Определение № 1685 от 01.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4973/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Поморие, против решение № 155 от 07.11.2023 г. по гр. дело № 159/2023 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, допълнено с решение № 34 от 20.02.2024 г., в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на първоинстанционно решение, постановено по гр. д. № 1701/2020 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, общината е осъдена да заплати поравно на А. С. П. и С. Г. П. сумата 63 316.16 лева, представляваща стойността на изградена от тях стопанска сграда върху земя в м. „Г.“, [населено място], общ. П., общинска собственост, заедно със законната лихва върху тази сума от предявяване на исковата молба – 08.07.2020 г., и на всеки от тях по сумата 2 292.50 лева - стойност на извършени в същия имот подобрения, изразяващи се в стоманобетонов плочест водосток, бетонова настилка 20 кв.м, метален дворен портал с дължина 700 см, сондаж с етернитови тръби, ограда на 27 бетонни колове и телена мрежа с дължина 64 м и трайни насаждания, заедно със законната лихва върху тази сума от предявяване на исковата молба (производството по която искова молба е присъединено на основание чл. 213 ГПК). Касационна жалба е подадена и от А. С. П. и С. Г. П., които обжалват въззивното решение, в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата 54 753 лева е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от тях против „Блек сии спортс България“ ЕООД искове за заплащане поравно на сумата 54 753 лева, представляваща обезщетение за изградена от тях част от стопанска сграда върху 193 кв.м от имот № * по КВС на [населено място], общ. П. В останалата част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Касаторът Община Поморие твърди, че въззивно решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Аргументира тези касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с: незачитане на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което дружеството е признато за собственик на 193 кв.м от стопанската сграда, имаща обслужващ за земята характер и представляваща временен и незаконен строеж, поради което и придобита от приобретателя на земята; липса на увеличаване на стойността й със сградата, която е изградена и въз основа на невалидно разрешение за строеж, за което е направено изрично възражение, но останало необсъдено от въззивния съд съгласно чл. 17, ал. 2 ГПК, и която подлежи на премахване, включително и поради изграждането и върху земя, имаща земеделски характер към този момент и предоставена за ползване като „депо за отглеждане на животни“; необоснованост на изводите за законност на стопанската сграда поради изграждането й въз основа на невалидно разрешение за строеж, неспазване на ограниченията по чл. 108, ал. 7 ППЗТСУ (отм.) и невъвеждането й в експлоатация, за необходимостта от премахването на която другата страна е уведомена, въпреки отсъствие на издаден акт за премахването й, и неправилна квалификация на предявените претенции за обезщетения поради липсата на осъществявано от тях владение и качеството им на държатели, за които чл. 72 и 74 ЗС са неприложими. Иска отмяна на решението в обжалваната част. Претендира разноски. Обосновава допускането на решението до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с очевидна неправилност на решението на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, изведена чрез доводите в касационната жалба, и със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поставя следните правни въпроси: 1. Длъжен ли е съдът по предявен иск по чл. 72 ЗС за извършени подобрения под формата на строителство на постройка в чужд имот да зачете силата на пресъдено нещо на диспозитива на влязло в сила решение относно собствеността върху постройката или може да приеме свои собствени правни изводи относно собствеността на тази постройка. Поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. гр. д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС; 2. Счита ли се за подобрение по смисъла на чл. 72 ЗС изграждането на стопанска постройка върху общински поземлен имот, за която общината-собственик изрично е уведомила държателя/владелеца, че следва да бъде премахната поради предстоящо реализиране на инвестиционно намерение в имота; 3. Може ли да се приеме, че земеделски поземлен имот е увеличил стойността си, в случай че с цел реализиране на инвестиционно намерение и промяна на предназначението на имота, собственикът следва да извърши разходи по премахване на изградената от предходен ползвател стопанска постройка. Поддържа се, че по тези въпроси е налице противоречие с решение № 3202 от 28.12.1972 г. по гр. д. № 2349/1972 г. на ВС, II г.