове са отхвърлени изцяло. Това решение е оставено в сила с решение № 6817/30.11.2020г. по адм.д. № 8041/2020г. на АССГ, ХІІ тричленен състав. Подадената по последното дело молба от ищеца от 08.12.2020г. касационната инстанция е счела, че обективира предявяване на нов иск срещу СБАЛЛС към Затвора – София, който следва да бъде разгледан в отделно производство. Поради това по тази молба е образувано адм.д. № 3074/2021г. на АССГ. По възникнал и повдигнат спор за подсъдност по това дело между АССГ и СРС е постановено определение № 46/06.12.2021г. по гр.д. № 20А/2021г. на 5-членен състав на ВКС и ВАС, в което е прието, че Специализираната болница за активно лечение на лишените от свобода към Затвора – София е лечебно заведение, създадено на основание чл. 35, ал. 1 вр. чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения, в същия смисъл е и параграф единствен от Правилника за устройството и дейността на лечебните заведения към Министерство на правосъдието, приет с ПМС № 159/17.07.2003г. Специализираната болница е лечебно заведение, а не орган по изпълнение на наказанията по смисъла на ЗИНЗС, тя не принадлежи към системата на изпълнителната власт, доколкото осъществяваната от нея дейност не е изпълнително-разпоредителна. Липсват и твърдения за предпоставките по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и по-специално, че вредите имат за причина незаконосъобразни актове /действия или бездействия/ на административен орган или на орган, носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон да осъществява публични функции. Така е прието, че исковете са с правна квалификация чл. 49 от ЗЗД, а делото е в компетентност на Софийски районен съд, който е длъжен да го разгледа по реда на ГПК. Поради това по реда на чл. 135, ал. 4 от ГПК е постановено, че компетентен да се произнесе по исковете по чл. 49 от ЗЗД на Х. Т. И. срещу Специализирана болница за активно лечение на лишените от свобода към Затвора – София за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди от неизпълнението на задължението на болницата да сключи договор с Министерство на здравеопазването безплатна метадонова терапия е Софийски районен съд. След произнасянето по спора за подсъдност в Софийски районен съд по исковата молба на ищеца е образувано гр.д. № 71782/2021г.; последвало е увеличаване цената на иска и делото изпратено на Софийски градски съд по родова подсъдност; след дадена възможност за уточнение на исковата молба ищецът намалил цената на исковете и делото е изпратено от СГС отново на Софийски районен съд по подсъдност; по образуваното пред последния гр.д. № 36704/2023г. ищецът навел твърдения, че СБАЛЛС към Затвора – София няма процесуална легитимация по исковете, тъй като ГД „ИН“ финансирала СБАЛЛС и по аргумент от чл. 27, ал. 2 от ГПК, като същевременно твърди, че СБАЛЛС отговаря и на собствено основание, в случай че тази болница се окаже процесуално правоспособна по смисъла на чл. 27, ал. 2 от ГПК да участва в съдебен процес. Същевременно е твърдял, че ГД „ИН“ и СБАЛЛС са две различни юридически лица, като по арг. от чл. 205 от АПК всяко от тях може да отговаря за причинените на ищеца вреди. Именно на лечебното заведение, а не на ГД „ИН“ е дадена законова възможност да подаде заявление до МЗ за осигуряване на метадон със средства от държавния бюджет. Заявил е в обобщение, че „искът“ срещу ГД „ИН“, СБАЛЛС или срещу ответник – държавна институция, без значение коя, бил иск срещу Държавата, институцията била просто процесуален субституент, което също било аргумент по делото да се приложи ЗИНЗС или поне ЗОДОВ. Със становището приел, че не е посочен ответник по иска, различен от СБАЛЛС към Затвора – София, а ищецът се е позовал на чл. 205 от АПК /съгласно ал. 2 на чл. 205 АПК, когато посоченият в исковата молба ответник не отговаря на изискванията на ал. 1, съдът указва на ищеца срещу кого следва да насочи иска/, както и се позовал на съдебна практика, съгласно която за процесуалната легитимация на страните съдът следи служебно. Въз основа на тези твърдения, СРС приел, че всъщност е предявен иск срещу Държавата по реда на ЗИНЗС и ЗОДОВ, като след последното уточнение посочил, че определението на 5-членния състав на ВКС и ВАС вече не е „актуално“. Прекратил производството по гр.