Определение № 425 от 29.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1372/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. М. Л. срещу решение № 1346 от 19.12.2024 г. по в.гр.д.№ 1679 от 2024 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, VII състав, с което се потвърждава решение № 339 от 18.01.2024 г. по гр.д. № 462 от 2023 г. на Софийския градски съд. С това решение е унищожен на основание чл.56 ЗН, в полза на „Топливо Комерс 2010“ ЕООД заявеният от Р. М. Л. отказ от наследство по заявление вх.№ 22022307 от 17.11.2020 г. до СРС, по което е образувано гр.д.№ 56947 от 2020 г. на СРС, вписан в специалната книга на съда под № 1653 от 18.11.2020 г. по реда на чл.49 ЗН, с който ответникът се е отказал от наследството на баща си М. Р. Л., починал на 01.11.2020 г.

В касационната жалба се твърди, че решението на съда е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Даване ход на делото при представени медицински документи- болничен лист и удостоверение, в което изрично е посочено, че лицето не може да се яви пред съдебните власти, представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила и същото води ли до нарушаване правото и възможността на страна да участва в процеса ?

2. Представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване от право на защита, неотлагането на делото при неявяване на страната поради установена с медицински документи обективна невъзможност да се яви поради заболяване ?

3. Когато при направено искане за отлагане поради заболяване е даден ход на делото и е приет докладът, лишена ли е отсъстващата страна от възможността да предприеме необходимите и указани от съда процесуални действия и направи доказателствени искания и същото представлява ли нарушение на съдопроизводствените правила ?

4. Допустимо ли е въззивната инстанция да прави преценка за относимостта към предмета на доказване на допуснато от първата инстанция доказателство, което не е събрано пред нея поради допуснато процесуално нарушение- неучастие на ответника поради заболяване в единственото открито съдебно заседание, проведено от първоинстанционния съд ?

5. Непроизнасянето на въззивния съд по някое от наведените в жалбата оплаквания срещу първоинстанционното решение представлява ли нарушение на процесуалните правила и води ли до извод за неправилност на съдебния му акт ?

6. Достатъчно ли е да се посочи в решението, че не се установява да са допуснати и други процесуални нарушения от първостепенния съд, посочени от въззивника, за да се приеме, че има произнасяне по наведеното оплакване за лишаване от участие в процеса ?

По първите три въпроса се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 208 от 05.10.2017 г. по гр.д.№ 4507 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 141 от 29.05.2017 г. по гр.д.№ 1105 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 60251 от 24.11.2021 г. по гр.д.№ 2573 от 2021 г. на ВКС, ГК, III г.о. По четвъртия въпрос се сочи противоречие с решение № 174 от 12.01.2011 г. по търг.д.№ 36 от 2010 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 135 от 16.06.2015 г. по гр.д.№ 6627 от 2014 г. на ВКС, ГК, III г.о. По петия и шестия въпрос се сочи противоречие с решение № 60249 от 20.05.2022 г. по гр.д.№ 4040 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 60201 от 30.11.2021г. по гр.д.№ 3556 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

В писмен отговор от 04.04.2025 г. ответникът „Топливо Комерс 2010“ ЕООД оспорва касационната жалба. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да му се присъдят направените разноски по делото пред ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.56 ЗН с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

По наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване съдът приема следното: За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение по предявения иск с правно основание чл.56 ЗН, въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. В допълнение, както и за да отговори на оплакванията във въззивната жалба, съдът е посочил, че приема, че ищецът „Топливо Комерс 2010“ ЕООД има качеството кредитор спрямо ответника Р. Л. с оглед издадения в негова полза срещу Л. изпълнителен лист № 260354 от 06.07.2021 г. от РС- Пловдив, въз основа на който е било образувано изпълнително дело № 8492 от 2021 г. на ЧСИ М. Б.. Констатирал е, че изпълнителният лист е издаден за вземане в размер на 192 048,31 лв., представляващи обезщетение за претърпени имуществени вреди от извършено от ответника Л. престъпление- кражба през периода от 12.12.2018 г. до 31.05.2019 г. в землището на [населено място], област Пловдив, на движими вещи, собственост на „Топливо Комерс 2010“ ЕООД, за което Л. е осъден с влязла в сила на 25.06.2021 г. присъда по н.о.х.дело.

