Определение № 1375 от 21.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2430/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 11145/23.04.2024 г., подадена от Л. Г. Л., чрез адвокат В. В., срещу решение № 473 от 22.04.2024 г. по гр. д. № 20231000501296/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 775 от 16.02.2023 г. по гр. д. № 15224/2021 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от Л. Г. Л. срещу В. Ц. П. и Г. В. П. иск с правно основание чл. 108 ЗС - да се признае по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-3/11.01.2021 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], район „В.“, кв „С.“, ет. 4, ап. № 15; самостоятелният обект се намира в сграда № 6, разположена в поземлен имот с идентификатор *; с предназначение: жилище, апартамент; брой нива на обекта: 1; с посочена площ от 115.10 кв.м; стар идентификатор: няма; при съседни самостоятелни обекти на същия етаж: ***, под обекта: *, *, над обекта: няма; с прилежащи части: 7.46 % ид. ч. от общите части на сградата; представляващ апартамент № 15, находящ се на подпокривен етаж в сграда 6, на кота 9 плюс, с площ от 115.10 кв.м, състоящ се от две спални, дневна с кухненски бокс, тераса, преддверие, баня, тоалетна и мокро помещение, при граници: апартамент № 16, стълбищна клетка, фасада, фасада, заедно със 7.46 % ид. ч. от общите части на сградата и на комплекса и 0.50 % ид. ч. от правото на строеж върху мястото, представляващо поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], и същите да се осъдят да предат владението му, както и за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД - за присъждане на сумата от 2650 лв. обезщетение за неоснователно обогатяване на ответниците от неправомерно ползване на същия имот за периода от 11.10.2021 г. до 21.12.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Въззивният съд е посочил, че предмет на делото е иск с правно основание чл. 108 ЗС. Ищецът черпи правата си от влязло в сила решение, с което е обявен за окончателен предварителен договор за продажба на имот. Това съдебно решение има значението на нотариален акт. Ответникът също черпи правото си на собственост от договор за продажба, обективиран в нотариален акт. Съобразил е, че във въззивната жалба няма наведени оплаквания срещу приетите за установени от СГС факти, с изключение на приетото за установено вписване на възбрана върху процесния имот на 09.10.2013 г.

Намерил е за безспорно следното от фактическа страна:

Л. Г. Л. е сключил предварителен договор с „Витоша Ризорт 2000“ ООД на 08.02.2008 г. На 08.02.2013 г. е подал искова молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, по която е образувано гр. д. № 1879/2013 г. по описа на СГС. Исковата молба е била вписана на 02.12.2013 г. (вх. рег. № 60383 от 02.12.2013 г., том ХІІІ, акт № 173 от 2013 г.). Решението по делото, с което искът е уважен, е влязло в сила на 07.06.2021 г. и отбелязано в Имотния регистър под акт № 187, том ХІІІ, вх. peг. № 73739 от 11.10.2021 г. С решение № 1709/05.11.2014 г. по т. д. № 5019/2013 г. на СГС „Витоша Ризорт 2000“ ООД е обявено в несъстоятелност. В изпълнение на решение на събранието на кредиторите на 27.04.2017 г. синдикът на дружеството е продал при условията на пряко договаряне имота на „Плиска Сървисис“ ЕООД (нотариален акт № 158, том. I, peг. № 9125, дело № 120 от 27.04.2017 г. на нотариус Г. Г., peг. № * на НК). На 05.02.2021 г. „Плиска Сървисис“ ЕООД е продало на ответниците процесния недвижим имот (нотариален акт № 24, том I, peг. № 1749, дело № 22 от 2021 г. на нотариус Н. Я., peг. № *).