д. № 36704/2023г. пред себе си и изпратил делото на АССГ по подсъдност. Административният съд от своя страна е взел предвид, че спорът относно компетентния съд е разрешен с влязлото в сила определение на 5-членен състав на ВКС и ВАС, а след определението не са налице нови факти и обстоятелства, които да променят подсъдността, прекратил производството пред себе си и върнал делото на СРС по подсъдност. Така в СРС последното образувано гр.д. е с № 64457/2023г. В молба от 23.12.2023г. по това дело ищецът изложил твърдения, че директорът на СБАЛЛС бил служител на ГД „ИН“, за чиито бездействия отговорност при всички случаи носи ГД „ИН“, а ГД „ИН“ има и задължения да контролира СБАЛЛС, т.е. ГД „ИН“ отговаря на самостоятелно основание за бездействието на СБАЛЛС да сключи договор за субсидиране с МЗ. Позовал се, че е въпрос за отговорност на Държавата, т.е. бездействия на администрация. Така с разпореждане от 05.01.2024г. районният съд конституирал като ответник ГД „ИН“ по делото и по отношение нея като ответник е постановил и решението си. При тези факти, въззивният направил извод, че първоинстанционното решение е недопустимо като постановено по непредявени искове – срещу ненадлежен ответник, както и в нарушение на забраната, установена в чл. 299 от ГПК. За да обоснове този извод изходил от фактическите твърдения на ищеца в молба от 08.12.2020г., в която касационната инстанция в АССГ е приела, че са предявени искове срещу Специализираната болница за активно лечение на лишените от свобода към Затвора – София, уточнена с молби от 24.02.2022г., от 03.04.2023г. и от 11.09.2023г. Съобразил, че основанието на иска е очертано с твърдения за неизпълнение на задължението на лечебното заведение да сключи договор с Министерство на здравеопазването за безплатна метадонова терапия, в пряка причинна връзка от което ищецът търпи имуществени и неимуществени вреди. Посочил, че исковете имат правната си квалификация в чл. 49 от ЗЗД, а спорът за подсъдност е разрешен от 5-членния състав на ВКС и ВАС. Отбелязал, че Специализираната болница за активно лечение на лишените от свобода към Затвора – София е лечебно заведение, създадено от държавата на основание чл. 35, ал. 1 вр. чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения. С множеството молби-уточнения и становища ищецът не е оттеглил исковете си срещу СБАЛЛС към Затвора – София твърдял е, че и ГД „ИН“, и СБАЛЛС носят отговорност за вредите, излагал е вижданията си относно това може ли СБАЛЛС към Затвора - София да отговаря по исковете, а по същество се е домогвал да бъде пререшен спора с ГД „ИН“ по чл. 284 от ЗИНЗС, решен със сила на пресъдено нещо по адм.д. № 11096/2019г. на АССГ. Приел, че на основание чл. 35, ал. 2 от ЗЛЗ, СБАЛЛС към Затвора София несъмнено е юридическо лице и надлежен правосубектен ответник по исковете, независимо по какъв начин се финансира. Разпоредбата на чл. 27, ал. 2 от ГПК, на която се е позовавал ищецът приел, че е неотносима в случая, тъй като СБАЛЛС не е държавно учреждение, а лечебно заведение. Съобразил, че предмет на делото са само исковете с правно основание чл. 49 от ЗЗД, предявени срещу СБАЛЛС към Затвора – София. Наведените в молбите – уточнения твърдения за отговорност освен на СБАЛЛС и на ГД „ИН“ посочил за ирелевантни, тъй като спорът по предявените срещу ГД „ИН“ искове с правно основание чл. 284 от ЗИНЗС е решен със сила на пресъдено нещо по адм.