о., решение № 710 от 16.03.1973 г. по гр. д. № 2357/1972 г. на ВС, I г.о., и отговорът по тях ще има значение за развитието на правото, и 4. Задължен ли е съдът по заявено възражение от страните по делото да извърши косвен съдебен контрол на административен акт по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК, когато от законосъобразността на този акт зависи изхода на делото. По този въпрос е посочено противоречие с решение № 77 от 18.02.2021 г. по гр. д. № 4436/2019 г. на ВКС, I г.о., решение № 47 от 19.06.2019 г. по гр. д. № 1012/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 230 от 31.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2252/2013 г. на ВКС, I г.о., и решение № 964 от 30.12.2009 г. по гр. д. № 3306/2008 г. на ВКС, III г.о. В подадена на А. С. П. и С. Г. П. касационна жалба се твърди, че решението в обжалваната му от тях част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Обосновават тези касационни основания с доводи, че договорът за продажба, сключен между ответниците, е само за земята, но не и за постройката, поради което за нея в съответствие с принципа за недопускане на неоснователно обогатяване следва да отговаря дружеството, за което въззивният съд е приел, че не е легитимирано да отговаря при липсата на оплаквания във въззивната жалба. Искат отмяна на решението в обжалваната част. Претендират разноски. По искането за допускане на решението до касационно обжалване излагат доводи в изложението към касационната жалба за наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулират следните въпроси: 1. Може ли подобрителят на имота в производство по реда на чл. 72 ЗС да претендира подобрения от последващия собственик на имота, след като по делото е безспорно, че последният е знаел за извършените от страна на подобрителя подобрения и допустим ли е иск на подобрителя на даден имот срещу купувача на същия имот, който обаче не е заплатил подобренията нито на своя продавач, нито на подобрителя и така неоснователно се е обогатил; 2. При предявен иск по реда на чл. 72 ЗС за заплащане на извършени подобрения в чужд имот, кой е пасивно процесуално легитимиран по делото - бившият собственик на имота, върху който е построена сградата, или приобретателя на имота, при условие, че последният не е заплатил на праводателя си цена за постройката, а същата е придобита в производство по реда на чл. 108 ЗС и е знаел, че постройката е изградена от подобрителя; 3. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по въпрос, който не е залегнал във въззивната жалба и който въпрос не нарушава императивна материалноправна норма. Поддържат, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1/2013 от 9 декември 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 18 от 08.02.2013 г. по гр. д. № 583/2012 г. на ВКС, решение № 50 от 10.07.2017 г. по гр. д. № 3675/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 571 от 14.10.2008 г. по т. д. № 313/2008 г. на ВКС, I т.о., ТР № 48 от 3.04.1961 г. по гр. д. № 26/1961 г. на ОСГК на ВС, решение № 50 от 16.05.2018 г. по гр. д. № 2104/2017 г. на ВКС, III г.о., решение № 6554 от 11.05.2011 г. по адм. д. № 9134/2010 г. на ВАС, и решение № 60075 от 18.08.2021 г. по гр. д. № 2799/2020 г. на ВКС, II г.о.; 4. Следва ли прехвърлителят да заплаща подобренията, извършени върху отчуждения имот, в случай, в който не му е била заплатена цената от приобретателя. И не представлява ли това заплащане нееквивалентно разместване на блага, в който случай прехвърлителят както не е получил продажна цена от приобретателя, така и следва да заплати цената на построеното при условията на чл. 72 ЗС на подобрителя на имота, а новият собственик ще получи в своя патримониум постройка без да я е заплатил, която постройка увеличава стойността на имота му, и 5. Не се ли обогатява неоснователно купувачът на даден имот за сметка на третото добросъвестно лице - подобрител с правата по чл. 72 и чл. 74 ЗС, изградил постройка в същия имот, ако купувачът я е придобил без да заплати цената й нито на продавача, нито на подобрителя. Поддържат, че отговорът на последните два въпроса са от значение за развитие на правото и за точното прилагане на закона. Ответниците по касационната жалба на Община Поморие - А. С. П. и С. Г. П., в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК са подали отговор, в който излагат съображения на липса на поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на