Определение № 5 от 12.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2314/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на община Кюстендил чрез гл.юрисконсулт А. П. против решение № 75/14.04.2020 г. по в. гр.д. № 513/2019 г. на Окръжен съд Кюстендил, с което като е потвърдено решение № 639/16.07.2019 г. на Районен съд Кюстендил, постановено по гр.д. № 100/2019 г., касаторът е осъден да заплати на Й. С. Й. сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, в резултат на получено счупване на дисталната част на тибията-закрито при падане на 01.03.2018 г. в гр.Кюстендил на заледен участък на улицата между поземлен имот с идентификатор 41112.500.779 и поземлен имот с идентификатор 41112.500.780 по КККР на гр.Кюстендил /отсечка, намираща се между павилион за зеленчуци и поземлен имот с идентификатор 41112.500.780, водеща до тапицерско ателие и входовете на блоковете на ул."Козлодуй"/, ведно с обезщетение за забава, считано от датата на деликта – 01.03.2018 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основните доводи са, че въззивният съд не е извършил преценка на ангажираните по делото и относими към правния спор доказателства и доводите на страните и не е изложил собствени мотиви, които да аргументират извода му за основателност на иска по чл.49 ЗЗД. Липсва произнасяне и по въпроса за съпричиняване на увреждането, както и относно установения факт на обилните снеговалежи като форсмажорно обстоятелство. Поддържа се необоснованост на извода, че имотът, на който е настъпило увреждането е общинска собственост, доколкото отразяването му в кадастралния план и кадастралната карта няма пряко действие върху действително притежаваните права. Освен това по делото е установено, че имотът не представлява улица, поради което е неприложим Закона за пътищата, както неправилно е прието от първоинстанционния съд, към които мотиви е препратил въззивния съд. Неправилен според касатора е и извода, че с оглед правилото на чл.11, ал.1 ЗОС общината е следвало да положи дължимата грижа за поддържане на имота, вкл. и неговото снегопочистване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие със съдебна практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени в изложението решения и на задължителна практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, следните процесуалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка и доводите и възраженията на страните; 2/ Следва ли въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, да изложи собствени мотиви при потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт или е достатъчно да препрати към същите по правилото на чл.272 ГПК; 3/ Когато въззивния съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, следва ли той да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като след като преквалифицира иска, укаже на страните подлежащите на доказване факти, разпредели доказателствената тежест и укаже необходимостта от ангажиране на съответните доказателства за правнорелевантните факти; 4/ Задължен ли е въззивния съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните правни доводи и възражения, като и да изложи мотиви по тях; 5/ Допустимо ли е произнасянето по непредявен иск и 6/ Следва ли да се цени като доказателство за принадлежността на правото на собственост вписването в кадастралния регистър към одобрените КККР. В изложението се поставят и следните материалноправни въпрос: 1/ Общото правило на чл.11, ал.1 ЗОС съставлява ли самостоятелно основание за ангажиране на отговорност на общината по чл.49 ЗЗД за претендирани вреди от имоти и вещи-общинска собственост, при липса на конкретно разписано правило за поведение в специален закон; 2/ При липса на конкретно разписано правило за поведение в специален закон, за вреди от вещи – общинска собственост коя е приложимата хипотеза за ангажиране на отговорността на собственика – тази по чл.49 ЗЗД или чл.50 ЗЗД; 3/ Действията по снегопочистване на имоти – общинска собственост, за които изрично не е предвидено задължение в специален закон - извън общото правило на чл.11, ал.1 ЗОС, не надхвърля ли грижата на добрия стопанин, по смисъла на това правило; 4/ Фактическият владелец има ли качеството на лице, под чиито надзор е вещта и носи ли отговорност по чл.50 ЗЗД и 5/ Следва ли владелецът да понася отговорността от вещта, която той държи като своя на основание правилото qui habet commodeq ferre debet onera. Касаторът поддържа, че тези материалноправни въпроси са включени в спорния предмет на делото и са обусловили решаващия извод на въззивния съд в обжалваното решение, с което е прието, че дължимата грижа на общината за зимното поддържане на процесния имот, в т.ч. и неговото снегопочистване намира своето правно основание в разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗОС, като отговорността й следва да се ангажира на основание чл.49 ЗЗД. Твърди се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с постановките на Постановление № 7/1959 г., Постановление № 17/18.11.1963 г. и Постановление № 4/30.10.1973 г. на Пленума на ВС по въпросите за непозволеното увреждане, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 308 от 3.01.2018 г. по гр.д. № 1068/2017 г., т.