д. № 11096/2019г. на АССГ. Така обосновал извод, че като се е произнесъл по искове, предявени срещу ГД „ИН“, първоинстанционният съд е постановил процесуално недопустимо съдебно решение, което обезсилил на основание чл. 270, ал. 3 от ГПК. Касаторът Х. Т. И. в изложение към касационната жалба обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и поставя като значими за точното приложение на закона и за развитието на правото следните въпроси: 1/ Приложима ли е нормата на чл. 27, ал. 2 от ГПК относно правосубектен ответник – юридическо лице на бюджетна издръжка /СБАЛЛС/, чийто ръководител – директора на СБАЛЛС, не е разпоредител с бюджет? Юридическо лице чийто ръководител не е разпоредител с бюджет има ли процесуална правоспособност да участва в дела като ответник по искове? 2/ При неприложимост на чл. 27, ал. 2 от ГПК спрямо правосубектен ответник – юридическо лице, чийто ръководител не е разпоредител с бюджет, следва ли да се конституира по делото ответник със собствен бюджет, т.е. ответник, чийто ръководител е разпоредител с бюджет и по какъв ред се определя ответника с бюджет при неприложимост на чл. 27, ал. 2 от ГПК? 3/ Правомощията и задълженията на ГД „ИН“ да финансира СБАЛЛС, организира и контролира дейността й, уредени в чл. 5 от Правилника за дейността на лечебните заведения към Министерство на правосъдието, респ. в чл. 7 от Правилника за прилагане на ЗИНЗС, както и правомощията на директора на ГД „ИН“ да назначава служители за изпълнение на дейността на СБАЛЛС /включително директора на болницата/, определят ли статут на ГД „ИН“ на „висшестоящо учреждение с бюджет“ по чл. 27, ал. 2 от ГПК?; 4/ Ако юридическо лице – ответник без собствен бюджет /СБАЛЛС/ се ръководи от физическо лице /директор/, което физическо лице се назначава и е от щатна длъжност в юридическо лице – учреждение /ГД „ИН“/, което финансира първото /СБАЛЛС/, кое от тези две юридически лица отговаря на чл. 49 от ЗЗД за бездействия на въпросното физическо лице – ръководител /директор на СБАЛЛС/?; 5/ Ако лечебното заведение е финансирано изцяло или основно с държавни средства, представлява ли „държавно учреждение“ по смисъла на чл. 27, ал. 2 от ГПК? 6/ Ако страна по съдебен спор не е „държавно учреждение“ и няма свой бюджет, но е създадено и финансирано от държавата юридическо лице, трябва ли по делото да се конституира ответник с бюджет вместо същата тази страна без бюджет? Касаторът сочи, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по определение № 457/10.07.2021г. по ч.т.д. № 87/2012г. на ВКС, I ТО, както и че отговорът им би бил значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в описаните хипотези, съдът съобрази следното: Всички поставени в изложението въпроси са на плоскостта на обуславящия процесуалноправен въпрос относно надлежния ответник по иска за обезщетение на вреди от противоправно бездействие на служители на Специализирана болница за активно лечение на лишените от свобода към Затвора – София да сключат договор с Министерство на здравеопазването за субсидиране на лечение с метадон на лишения от свобода ищец в периода на изтърпяване на наказанието му с правно основание чл. 49 от ЗЗД, който той е предявил именно срещу Специализираната болница, след като с влязло в сила решение по адм.д. № 8041/2020г. по описа на АССГ е отхвърлен иска му с правно основание чл. 284 от ЗИНЗС предявен срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ с идентичен предмет. На тази плоскост въпросът принципно е обуславящ решаващата правна воля на въззивния съд и постановения от него резултат, но всички въпроси касаторът поставя като значими с оглед приложението на чл. 27, ал. 2 от ГПК и свързва с довод, дали Специализираната болница при Министерство на правосъдието е разпоредител с бюджетни кредити или не, съответно може ли тя да плати евентуално присъденото в негова полза обезщетение по делото. Разгледани в този контекст, въпросите не са обусловили решението на съда, нито изхода на спора пред въззивната инстанция, поради което не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, определящо приложното поле на касационното обжалване. Съгласно разпоредбите на чл. 26 и чл. 27 от ГПК и разясненията в т. 2 от ТР № 1/09.07.2019г. по тълк.