наведените в нея касационния основания. Претендират разноски. Отговор в посочения срок е подаден и от другата страна „Блек сии спортс България“ ЕООД, в която се навеждат доводите за неоснователност на поддържаните в касационната жалба на А. С. П. и С. Г. П. - основания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационните жалби и извърши преценка на поддържаните основания по чл. 280 ГПК за допускането им до разглеждане, намира следното: Касационната жалба на Община Поморие против въззивното решение е недопустима в частта за присъждане на А. С. П. и С. Г. П. на сумата 2 292.50 лева на всеки от тях, представляваща обезщетение за извършени строителни-монтажни работи и трайни насаждения в чужд имот. Цената на тези претенции съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК е под предвидения минимален праг от 5 000 лева за достъп до касационен контрол на въззивните решения по граждански дела. Следователно в тази част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което касационната жалба в тази й част следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по нея – прекратено. В останалата част касационната жалба на Община Поморие и касационната жалба на А. С. П. и С. Г. П. са редовни и процесуално допустими. Подадени са от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд, въз основа на сезирането му с въззивни жалби, подадени от ответниците Община Поморие и „Блек сии спортс България“ ЕООД и от ищците А. П. и С. П., е отменил решение № 260000 от 20.01.2023 г., постановено по гр. д. № 1701/2020 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, в частта, с която са отхвърлени предявените против Община Поморие искове за заплащане на сумата над 24 965 лева до общо претендираната сума от 63 316.16 лева и на сумата 2 292 лева на всеки от тях, и в частта, с която са уважени исковете им за заплащане от дружеството на сумата 54 753 лева. Вместо него е постановил друго, с което е осъдил общината да заплати на А. П. и С. П. поравно сума равна общо сумата 63 316.16 лева и на всеки от тях сумата 2 292 лева и е отхвърлил претенциите против дружеството общо за сумата 54 753 лева. Потвърдил е решението в останалата обжалвана част, като се е произнесъл и по разноските съобразно изхода на спора. С допълнително решение от 20.02.2024 г. е присъдил и законната лихва от предявяване на исковата молба. За обосноваване на така предявените искови претенции ищците А. П. и С. П. (сега касатори) са навели в исковата молба от 08.07.2020 г. и уточняващи я молби твърдения за предоставено им въз основа на сключен с Община Поморие договор от 05 май 1993 г. ползване на земя в землището на [населено място], общ. П., върху която със собствени средства и труд въз основа на издадено им разрешение за строеж от 10.07.1993 г. по посочения договор и одобрен архитектурен проект от 14.07.1993 г. са построили стопанска сграда от 281 кв.м с масивна конструкция, ивични бетонови основи и стоманобетонови панели, върху която те са осъществявали действия като собственици. Излагат, че така построената от тях сграда е увеличила стойността на имотите, върху които попада - имоти № *, № * и № * в землището на [населено място], имащи земеделски характер, и собствениците на които са я придобили, като 193 кв.м от сградата попадала в имот № *, придобит от ответника „Блек сии спортс България“ ЕООД въз основа на сключен с Община Поморие договор за покупка-продажба от 08.01.2018 г., след проведен търг, а останалите 88 кв.м върху другите два имота, собственост на общината, поради което те им дължали обезщетение за извършените от тях значителни разходи за постройката, респ. за увеличена стойност на имотите им със стойността на стопанската им сграда. Претендират 76 727.67 лева като общо дължимо от дружеството обезщетение или по 37 363.83 лева за всеки от тях и 34 072.72 лева – дължимо от общината, или по 17 036.36 лева. В съдебно заседание пред първата инстанция с молба от 01.11.2022 г. ищците са уточнили направено от тях искане по чл. 214 ГПК за изменение на исковите им претенции чрез увеличаване на техния размер, поддържано от техния представител и в съдебното заседание, на 83 969.76 лева по претенциите против дружеството или по 41 984.88 лева за всеки и на 38 286.16 лева по тези против Община Поморие или по 19 143.08 лева за всеки. По искането първоинстанционния съд се е произнесъл в последното съдебно заседание за разглеждане на делото, като по увеличението на претенциите против общината на сумата 31 658.08 лева за всеки от ищците (или общо на сумата 63 316.16 лева). За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищците А. П. и С. П. и ответната община са сключили договор за ползване на земеделска земя за отглеждане на животни в землището на [населено място] през 1993 г., в която ищците са поискали и да им бъде издадено строително разрешение за построяване на стопанска постройка в имота. За построяването й от Община Поморие им е издадено разрешение за строеж №3 от 20.07.1993 г., което въззивният съд е посочил, че е установявало както знание на общината за намерението им, така и съгласие за изграждането на постройката в имота. Изложено е също, че от построяването на стопанската сграда с площ от 280 кв.