Относно спазването на срока за предявяване на иска по чл.56 ЗН е прието, че тригодишният срок по чл.56, ал. 2 ЗН започва да тече от деня на извършване на отказа от наследство, а едногодишният- от деня на узнаването от кредитора за този отказ. Узнаването е свързано с фактическо достигане до знанието на определено лице на факти и обстоятелства, осъществили се вече в действителността, а съществуващата възможност за узнаването им не е равнозначна на узнаване. С оглед на това моментът на узнаване от кредитора за отказа от наследство, извършен от неговия длъжник, не може да се свърже само с момента на постъпването по изпълнителното дело на представено от трето лице доказателство за това, без за него на кредитора /взискател/ да е било съобщено от съдебния изпълнител, или това да е било сведено до знанието му по друг начин. В случая, според съда са спазени и двата срока за предявяване на иска: тригодишен от деня на извършване на отказа и едногодишен от узнаването на кредитора, доколкото това узнаване следвало да се свърже с невъзможността вземането му да се събере от друго налично имущество на длъжника в процеса на образуваното изпълнително дело срещу него /отказът е вписан на 18.11.2020 г., а искът е предявен по-малко от една година след това- на 11.10.2021 г./.

По-нататък във въззивното решение е посочето, че доколкото вземането на ищеца произтича от престъпление- кражба на движими вещи, осъществявана в периода 12.12.2018г.- 31.05.2019г., която представлява деликт в гражданскоправен смисъл, същото е възникнало на 31.05.2019 г. с довършване на престъплението на тази дата. Процесният отказ от наследство е извършен след тази дата- на 17.11.2020 г. и е вписан в особената книга на СРС на 18.11.2020 г. Поради това е прието, че към момента на извършване на отказа ищецът е имал качеството кредитор на ответника.

За неоснователно е прието твърдението на въззивника за неоснователност на иска, тъй като ищцовото дружество не било доказало, че Л. не разполагал с имущество, от което кредиторът можел да се удовлетвори. Според съда, не ищцовото дружество следва да доказва, че длъжникът му не разполага с друго имущество, от което да се удовлетвори, а в тежест на длъжника е да докаже наличие на такова друго имущество, както и че неговият кредитор може да се удовлетвори от него. В подкрепа на този свой извод съдът е посочил практика на ВКС- решение № 489 от 22.04.2008 г. по гр.д.№ 2220 от 2007 г. на ВКС, ГК, V г.о. и решение № 34 от 10.05.2023 г. по гр.д.№ 3531 от 2022 г. на ВКС, ГК, II г.о.

Що се отнася до оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд неправилно бил приел, че не трябвало да се отчитат мотивите за направения отказ от наследство, въззивният съд е посочил, че конкретните мотиви за извършване на отказа от наследството нямат значение за основателността на конститутивния иск по чл.56 ЗН. Затова е приел, че недопускането и неизслушването на свидетели за мотивите за извършване на отказа от наследство пред СГС не представляват процесуално нарушение.

Накрая съдът е посочил, че не се установява да са допуснати други процесуални нарушения от първоинстанционния съд, както счита Л.- на чл.146 ГПК и чл.235 ГПК, а доказателствената тежест била разпределена точно и в съответствие със закона.

С оглед тези мотиви на съда не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд поради следното:

Първият, вторият и третият поставени от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не са правни въпроси съгласно разяснението, дадено в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: въпросите са напълно неотносими към конкретното дело, по което въззивният съд не е допуснал твърдяното от ответника процесуално нарушение- даване ход на делото, при подадена молба за отлагане и представени медицински документи за невъзможността на въззивника да се яви лично в насроченото открито съдебно заседание. Пред въззивния съд е проведено само едно открито съдебно заседание на 09.12.2024 г., за което не е подавана молба за отлагане и в което е участвал процесуалният представител на касатора /тогава въззивник в производството/. Отказ да отложи насроченото по делото открито съдебно заседание е постановил не въззивният, а първоинстанционният съд- той е дал ход на делото в съдебно заседание от 18.10.2023 г., като е счел за неоснователна депозираната от ответника молба за отлагане на делото с приложени към нея медицинско удостоверение и амбулаторен лист. Дори и при даване ход на делото на 18.10.2023 г. първоинстанционният съд да е допуснал процесуално нарушение, това няма за пряка последица неправилност на постановеното въззивно решение. В тази хипотеза въззивното решение би могло да бъде неправилно, само ако въззивният съд основе решението си на вече събраните по делото доказателства, без да вземе предвид поисканите и представени от въззивника нови доказателства, които необосновано е отказал да събере, въпреки че те не са могли да бъдат представени от въззивника и не са събрани от първоинстанционния съд поради допуснатото от него процесуално нарушение /чл.266, ал.3 ГПК/. В тази връзка посочената от касатора практика на ВКС също е неотносима към конкретното дело, доколкото в решение № 208 от 05.10.2017 г. по гр.д.№ 4507 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 141 от 29.05.2017 г. по гр.д.№ 1105 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о. има произнасяне относно това дали е неправилно въззивно решение в хипотезата на допуснато от съда процесуално нарушение във въззивното, а не в първоинстанционното производство, а в решение № 60251 от 24.11.2021 г. по гр.д.№ 2573 от 2021 г. на ВКС, ГК, III г.о. е разгледан въпросът за неправилността на първоинстанционно решение /а не на въззивно решение/ при неоснователен отказ на първоинстанциония съд да отложи делото.