Въз основа на приетите от него доказателства - обезпечителна заповед от 07.10.2013 г. по т. д. № 5019/2013 г. на СГС, определение на СГС по т. д. № 5019/2013 г. от з.з. на 01.10.2013 г. и постановление за налагане на възбрана от 07.10.2013 г. на ЧСИ Д., Софийски апелативен съд е приел за установено, че на 09.10.2013 г. е вписана възбрана върху имота като предварително обезпечение в производството по несъстоятелност (щемпел на службата по вписванията в горния десен ъгъл на постановлението за налагане на възбрана от 07.10.2013 г. на ЧСИ Д.), като този факт се установява и от представените пред първата инстанция доказателства - вписването на възбраната е с вх. рег. № 49323/09.10.2013 г., том 23 35/2013 г., вид дело нотариално дело № 38518/09.10.2013 г., дв. вх. рег. № 48779/09.10.2013 г.: справка от имотния регистър, удостоверение за тежести с изх. № 16266/2017 г., находящо се в нотариалната преписка на нотариус Г. Г. с peг. № *, удостоверение за тежести с изх. № 42478/2015 г. и с изх. № 42475/2015 г., удостоверение за тежести с изх. № 16070/22.03.2021 г., съдебно решение по гр. д. № 1879/2013 г. на СГС.

Въззивният съд е направил следните правни изводи:

Действието на допуснатите предварителни обезпечителни мерки се заменя с действието на решението за откриване на производство по несъстоятелност и на мерките по чл. 630, ал. 1, т. 4 ТЗ. С решението за откриване на производство по несъстоятелност действието на предварителните обезпечителни мерки се заменя с това на мерките по чл. 630, ал. 1, т. 4 ТЗ, съгласно изричния текст на разпоредбата на чл. 629а, ал. 9 ТЗ. Постановени са обща възбрана и запор върху имуществото на длъжника с решение № 1709/05.11.2014 г. по т. д. № 5019/2013 г. на СГС, на основание чл. 630, ал. 2 от ТЗ, което подлежи на незабавно изпълнение. С решение № 85/25.05.2016 г. по т. д. № 2855/2015 г. ВКС, І т. о. е обявил в несъстоятелност свръхзадълженото дружество, като е прекратил дейността на предприятието му, наложил е обща възбрана и запор върху имуществото му, прекратил е правомощията на органите на управление, лишил го е от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на неговата несъстоятелност, и е постановил да започне осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността, и разпределение на осребреното имущество. Апелативен съд – София е намерил за неоснователно оплакването във въззивната жалба, че ограниченото действие във времето на възбраната, допусната като предварителна обезпечителна мярка, означава непротивопоставимост на тази възбрана на ищеца, вписал исковата си молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД след налагане на възбраната. Позовал се е на ТР № 1/10.07.2018 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2015 г., съгласно което докато не бъде заличена, възбраната произвежда действие. Приел е за неоснователно твърдението, че тази възбрана не е била продължена и действието й се е изгубило. Визирал е, че поради наличие на по-рано вписана възбрана в производството по несъстоятелност, конститутивният ефект на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, исковата молба по което е вписана след възбраната, не може да се противопостави на кредиторите на дружеството, съответно и на купувача на имота, който го е придобил в рамките на производството по осребряване на имуществото на длъжника. Лицата, придобили права върху недвижим имот от масата на несъстоятелността след отразяване на обща възбрана в имотния регистър по партидата на длъжника-техен праводател, подлежат на отстраняване при въвод от синдика по реда на чл. 717л, ал. 3 ТЗ. Съответно тези лица не могат да получат и защита чрез предвидения в същата разпоредба иск за собственост, тъй като придобитите права биха били непротивопоставими на въведения във владение купувач, на основание чл. 717л, ал. 4 ТЗ, във вр. с чл. 496, ал. 2, във вр. с чл. 452, ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 453, т. 2 ГПК спрямо взискателя и присъединилите се кредитори са непротивопоставими не само всички разпоредителни сделки с вещни права, но и решенията по исковите молби, подлежащи на вписване, които не са били вписани преди налагане на възбраната, като в случая преди вписването на исковата молба е била вписана възбрана вх. рег. № 49323/09.10.2013 г. върху имота, продаден от синдика чрез пряко договаряне. Този имот е придобит от купувача от синдика. С вписване на възбраната последващите разпореждания на длъжника с възбранения имот са непротивопоставими на взискателя и присъединените кредитори. На тях са непротивопоставими и претенциите на трети лица към възбранения имот, ако исковите молби, с които тези претенции са заявени пред съд, подлежат на вписване, но не са вписани преди вписване на възбраната. Според въззивния съд неоснователно е оплакването, свързано с приложението на чл. 717з, ал. 2 ТЗ и терминологичната му разлика с чл. 496, ал. 2 ГПК, от която Л. Л. извежда противопоставимост на своите права на правата на ответниците. По смисъла на мотивите, изложени в ТР № 1/10.07.2018 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2015 г., трето лице в случая е ищецът, а не купувачите. Купувачът от публичната продан „встъпва” едновременно в правното положение както на длъжника, като придобива неговите права върху имота, така и в правното положение на кредиторите - в смисъл, че на него е непротивопоставимо всичко, което не може да бъде противопоставено на кредиторите. Според изречение второ на чл. 717з, ал. 2 ТЗ правата, които трети лица са придобили върху имущественото право, не могат да бъдат противопоставени на купувача, ако тези права не могат да се противопоставят на длъжника. В случая купувач са ответниците, а ищецът е трето лице, придобило права чрез конститутивното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Тези права обаче не могат да се противопоставят на купувача, доколкото не могат да се противопоставят на несъстоятелното дружество, обвързано от действието на възбраната. При съмнение относно тълкуването на чл. 717з, ал. 2 ТЗ следва да се препрати към принципите на възбраната по ГПК. Няма разлика между характера и функцията на обезпечителната мярка възбрана, наложена като обезпечение на иск, в производство по несъстоятелност или като мярка в изпълнителния процес. Съгласно чл. 717, ал. 1 ТЗ вещите и имуществените права от масата на несъстоятелността се продават от синдика по предвидения ред в Глава 46 - „осребряване на имущество”, и съобразно решението на събранието на кредиторите по чл. 677, ал. 1, т. 8 ТЗ, освен в случаите по чл. 677, ал. 4 ТЗ. Осребряването на имуществото от масата на несъстоятелността се извършва чрез продажба чрез търг по реда на чл. 717а - чл. 717н ТЗ и чрез продажба чрез пряко договаряне по реда на чл. 718 ТЗ. В чл. 717л, ал. 4 ТЗ е предвидено, че продажбата, извършена по реда на тази глава, има последиците на продажба при принудително изпълнение по реда на ГПК (определение № 221/27.04.2016 г. по ч. т. д. № 67/2016 г. на ВКС, II т. о.). Както по ГПК, така и по ТЗ възбраната цели да запази правата в патримониума на длъжника, да се удовлетворят кредиторите, и съответно купувачът на имота в рамките на принудителното изпълнение се ползва със защитата на тази възбрана, така както и взискателите/кредиторите в производството по несъстоятелност.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК.