д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС сред абсолютните процесуални предпоставки за възникването и упражняването на правото на иск, на първо място са надлежната процесуална легитимация на страните, тяхната процесуална правоспособност, тъй като нито едно съдопроизводствено действие не може да бъде извършено валидно от или срещу процесуално неправосубектно лице. Правоспособността е основна категория на правото, която се определя по съдържание от закона. Процесуалната правоспособност /респ. правосубектност за юридическото лице/ представлява признатата от закона абстрактна възможност едно лице да бъде субект на процесуални правоотношения. Процесуалната правоспособност е качество на страната в гражданския процес и е абсолютна положителна процесуална предпоставка за възникването на правото на иск. Съдът следи служебно за наличието на процесуалната правоспособност, така и за процесуалната дееспособност, като изхожда не от твърденията на страните, а от обективното им съществуване като техни правни качества. Съгласно чл. 27, ал. 1 от ГПК с процесуална правоспособност се ползват физическите и юридическите лица, които са правоспособни по материалното право. Съгласно чл. 27, ал. 2 от ГПК процесуално правоспособни са и държавните учреждения, чиито ръководители са разпоредители с бюджет. Когато ръководителят на държавното учреждение не е разпоредител с бюджет, съдопроизводствените действия се извършват от и срещу висшестоящото учреждение, чийто ръководител е разпоредител с бюджет. В последната хипотеза, действително, когато в хода на производството по делото се постави въпрос за процесуалната правоспособност на ответника – държавно учреждение, съдът е длъжен служебно да изиска информация от него и представянето на доказателства за това дали той е разпоредител с бюджетни кредити. Ако ответникът не представи исканите доказателства, съдът може да ги изиска от висшестоящия държавен орган или да снабди ищеца с удостоверение за това. Исковата молба, с която се предявява иск срещу процесуално неправоспособен ответник е нередовна. Ако след предприемане на необходимите мерки от съда процесуалната правоспособност на ответника остане недоказана, делото подлежи на прекратяване. Предявеният иск срещу процесуално неправоспособен не е неоснователен, а недопустим. Когато държавното учреждение притежава качеството юридическа личност, то е правосубектно и е надлежен ответник по предявените срещу него искове. Когато правосубектното учреждение е поделение на по-висшестоящо държавно учреждение, предявеният срещу по-висшестоящото учреждение иск е недопустим, тъй като надлежният ответник е друг правен субект. Когато искът е предявен срещу неправосубектно държавно учреждение, последното е надлежен ответник, ако учреждението е процесуално правоспособно – неговият ръководител е разпоредител с бюджет /чл. 27, ал. 2 от ГПК/. И в този случай, ако искът е предявен срещу по-висшестоящото учреждение – също разпоредител с бюджет, но от по-висока степен, искът е недопустим. В този смисъл е установената практика на ВКС в решение № 164/15.06.2011г. по гр.д. № 1571/2009г., IV ГО; решение № 232/08.04.2026г. по гр.д. № 547/2025г., II ГО; решение № 531/12.12.2011г. по гр.д. № 1536/2010г., IV ГО; решение № 99/03.07.2019г. по гр.д. № 1876/2018г., IV ГО и др. Няма спор по делото, че ищецът е предявил искове за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на Специализираната болница за активно лечение на лишени от свобода към Затвора – София, с молба по делото, по което са отхвърлени предявените от него искове за обезщетение по чл. 284 от ЗИНЗС срещу ГД „ИН“, отделена и образувана в самостоятелно гражданско дело. По този иск е разрешен спор за подсъдност от смесен състав на ВАС и ВКС. След това въпросът за надлежната легитимация на Специализираната болница към Министерството на правосъдието е поставен многократно в хода на делото от самия ищец по обширен, но противоречив начин, въз основа на което първоинстанционното