е. поддържа се допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Същевременно се твърди, че по тези въпроси няма съдебна практика по приложението на института на непозволеното увреждане на основание чл.11, ал.1 ЗОС, което обуславя приложимост на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът Й. С. Й., чрез пълномощника си адв. Д. З., в отговор на касационната жалба излага подробни доводи за липсата на посочените основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на основанията за касационно обжалване по чл.281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е уважен иск с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на травматично увреждане при падане на заледен терен- общинска собственост, намиращ се между павилион за плодове и зеленчуци и поземлен имот с идентификатор 41112.500.780, водещ до тапицерско ателие и входове на блокове на ул. "Козлодуй". Въззивният съд е споделил фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, с изключение на тези, че увреждането е настъпило на участък от общински имот, който има характер на улица, като е съобразил заключението на съдебно-техническа експертиза, допусната служебно от него за изясняване на спорния между страните въпрос за статута на процесния участък. Съгласно заключението, което не е оспорено от страните и е прието от въззивния съд, мястото на което е паднал ищеца се намира на 3,30 м. от бордюра на ул. "Ал Димитров" към вътрешно-кварталното пространство между павилиона за плодове и зеленчуци и оградата на ПИ с идентификатор 41112.500.780 и представлява част от УПИ-XVII – за обществено жилищно строителство и озеленяване в кв. 89, за който имот в кадастралния регистър е записано, че се стопанисва от общината. Установява се, че на процесното място няма проектирана улица и на място не е възможно преминаването на транспортни средства от ул. "Ал.Димитров" до ул. "Козлодуй", поради монтирани гаражи при съседния блок. Позовавайки се на нормата на чл.11, ал.1 от ЗОбС, според която имоти и вещи – общинска собственост, се управляват в интерес на населението в общината, съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответната община, доколкото инцидентът е настъпил на непочистен участък от имот – общинска собственост. При съвкупна преценка на ангажираните от ищеца писмени и гласни доказателствени средства и заключението на съдебно-медицинската експертиза, въззивният съд е приел, че претърпените от ищеца неимуществени вреди са в причинно-следствена връзка с противоправното действие или бездействие на лица, на които ответната община е възложила поддържането на имота в интерес на населението и които лица е следвало да контролира. При определяне размера на дължимото обезщетение на 8 000 лв., съдът е отчел степента и характера на увреждането, продължителността на претърпените болки и страдания, невъзможността за пълно възстановяване, както и емоционално-психологическото отражение на травматичното увреждане върху ищеца. Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: По отношение на поставените процесуалноправни въпроси, който се отнасят до задълженията на въззивния съд по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК и чл.12 ГПК, е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче допълнителния критерий за допускане на касационно обжалване, тъй като противно на доводите на касатора, поставените процесуалноправни въпроси не са произнесени в противоречие с посочената от него съдебна практика, според която въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника, като процесуалната възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи, изложени във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания. В съответствие с тези указания, въззивният съд е изпълнил задължението си по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК да мотивира своето решение, т.е. да се произнесе по спорния предмет, след извършване на самостоятелна преценка на събраните доказателства и обсъждане на релевираните доводи и възражения на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. С оглед разясненията, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и доколкото във въззивната жалба на ответника са били заявени оплаквания за необоснованост на фактическа констатация, направена от първоинстанционният съд, въззивният съд служебно е назначил експертиза за установяване на съответния правнорелевантен факт / има ли характер на улица/път, частта от общинския имот, на който е настъпил инцидента или представлява част от УПИ/ и въз основа на неоспореното от нея заключение, е направил своите фактически и правни изводи за наличие на основание за ангажиране на отговорността на ответната община по реда на чл.49 ЗЗД, доколкото като собственик на имота има задължение да го управлява в интерес на населението и с грижата на добър стопанин, съгласно чл.11, ал.1 ЗОбС, чрез своите звена и техните служители или други лица на които е възложена дейността по стопанисването на имота в годно за ползването му състояние във връзка с нормалното и безпрепятствено преминаване през него. Останалите процесуалноправни въпроси нямат характер на правни въпроси от значение за изхода на делото по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за основателност на иска, а именно наличието на всички елементи от фактическия състав на чл.49 ЗЗД, което е достатъчно основание да не се обсъжда допълнителната предпоставка за противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и практиката на ВКС. Съгласно разясненията, дадени в посоченото тълкувателно решение, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Следва да