м, за която е налице и одобрен от главния архитект на Община Поморие проект, ищците са установили владение върху нея, осъществявано явно и необезпокоявано, на което Община Поморие не само не се е противопоставяла, но и е оказвала съдействие. В по-късен момент е посочено, че сградата е заснета и отразена на кадастралната карта на населеното място. Въззивният съд е приел за установено, че през 2017 г. с писмо на Община Поморие до ищците, последните са поканени да съборят постройката, в отговор на което те са направили искане да им бъде заплатено обезщетение за направените от тях подобрения в общинския имот или да им се предостави възможност за закупуване на терена. За да установят претендираните от тях права върху постройката, през 2017 г. ищците са предявили иск за собственост въз основа на осъществявано от тях давностно владение с начало от извършването на строежа – 1993 г., който с влязло в сила решение е отхвърлен. Изложено е, че през 2018 г. ответното дружество е придобило от търг общински имот на площ от 34 дка, в който според представените скици и експертно заключение попада част от процесната постройката, а друга част от нея в други имот общинска собственост, като исковата молба за претендираните по производството обезщетения е постъпила в съда на 08.07.2020 г. При така установените фактически данни въззивният съд е приел, че поведението на ищците по отношение на стопанската постройка, изразяващо се в действия по възлагане изработката на архитектурен проект, снабдяване с разрешение за строеж на свое име, извършване на строителството със свои материали и труд и ползване на построеното за собствена стопанска дейност, напълно съответства на своенето от фактическия състав на владението, което като фактическо състояние може да бъде защитено с предвидените в закона средства и поражда за владелеца право да бъде обезщетен за имуществени вреди. За доказването на намерението за своене като субективен признак от този оригинерен придобивен способ е посочено, че законодателят е установил презумпцията на чл. 69 ЗС в полза на владелеца, която в случая не е оборена от насрещната страна. Изложени са съображения от въззивният съд, че всяка вещ, независимо чия собственост е, както и дали е в свободния гражданско оборот или не, може да бъде предмет на владение, като ищците с изграждането на законната стопанска постройка върху общинската земя са установили владение върху същата, на което не се е противопоставила ответната община, която е издала и разрешение за строеж през 1993 г. и до 2017 г. не е препятствала на осъществяваното от тях владение. Прието е от въззивния съд, че на основание чл. 92 ЗС, след като сградата е построена без учредяване на право на строеж, тя има характер на приращение и принадлежи на собственика на земята, което поражда правото на ищците да получат обезщетение за вложените труд и материали, за да бъде избегнато, недопустимото от гледище на принципите на правото, неоснователно обогатяване, като се е позовал и на разяснения за приложимостта на чл. 72 и 74 ЗС в ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9/ 1974 г. За неоснователно е прието възраженията на насрещната страна за незаконност на постройката и премахването й като такава, тъй като същата е построена въз основа на издадено от ответната община строително разрешение и без отклонение от проекта, прието за установено от експертното заключение, и върху нея е осъществявано необезпокоявано владение от 1993 г. до 2017 г., когато поради промени в устройствения план, ответникът Община Поморие е поискала от тях да премахнат постройката, но не е издала надлежните административни актове за това, а дори с нарочно назначена работна група е установила на място, че за постройката има строителни книжа. При тези съображения въззивният съд е намерил за доказано правото на ищците да бъдат обезщетени за извършеното от тях подобрение, което не е погасено поради изтичане на общата 5-годишна давност. Изложил