Очевидната неправилност е обоснована с произнасянето от въззивния съд в противоречие с чл. 629а, ал. 9, чл. 715, ал. 1, чл. 642 и чл. 644 ТЗ, дерогиращи общата норма на чл. 453 ГПК.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани въпросите:

1. Продължава ли действието на предварителните обезпечителни мерки по чл. 629а ТЗ и след решението за откриване на производството по несъстоятелност (противоречие с определение № 632/02.12.2022 г. по ч. гр. д. № 2506/2022 г. на ВКС, ІІ т. о.);

2. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка, вкл. защо приема някое доказателство за недостоверно.

По този въпрос се визира противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г., IV г. о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г., I г. о., решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., IV г. о.

3. Кой факт е от значение за противопоставимостта на правата на трети лица, договаряли относно възбраненото вещно право – формалното заличаване на обезпечителната мярка или осъществяването на основанието, което налага тя да бъде отменена (противоречие с приетото в решение № 105/25.01.2018 г. по гр. д. № 4833/2016 г., ІІ г. о.).

Жалбоподателят намира, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по тях липсва създадена практика:

1. Произвежда ли действие незаличена възбрана, като предварителна обезпечителна мярка по чл. 629а ТЗ, след решението за откриване на производството по несъстоятелност в хипотеза, в която временният синдик или молителят-кредитор не са поискали продължаването на действието на наложените предварителни обезпечителни мерки;

2. Съществува ли разлика между общата възбрана и запор, наложена с решението по чл. 630, ал. 1, т. 4 ТЗ и общата възбрана и запор, наложена с решението по чл. 711, ал. 1, т. 2 ТЗ.