решение е постановено по отношение на ответника „ГД „ИН“, а не по отношение на надлежния ответник СБАЛЛС. Съгласно чл. 129 чл. 135 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, медицинското обслужване на лишените от свобода се осъществява в медицински центрове и специализирани болници за активно лечение, разкрити към местата за лишаване от свобода по реда на чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения. Съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗЛЗ лечебните заведения към Министерството на правосъдието се създават от държавата. Съгласно чл. 35, ал. 2 от ЗЛЗ тези лечебни заведения са юридически лица на бюджетна издръжка за специфичните си функции, като изрично в чл. 106а, ал. 4 от ЗЛЗ е предвидено, че Министерството на здравеопазването може да субсидира за конкретни дейности и лечебните заведения към Министерството на правосъдието. Няма спор по делото, че Специализирана болница за активно лечение на лишените от свобода към Затвора – София е лечебно заведение към Министерство на правосъдието съгласно чл. 2, ал. 1, т. 1 от Правилника за устройството и дейността на лечебните заведения към Министерството на правосъдието /ПМС № 159/17.07.2003г., обн., ДВ, бр. 66/25.07.2003г./ и част от националната система за здравеопазване /чл. 129, ал. 2 от ЗИНЗС/. Или, Специализираната болница за активно лечение на лишени от свобода – София при Министерството на правосъдието е създадено от държавата лечебно заведение със статут на юридическо лице. Ноторно е, че всяко юридическо лице разполага с процесуална правоспособност. С оглед обявяването му със закон за юридическо лице, лечебното заведение има правосубектност и процесуална правоспособност съгласно чл. 27, ал. 1 от ГПК и е надлежен ответник по предявените искове. Въззивният съд изрично в решението е посочил, че разпоредбата на чл. 27, ал. 2 от ГПК в случая е неприложима, доколкото ответната болница е лечебно заведение и юридическо лице. Ето защо поставените от касатора въпроси в контекста на процесуалната правоспособност на Специализираната болница по чл. 27, ал. 2 от ГПК не са обусловили решаващия извод на съда, че първоинстанционният съд е разгледал непредявен иск. Като е преценил, че в качеството на юридическо лице ответната Специализирана болница към МП е надлежен ответник по делото, предявеният иск по отношение на който не е оттеглен от ищеца, а спорът за процесните вземания между ищеца и ГД „ИН“ е разрешен с влязло в сила решение на АССГ, въззивният съд не е постановил решението си в противоречие с цитираната практика на ВКС. Съдът е постановил крайния си акт съобразно разясненията по т. 5 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Неоправдани са опасенията на ищеца, че доколкото не разполага с бюджет, ответната Специализирана болница към МП не може да му изплати евентуално присъденото му обезщетение. Разпоредбата на чл. 519, ал. 2 от ГПК предвижда специален ред за събиране на паричните вземания срещу държавни учреждения, общини и лечебни заведения, субсидирани от републиканския и/или общинските бюджети. Тези вземания се изплащат от предвидения за това кредит по бюджета на учреждението, общината или съответното лечебно заведение. За тази цел изпълнителният лист се предявява на финансовия орган на съответното учреждение. Ако няма кредит, висшестоящото учреждение трябва да направи потребното, за да се предвиди такъв най-късно в следващия бюджет. В цитираната от касатора практика на ВКС е дадено разрешението, че държавното висше училище има качеството на държавно учреждение по смисъла на чл. 417, т. 2 от ГПК. Тази практика не е относима към разглеждания случай, поради което твърдяното противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е изключено. В заключение не са налице основания за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. А при служебно извършена проверка, настоящият съдебен състав намира, че не е налице и друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение