Определение № 63 от 21.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 896/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Делото е образувано по частна касационна жалба вх. № 5706/8.12.2021 г., подадена от К. В. Е., чрез адвокат И. Ю., срещу определение № 890 от 8.11.2021 г. по ч. гр. д. № 20211700500595/2021 г. на Окръжен съд - Перник, с което е потвърдено определение № 262203 от 7.07.2021 г. по гр. д. № 01320/2021 г. на Районен съд – Перник за прекратяване на делото. Въззивният съд е посочил, че производството пред Районен съд – Перник е образувано по искова молба на К. Е. срещу Б. В., с която е предявен иск по чл. 124 ГПК – за установяване, че ищцата е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ап. № 18. Е. претендира, че е собственик на апартамента на основание нотариален акт № 24/27.10.1997 г.; твърди, че ответникът се легитимира като собственик на процесния апартамент въз основа на възлагателно постановление от 21.04.2016 г. по изп. д. № 1742/2011 г. на ЧСИ С. Б. след проведена публична продан. С молба от 5.07.2021 г. ищцата е уточнила, че не е обжалвала възлагателното постановление от 21.04.2016 г., както и че основанието на иска й не е нито нарушение на чл. 490 ГПК, нито невнасяне на цената. Твърди, че възлагането е направено по несъществуващо изпълнително производство, тъй като същото е било прекратено още на 4.01.2012 г. Окръжен съд – Перник е изложил, че публичната продан е способ за принудително изпълнение на паричното изпълняемо право, а постановлението за възлагане представлява едностранен властнически акт на изпълнителния орган, който приключва проданта и поражда вещноправни последици. Влязлото в сила постановление прехвърля върху купувача от проданта правата, които длъжникът е имал върху продадения имот към момента на възбраната. По отношение на момента, в който се проявяват вещноправните последици на възлагането, нормата на чл. 496, ал. 2 ГПК установява, че това е денят на влизане в сила на постановлението за възлагане, като купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Визирал е, че по отношение начина на защита срещу процесуалната законност на изпълнителния процес, действащият ГПК е въвел три вида ограничения: 1) лимитативно изброени обжалваеми изпълнителни действия и откази; 2) лимитативно изброяване на легитимираните с право на жалба лица и 3) лимитативно посочени за някои от тях основания за обжалване - т. 8 на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Легитимацията и основанията за обжалване на постановлението за възлагане по чл. 435, ал. 3 ГПК също са изчерпателно изброени и не подлежат на разширително тълкуване. Влязлото в сила постановление за възлагане стабилизира проданта. Въз основа на чл. 496, ал. 3 ГПК доктрината поддържа, че необжалването на възлагането санира всички нередовности на публичната продан и тя може да бъде оспорвана след влизане в сила на постановлението само по предвидения исков ред и на предвидените две основания, като обезпечава стабилност на придобитите от купувача права срещу евентуални нередовности на изпълнителния процес, като в този смисъл е и т. 3 на ТР № 4/11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. Съдът се е позовал на практика на ВКС, съгласно която, извън основанията, предвидени в чл. 496, ал. 3 ГПК, проведената публична продан не може да бъде атакувана по исков ред. Става дума за императивна правна норма, която не може да се тълкува разширително. Ето защо е заключил, че когато исковете за недействителност на публичната продан по чл. 496, ал. 3 ГПК не са основани на визираните в нормата нарушения на чл. 490 ГПК и невнасяне на цената, същите са недопустими поради липса на правен интерес като процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск. Жалбоподателката счита атакуваното определение за неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи, че съдът не е взел предвид твърденията й, че публичната продан е била извършена по несъществуващо изпълнително производство поради изтичане на двегодишния преклузивен срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като по тази причина е налице недействителност поради нарушение на закона, липса на предписана форма и основание; ако се приеме, че прехвърлянето не е недействително, то тогава то й е непротивопоставимо. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че атакуваното определение влиза в противоречие с практиката на ВКС – решение № 371/29.10.2015 г. по гр. д. № 1385/2012 г., ІV г. о., по въпроса: При прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнително производство по силата на закона (ex lege), предприетите след момента на прекратяването изпълнителни действия обезсилват ли се по право. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното: Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване. Въз основа на така изложеното съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намират чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, тъй като визираното решение на ВКС е неотносимо към настоящия казус. В него съдът се е произнесъл по въпроса при какви условия се погасява по давност вземане, установено с влязла в сила присъда, за което взискателите не са предприели действия по принудително събиране на вземането, и има ли значение за началото на давностния срок погрешното индивидуализиране на длъжника в съдебния акт, послужил за изпълнително основание. Същото не касае спор относно правните последици на публична продан, извършена след прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Същевременно налице е практика на ВКС, която настоящият съд споделя и с която определението на Окръжен съд – Перник е съобразена. Така в определение № 313/23.06.2017 г. по ч. гр. д. № 1748/2017 г., ІV г. о. е прието, че процесуалният път за отстраняване на нарушенията, допуснати при публична продан, завършила с възлагане, е обжалване на възлагането, а исковата защита е допустима, само когато възлагането не е обжалвано и на точно определени основания - при нарушение на чл. 490 ГПК и при невнасяне на цената. Посочено е, че предвид правното естество на публичната продан, която не е договор за продажба, за нея не важат разпоредбите за недействителност на договорите по ЗЗД; иск за прогласяване на недействителност на публичната продан и на постановлението за възлагане, с изключение на иска по чл. 496, ал. 3 ГПК, не е предвиден в закона и съответно е недопустим. Цитираното определение е постановено във връзка с изложени съображения за нищожност на постановление за възлагане на недвижим имот, като издадено по прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнително дело. Същевременно обжалваното определение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответникът по частната касационна жалба има право на 1 100 лв. разноски за адвокат за настоящото производство. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,