се посочи, че първоинстанционният съд е квалифицирал иска по чл.49 ЗЗД. Въззивният съд също е приел, че отговорността на ответника следва да бъде ангажирана по реда на чл.49 ЗЗД, а не по чл.50 ЗЗД, като този му извод е съобразен изцяло с разясненията, дадени в т.2 на Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС, за разграничаване на отговорността по чл.45 ЗЗД, съответно чл.49 ЗЗД, и тази по чл.50 ЗЗД, както и с трайната съдебна практика, че по смисъла на чл.50 ЗЗД вещи са всички телесни предмети на природата, които могат да променят мястото си само в следствие на чужди сили /неодушевени вещи/ или сами се движат /животните/, а така също и различните видове енергии и излъчвания, както и че за отговорността по чл.50 ЗЗД е характерно, че тя се свързва с проявлението на самата вещ, а не от волевото поведение на човека. На следващо място следва да се посочи, че въпросът за собствеността на процесния имот, не е бил спорен между страните – в отговора на исковата молба ответникът не е оспорил твърдението на ищеца, че мястото на инцидента попада в общински поземлен имот, а единствено твърдението, че участъкът от него представлява улица. В конкретния случай изводът на въззивния съд, че мястото на което е настъпил инцидента, се намира в УПИ XVII – за обществено жилищно строителство и озеленяване в кв. 89 /ПИ с идентификатор 41112.500.779/, който е общински, е направен не само въз основа на представените от ищеца извадки от Кадастрално-административната информационна система към АГКК, но и от заключението на съдебно-техническата експертиза, което е изготвено на база скица-извадка от плана за регулация на гр.Кюстендил, к-с „Г.Димитров-актуализация“, одобрен със заповед № 1326/17.08.1993 г., представена от ответника във връзка с възражението му, че процесния участък не представлява улица. Поставените в изложението материалноправни въпроси също не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпреки, че първия и третия въпрос покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, те нямат претендираното от касатора значение, тъй като не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС, обективирана в Постановление № 7 от 29.12.1958 г. на Пленума, разясняващо предпоставките за възникване на отговорността по чл.49 ЗЗД и нейната обезпечително – гаранционна функция, нито на разясненията, дадени в Постановление № 7 от 30.12.1959 г., в Постановление № 17 от 18.11.1963 г. и Постановление № 4 ат 30.10.1975 г., и трите на Пленума на ВС. Не е налице и соченото от касатора противоречие на даденото от въззивния съд разрешение на въпросите с решение № 308/3.012018 г. по гр.д. № 1068/2017 г. на ВКС, IV г.о.. В последното е прието, че общината може да опровергае твърденията за противоправно бездействие, като докаже предписаните от закона действия за овладяване на популацията на бездомни кучета, както и да екскулпира своите служители, като докаже, че предписаните от закона действия са осъществени с дължимата грижа. В конкретния случай се касае за неизпълнение на задължението на общината да стопанисва площи, представляващи общинска собственост по такъв начин, че да са годни за тяхното обществено предназначение и да се ползват в интерес на населението с грижата на добър стопанин, което е разписано в разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗОбС. Дори и да се приеме, че задължението за снегопочистване на процесната част от терена-общинска собственост, доколкото не представлява улица или тротоар, да е вменено на трети лица, каквито са специализираните предприятия, работещи по договор с общината и собствениците и ползвателите на имоти на територията на общината /за което по делото не са ангажирани доказателства от страна на ответника/, то за вреди от техни противоправни действия или бездействия, отговорността е на общината – обективна, безвиновна, гаранционно-обезпечителна отговорност по чл.49 ЗЗД. Общината разполага с възможност за санкции спрямо лицата, на които е възложила изпълнение на задължението по поддържане на чистотата на територията й, в т.ч. съставяне на протоколи и налагане на глоби на физически и юридически лица, отговорни за снегопочистване на имоти - общинска собственост. За вреди от действията или бездействията на изпълнителите на работата отговаря общината, която е възложител на работата, длъжна да управлява имотите общинска собственост с грижата на добър стопанин и да осигурява нормални, безопасни условия на живот на гражданите на територията й. Не е налице и сочения допълнителен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по въпроса за отговорността по чл.49 ЗЗД във връзка с разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗОбС е налице практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК, която се споделя изцяло от настоящия състав / решение по гр.д. № 3057/2018 г., IV г.о., решение по гр.д. № 714/2019 г. на III г.о., решение по гр.д. № 2128/2017 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 4163/2018 г. на IV г.о./ и която не се нуждае от промяна поради неточно тълкуване на закона или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложението основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, поради което и касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат своевременно поисканите разноски по делото. Ответникът по касационната жалба не претендира разноски за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,