Постъпил е отговор на касационната жалба от В. Ц. П. и Г. В. П., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба в частта й срещу решението по иска с правно основание чл. 108 ЗС е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Недопустима е жалбата в частта й срещу въззивното решение по иска по чл. 59 ЗЗД, предвид цената на същия (чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК), като в тази част тя следва да бъде оставена без разглеждане, а производството – да се прекрати.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му по иска по чл. 108 ЗС. Съображенията му за това са следните:

По първия въпрос не се констатира противоречие с визираната практика на ВКС. В посоченото от жалбоподателя определение е прието, че постановените по реда на чл. 629а ТЗ предварителни и обезпечителни мерки или се смятат за отменени, когато с влязло в сила решение молбата за откриване на производството по несъстоятелност бъде отхвърлена, или заменени с постоянни такива, постановени с решението на съда по несъстоятелността по чл. 630 ТЗ, като в този смисъл са и изложените от САС съображения.

По втория въпрос също не се открива твърдяното противоречие. Налице е задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В случая въззивният съд е съобразил събраните по делото доказателства и въз основа на тях, доводите и възраженията на страните е извел аргументирано и логично правните си изводи по съществото на спора.

В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда по основателността на предявения иск. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Третият въпрос се явява неотносим, както неотносима е и визираната практика по чл. 290 ГПК, доколкото в случая е налице хипотезата на заменяне на наложените предварителни обезпечителни мерки с действието на решението за откриване на производството по несъстоятелност на „Витоша Ризорт 2000“ ООД, съгласно чл. 629а, ал. 10 ТЗ (до доп. с ДВ, бр. 66 от 2024 г. – ал. 9), предвид наложената с последното обща възбрана върху имуществото на дружеството. Въпросът би бил релевантен, ако предварителните обезпечителни мерки бяха отменени с акт на съда (чл. 629а, ал. 6 ТЗ – преди ал. 5) или по силата на закона (чл. 629а, ал. 9 ТЗ – преди ал. 8) и не бе наложена обща възбрана с решението по чл. 630, ал. 1 ТЗ. В тази връзка следва да се отбележи, че извън правомощията на настоящия съд е да преценява законосъобразността на налагането с решението по откриване на производство по несъстоятелност на обща възбрана и запор върху имуществото на „Витоша Ризорт 2000“ ООД, вместо на мерки по чл. 630, ал. 1, т. 4 ТЗ.

Първият въпрос от въпросите, относно които е визирана разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е формулиран според защитната теза на жалбоподателя, а не според решаващите мотиви на въззивния съд и обстоятелствата по делото; същият не е съобразен и с разпоредбите на чл. 629а, ал. 9 и 10 ТЗ (до доп. с ДВ, бр. 66 от 2024 г. – ал. 8 и 9), съгласно които наложените по реда на чл. 629а ТЗ предварителни обезпечителни мерки се смятат за отменени, когато с влязло в сила решение молбата за откриване на производство по несъстоятелност бъде отхвърлена; когато е постановено решение за откриване на производството по несъстоятелност, тези мерки се заменят с действието на това решение.

В случая Софийски градски съд, по т. д. № 5019/2013 г., е постановил решение по чл. 630, ал. 1 ТЗ, подлежащо на незабавно изпълнение, с което е открил производство по несъстоятелност и е наложил общи запор и възбрана върху имуществото на дружеството, като по този начин е заменена възбраната, наложена по реда на чл. 629а ТЗ.

Вторият въпрос от тази група въпроси въобще не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил крайните му изводи, и по тази причина не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Същевременно решението на Софийски апелативен съд е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Още преди вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, по отношение на процесния имот е била наложена възбрана по искане на кредитори на „Витоша Ризорт 2000“ ООД (обявено впоследствие в несъстоятелност), като в нито един последващ момент имотът не е останал невъзбранен, до продажбата му от назначения синдик.

Ответниците по касационната жалба имат право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 11 640 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,