По четвъртия поставен от касатора правен въпрос в практиката на ВКС се приема, че ако определено доказателство не е събрано от първата инстанция поради допуснато от съда процесуално нарушение, въззивната инстанция следва да допусне и събере това доказателство. В този смисъл е и правната уредба- чл.266, ал.3 ГПК.Това обаче не отменя необходимостта въззивният съд самостоятелно да прецени допустимостта и относимостта на това доказателство, както прави относно всички факти и доказателства по делото, включително при тази преценка да приеме доказателственото искане за недопустимо или неотносимо. В конкретния случай въззивникът е поискал допускането на свидетели за изясняване мотивите за направения от него отказ от наследството на баща му М. Р. Л.. Доколкото законът не придава никакво правно значение на мотивите на отказа от наследство за основателността или неоснователността на иска по чл.56 ЗН, правилна е била преценката на въззивния съд, че свидетелите не следва да бъдат допускани, тъй като са за обстоятелства, които са неотносими към предмета на спора. Отказвайки да допусне и разпита свидетелите за тези обстоятелства, въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение и не е постановил решението си в противоречие със закона и практиката на ВКС, включително посочената от касатора практика. Поради това по този въпрос също не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.

По петия и шестия поставени въпроси в практиката на ВКС /включително посочената от касатора/ се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по всички въведени във въззивната жалба доводи и възражения и относимите към тях доказателства, дори когато по реда на чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Същевременно се приема в практиката, че непроизнасянето на въззивния съд по довод, който не се отразява на крайния изход на делото, не е съществено процесуално нарушение и съответно не е основание за отмяна на въззивното решение. Приетото от въззивния съд в обжалваното решение не противоречи, а напълно съответства на тази практика: съдът е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, но същевременно се е произнесъл и по съдържащите се във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение.

Горепосочените два въпроса са обосновани с твърдение за непроизнасяне на съда по довода на въззивника, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като не е уважил молбата му за отлагане на делото в съдебно заседание на 18.10.2023 г., с което го е лишил от възможност да участва в процеса. Действително, в самото въззивно решение няма произнасяне по този въпрос, но по него съдът се е произнесъл изрично още в съдебно заседание от 09.12.2024 г., при преценката дали на основание чл.266, ал.3 ГПК следва да допусне нови доказателства във въззивното производство /поисканите от въззивника свидетели/. Посочил е, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като е дал ход на делото в съдебното заседание на 18.10.2023 г., въпреки наличието на основания за отлагане на делото, поради което е приел че принципно е допустимо събирането на нови доказателства пред въззивната инстанция. Дори и да се приеме, че въззивният съд въобще не се е произнесъл по този довод на въззивника, то това не представлява съществено процесуално нарушение /и съответно не е основание да се приеме, че въззивното решение е неправилно и следва да се отмени/, тъй като това не е довело до постановяване на неправилно въззивно решение. Както вече бе посочено, дори и на 18.10.2023 г. първоинстанционният съд да е допуснал соченото от касатора процесуално нарушение, това няма за пряка последица неправилност на постановеното въззивно решение. В тази хипотеза въззивното решение би могло да бъде неправилно, само ако въззивният съд основе решението си на вече събраните по делото доказателства, без да вземе предвид поисканите и представени от въззивника нови доказателства, които необосновано е отказал да събере, въпреки че те не са могли да бъдат представени от въззивника и не са събрани от първоинстанционния съд поради допуснатото от него процесуално нарушение /чл.266, ал.3 ГПК/. А в случая, въззивникът е направил само едно доказателствено искане пред въззивния съд /за допускане на свидетели/ и по него съдът се е произнесъл обосновано отрицателно: не защото свидетелите не са допустими съгласно чл.266, ал.3 ГПК, а защото показанията им са неотносими към предмета на спора. В тази връзка, дори и въззивният съд да бе приел и да бе изложил изрични мотиви в решението си затова, че въззивникът е бил лишен от право на участие в първоинстанционното производство, това не би довело до постановяване на друго, различно от постановеното решение по спора. С оглед на изложеното и по тези въпроси не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.56 ЗН, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на Закона за наследството и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокатско възнаграждение за процесуалното му представителство и защита по делото на ВКС в размер на 6 000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 03.04.2025г. Предвид смяната на официалната валута, считано от 01.01.2026г., горепосочената парична сума следва да се превалутира според правилата на чл.11-13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България- на 3 067,75 евро.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение