Определение № 282 от 12.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 127/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Зорита 2015” ЕООД, [населено място] с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 260781 от 26.10.2020 г. по гр.д.№ 13346/ 2020 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 56103/ 2018 г. и по този начин касаторът е осъден да върне на С. Т. Я. по предявения иск, квалифициран по чл.233 ал.1 изр.1 ЗЗД, държането на недвижим имот, представляващ магазин № 2 с площ 40,12 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], партер, с идентификатор ..., по договор за наем от 07.07.2015 г., като касаторът е осъден да заплати разноските по делото. Жалбоподателят моли въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по материалноправните въпроси „Наследникът по закон на имот, който няма запазена част по чл.28 от ЗН, може ли да иска от наемател на заветника на покойния наемодател, предаване на държането на този имот?“ и „Кой от двамата: наследникът по закон /без запазена част по чл.28 от ЗН/ или заветника на конкретен недвижим имот, е собственик, владелец, ползвател и държател на процесния имот, както и кой от тях може да отдава под наем процесния имот и да иска предаване на държането му?“. Жалбоподателят счита, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна С. Я. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да бъде допусната до разглеждане, тъй като поставените от касатора въпроси са фактически и са свързани с установяванията на въззивния съд, които в производството по чл.288 ГПК не подлежат на проверка. Счита въпросите и за необуславящи, с оглед твърденията на самия касатор, че на тях не е даден отговор от въззивния съд. Според нея спорът е решен в съответствие с установената практика, като излага и доводи по правилността на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск, въззивният съд приел за установено, че на 07.07.2015 г. С. Т. В., чиито единствен законен наследник е ищцата, предоставил на ответника "Зорита 2015" ЕООД за временно и възмездно ползване собствения си магазин № 2, находящ се в [населено място], с идентификатор № ..., срещу насрещно поетото задължение от страна на дружеството за заплащане на месечна наемна цена в размер на 500 лева. Договорът бил сключен за срок от двадесет и четири календарни месеца. На 09.04.2017 г., преди изтичане на срока на договора, наемодателят починал. На 02.11.2017 г. на дружеството – наемател била връчена нотариална покана, с която наследницата по закон Я. заявила, че прекратява договора за наем поради забава за плащането на наемната цена с повече от 15 календарни дни. Ответното дружество не оспорвало неплащането, но възразявало, че от 01.06.2017 г. сключило нов договор за наем за същия магазин с третото за делото лице, легитимиращо се като собственик на имота със саморъчно завещание от 06.11.2016 г. С него С. В. завещал процесния имот на В. Е. Т.. При тези фактически констатации от правна страна съдът посочил, че между наследодателят на ищцата и ответника съществувало облигационно отношение по договор за наем. След смъртта на наследодателя наследникът му по закон встъпил във всички правоотношения, по които той е бил страна, затова ищцата е придобила качеството наемодател по договора по реда на наследствено универсално правоприемство. Заветникът на същия наследодател не придобивал направо завещаното и не встъпвал в правата на завещателя си, а имал статут на особен вид кредитор на наследството. Затова спорът между заветника и наследника по закон относно собствеността върху магазина нямал значение за настоящето дело. Ответникът не би могъл да сключи нов договор със заветника, респ. да дължи наемната цена нему, тъй като бил в договорни отношения с наследника по закон и нему дължал изпълнение. Щом е продължил да ползва наетия имот и след смъртта на наемодателя без да изпълнява насрещните си задължения за плащане на наемната цена, наемателят бил във виновно неизпълнение на поетите от него задължения. За ищцата е възникнало право да прекрати действието на договора и тя го е упражнила надлежно. С прекратяването на правоотношението отпаднало основанието, на което ответното дружество държи имота и то следвало да бъде осъдено да го предаде на наемодателя си. С оглед мотивите на въззивния съд, формулираните от касатора правни въпроси не обуславят обжалваното решение. В него въззивният съд не е постановил, че наследникът по закон на имот, който няма запазена част по чл.28 от ЗН, може да иска от наемател на заветника на покойния на наемодател, предаване на държането на този имот. Той е постановил друго – че наследникът по закон, придобивайки качеството на наемодател по реда на наследствено универсално правоприемство, има право да получи изпълнението по договора. Страна по договора е единствено той, а не и заветниците на същия наследодател по отношение на същия недвижим имот. Затова именно наследникът по закон има право да получи изпълнение, а ако такова не е налице, само той е този, който може да прекрати договора. Без значение е обстоятелството кой се явява собственик на имота, защото правоотношението е облигационно, то възниква и се развива без оглед кой е собственик на наетата вещ. По аналогични съображения неотносим към правните разрешения на въззивния съд е и въпросът дали наследникът по закон или заветникът на конкретен недвижим имот, е негов собственик и кой от тях може да го отдава под наем. Кой е титуляр на правото на собственост върху наета вещ е без значение при предявен от наемодателя по валиден наемен договор иск за връщането й, когато се установи, че действието на договора е прекратено. В този случай наемателят е длъжен да върне вещта на наемодателя, от когото я е получил, като отношенията между него и трети лица са непротивопоставими на наемодателя. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и