е, че давността започва да тече от настъпване на изискуемостта на вземането, която за вземането за стойността на подобренията настъпва от момента, в който владелецът бъде отстранен от вещта, респ. загуби владението. За начало на погасителната давност в конкретния случай съдът е приел влизането в сила на съдебното решение по гр. д. № 828/2017 г. на РС - Поморие, с което са отречени правата им на собственици по давност върху сградата, срокът на която погасителна давност към момента на предявяване на претенциите по производство - 08.07.2020 г., не е изтекъл. Прието е, че съгласно чл. 72, ал. 1 ЗС, която разпоредба не е съобразена от първата инстанция, ищците може да искат за подобренията, които са направили, сумата, с която се е увеличила стойността на общинския имот вследствие на тези подобрения. Това увеличение се определя към деня на постановяване съдебното решение, което по възприетото допълнително експертно заключение, възлиза в размер на 101 880 лева за процесната постройка, която понастоящем попада в имоти и на двамата ответници. Прието е от въззивния съд, че община Поморие, като собственик на отдадения за ползване имот е придобила собствеността върху стопанската постройката, по силата на разпоредбата на чл. 92 ЗС - придобивен способ, посочен чрез препращането в чл. 77 ЗС, а ответното дружество е собственик на имот с идентификатор 35691.6.46 по кадастралната карта (преди имот с пл. № *) с площ 34 716 кв.м, придобит чрез покупко-продажба след проведен търг от ответната община през 2018 г., т.е. след като общината вече е придобила правото на собственост върху спорните подобрения. Обстоятелството, че част от сградата попада в имота на дружеството не променя съдържанието на вещното право на собственост и неговия носител. Таке е посочено, че за спорните подобрения ответното дружество е трето лице и не отговаря за обезщетението на владелеца, извършил ги в чуждия имот, тъй като тази отговорност законът е възложил на собственика на земята към момента извършване на подобренията и придобиването им от него по приращение, който в настоящия случай е Община Поморие. Изложено е, че приемайки обратното по отношение на ответното дружество, първоинстанционният съд е постановил решение в нарушение на материалния закон и след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлил предявените против този ответник искове. По отношение претенциите против община Поморие, въззивният съд е приел, че е обвързан от размера на претенцията, посочен от ищците в молбата за изменението им по чл. 214 ГПК и прието от първоинстанционния съд, като е уважил същата общо до размера от 63 316.16 лева или по 31 658.08 лева. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаване на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени специалните предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК в частта, с която са уважени предявените от А. П. и С. П. против Община Поморие искови претенции общо за сумата 63 316.16 лева. Допускането до касационно обжалване е за извършване на проверка за вероятната му недопустимост в тази част с оглед на заявените размери на предявените от тях претенции по реда на чл. 214 ГПК, определението по чл. 214 ГПК и постановеното решение на въззивната инстанция. По формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора Община Поморие въпроси касационната инстанция ще се произнесе с решението в зависимост от извода относно съмненията за вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт в тази му част. Не са налице поддържаните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК специални предпоставки за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковите претенции на А. П. и С. П. против ответника „Блек сии спортс България“ ЕООД. Поставените от тях въпроси (първи и втори въпроси), свързани с пасивната легитимация на приобретателя на имота при знание за извършване на подобренията от подобрителя в чуждия имот и неплащане на цената на същите на праводателя, не са свързани с решаващите изводи в обжалваното решение, обусловили изхода по така предявените претенции, поради което по тях не се осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е излагал съображения за липса на процесуална легитимация на ответното дружество, а на материална такава. Процесуалната легитимация е определяща за допустимостта на исковия процес. Тя следва от правните твърдения на ищеца за претендираното или отричано право, от които съдът изхожда при проверката дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, а материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение, като съответствието им е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността на иска. Именно това съответствие въззивният съд е изследвал и е приел, че не е налице за ответното дружество, респ. че същото не е пасивно материално легитимирано за претендираните подобрения и предявените против него претенции са неоснователни. Прието е, че то не отговаря за обезщетението на владелец, извършил подобрения в чужд имот, тъй като тази отговорност се носи от собственика на земята към момента на тяхното извършване и придобиването им към този момент от последния по приращение, който собственик в случая е Община Поморие. Съдът не е свързвал отговорността за дължимото обезщетение за извършени от владелеца подобрения в чужд имот при знание от последващия приобретател (в случая купувач) за тяхното извършване от владелеца, а не от праводателя, респ. със заплатената цена на последния. Липсата на общата предпоставка изключва и поддържаната от касаторите специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обоснована и с решения, част от които са неотносими (решение № 18 от 08.02.2013 г. по гр. д. № 583/2012 г. на ВКС, I г.о., което разглежда съвършено различна хипотеза, свързана с придобиване от общината на терен, реализиран като улица, при липса на отчуждаване), или не представляват практика по смисъла на посочената разпоредба (ТР № 48 от 03.04.1961 г. по гр. д. № 26/1961 г. на ОСТК на ВС, решение № 6554 от 11.05.2011 г. по адм. д. № 9134/2010 г. на ВАС), а друга - решения, несвързани с така поставените от касаторите въпроси и с разглеждани хипотези, различни от настоящата. Поддържаната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице и по третия поставен от касаторите А. П. и С. П. въпрос, свързан с обхвата на дейността на въззивния съд. Този въпрос осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по всеки спор, пренесен пред въззивната инстанция. Доводите обаче за неговото обосноваване, свързани с липсата на оплакване във въззивната жалба относно отсъствието на пасивна легитимация на дружеството, не съответстват на данните по делото, тъй като такова оплакване е наведено от ответното дружество и въззивник в подадената от него въззивна жалба (стр. 12 от въззивната жалба на л. 30 от делото на въззивната инстанция). Следователно по този въпрос даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с посочената в изложението към касационната жалба задължителна и казуална практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 50 от 16.05.2018 г. по гр. д. № 2104/2017 г. на ВКС, III г.о., според която въззивният съд следва да съобразява разпоредбата на чл. 269 ГПК, съгласно която той дължи служебно произнасяне само по валидността на решението, а по допустимостта - само в обжалваната част, като по останалите въпроси, свързани с правилността му, е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, с изключение на възможността за прилагане на императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, и други, предвидени в т. 1 от тълкувателното решение изключения. Липсва основание за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по последните поставени от касаторите А. П. и С. П. въпроси (четвърти и пети въпроси), свързани със заплащане на цената от приобретателя. Въпросите не са изведени от решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора, а и по естеството си те съдържат възпроизвеждане на доводите на касаторите и то според поддържаната от тях защитна теза, поради което те не осъществяват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението в обжалваната от тях част до касационен контрол. По тях не се обосновава и нито една от формите на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, посочени в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Извън твърдението за липса на практика на касационната инстанция не се обосновава наличие и на останалите елементи на третата форма на основанието – непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаване на съдебна практика. Отсъствието на надлежно обосноваване е достатъчно основание за отказ да се допусне касационно обжалване и по тези въпроси. Тъй като обжалваното въззивното решение, допълнено с решение по чл. 250 ГПК, се допуска до касационно обжалване в частта за присъденото обезщетение от 63 316.16 лева, касаторът Община Поморие дължи за разглеждане на касационната жалба внасяне на държавна такса в размер на 1 266.32 лева - арг. от чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, равняваща се на 647.47 евро. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.