Определение № 2519 от 31.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 760/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Р. А. Х. обжалва Решение № 8/12.01.2026 г. по в.гр.д. № 793/2025 г. на ОС-Хасково, с което е потвърдено Решение № 533/27.06.2025 г. по гр.д. № 3355/2024 г. на РС-Хасково за отхвърляне на исковете й по чл. 439 ГПК, предявени срещу „Банка ДСК“ АД за установяване на недължимост на присъдени вземания по договор за банков кредит от 04.04.2014 г.

Заявени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора въззивният съд не е обсъдил оплакванията му: че първоинстанционното решение не е съобразно сезирането, че вземанията към банката са погасени по силата на сключеното с цесионера им споразумение, че изпълнителният лист, издаден за вземания по вече погасеното кредитно правоотношение, не е годен за образуване на изпълнителен процес, че изпълнителното дело е водено от несъществуващ в правния мир взискател и че удържането на суми по силата на наложен запор върху трудовото възнаграждение не съставлява доброволно плащане, което да прекъсва давността. По съществото на тези оплаквания касаторът сочи, че първоинстанционният съд е индивидуализирал вземанията съгласно извлечението от счетоводството на банката вместо според изпълнителния лист. Намира за грешен извода, че цедирането на вземанията е породило правен ефект, като оспорва надлежното си уведомяване за цесията чрез писмо, непотърсено от адресата. Отрича уведомяването да е доказано и с подписаното между него и цесионера споразумение, което счита за източник на изцяло ново правоотношение с променени условия. Допълва, че след вливането на цесионера в банката последната не е изпълнила задължението си да се легитимира като взискател и е предприела без основание изпълнителни действия. Позовава се на изтичане на абсолютната давност през 2022 г. Моли касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът „Банка ДСК“ АД поддържа, че не следва да се допуска обжалване, тъй като не е поставен правен въпрос и не е представена практика на ВКС, на която решението да противоречи, а напротив – последното е съобразено с константната такава. Изразява становище за неоснователност на жалбата и по същество.

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу обжалваемо решение на въззивен съд. При преценка на заявените предпоставки за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и на тези по ал. 2 ГПК съдът съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от касатора срещу „Банка ДСК“ АД искове с правно основание чл. 439 ГПК за установяване недължимост на вземания (главно и акцесорни) по договор за банков кредит от 04.04.2011 г., за събирането на които на основание чл. 418 вр. чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК по ч.гр.д. № 3446/2012 г. на РС-Хасково е издаден изпълнителен лист. Посоченото в исковата молба основание за отричането им е погасяване по давност, като наред с това са изложени възражения срещу уведомяването на ищеца за цедиране на процесните вземания през 2015 г. и срещу ненадлежно установената легитимация на ответника да участва в изпълнителното производство след осъщественото през 2023 г. преобразуване чрез вливане на първоначалния взискател.

Първоинстанционният съд е установил следните факти: процесните вземания са предмет на заповед за незабавно изпълнение от 07.12.2012 г., издадена в полза на „Банка ДСК“ АД въз основа на извлечение от счетоводните записвания по договор за кредит от 04.04.2011 г. за следните суми: 6 342,50 лв. – главница, 853,38 лв. – възнаградителна лихва, 413,32 лв. – обезщетение за забава, ведно със законна лихва, и съдебни разноски; на 13.02.2013 г. вземанията са цедирани на „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, като на 19.03.2013 г. по силата на упълномощаване от цедента цесионерът е изпратил по пощата уведомление до длъжника, но пратката не е била потърсена; на 18.06.2015 г. между Х. и цесионера е сключено споразумение, в което е обективирано изявление на ищеца относно уведомяването му за цесията и относно актуалния размер на дълга, както и съгласие на страните за разсрочването му до 20.10.2017 г.; на 10.05.2017 г. цесионерът е подал молба за образуване на изпълнително дело въз основа на изпълнителния лист, издаден на „Банка ДСК“ АД по силата на допуснатото незабавно изпълнение на заповедта, като е поискал налагане на запор върху вземанията на Х. в банката-кредитодател; на 08.08.2017 г. Х. е получила покана за доброволно изпълнение и не е възразила срещу заповедта; в периода 2017 г. – 2025 г. за извършени множество частични погашения, някои от които (през 2017 г. и 2018 г.) – доброволни, а останалите – в резултат от реализиран погасителен способ. При тези факти първоинстанционният съд е заключил, че ищецът е бил надлежно уведомен за цесията, доколкото е признал това в споразумението, и че понастоящем с оглед настъпилото универсално правоприемство ответникът е легитимираният кредитор. Счел е, че течението на давността за вземанията по банковия кредит е било прекъснато с признанието на длъжника, обективирано в споразумението с цесионера от 2015 г., после – с влизане в сила на заповедта за изпълнение през 2017 г., а насетне – с предприемане на периодични действия по принудително изпълнение. С изложените мотиви исковете са отхвърлени.

Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния фактическа обстановка и е споделил правните му изводи по въпросите, предмет на въззивно оплакване – че цесията е породила правно действие спрямо длъжника и че течението на давността след подписване на споразумението е прекъсвано многократно с надлежно извършени изпълнителни действия. В резултат е потвърдил първоинстанционното решение.

За обосноваване на поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е необходимо като първа селективна предпоставка да е поставен правен въпрос – такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с наведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е формулирал следните въпроси:

1. Допустимо ли е самоволна промяна на приет петитум на искова молба от страна на съда и произнасяне по така променен петитум? Налице ли е еднаквост между издаден след преценка от съд изпълнителен лист и счетоводно извлечение по счетоводни книги на банка и ако е, може ли това да послужи за промяна на петитума на исковата молба едностранно от съда при произнасянето му в решението по делото?

Питането не кореспондира с данните по делото, тъй като решението е постановено в рамките на диспозитивното на начало според очертания с исковата молба предмет – установяване на недължимост на присъдени вземания. Извлечението от счетоводните книги е посочено в контекста на фактическата обстановка по спора – като документ, послужил за издаване на заповедта по чл. 417, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК. В., дали вземанията по иска по чл. 439 ГПК ще бъдат индивидуализирани чрез техния източник (договора за кредит), чрез документа, послужил за издаване на заповедта за изпълнение, или чрез изпълнителното дело, образувано за събирането им, е технически въпрос и няма отношение към основанието на иска.

Следователно въпросът и в двете си части няма характер на правен, защото неговият отговор не би повлиял върху изхода от спора.

2. Какъв вид правоотношение е налице и ново такова ли е или продължава старото между кредитор и длъжник при прехвърляне чрез цесия на задължението на длъжника на трето лице, ако длъжник и цесионер сключат нов договор – споразумение с договорена нова главница, нови погасителни вноски и срокове? При това правоотношение, след като има извършени и доказани плащания, след изпадане в забава на длъжника може ли новият кредитор да използва като изпълнителен титул издаден вече изпълнителен лист в полза на първичния кредитор (като задълженията по него не отговарят на реалните нови задължения) или следва да се снади с нов изпълнителен лист, отразяващ вярно новите задължения?

Питането е поставено в контекста на възражението за недължимост на вземанията по изпълнителния лист поради тяхното погасяване чрез новация (според касатора договорът за новиране е обективиран в сключеното между него и цесионера споразумение от 2015 г.). Този въпрос не е обуславящ за изхода от спора, доколкото касае факт, осъществен преди влизане в сила на заповедта през 2017 г. (настъпило с изтичане на срока на длъжника за подаване на възражение по чл. 414 ГПК) и като такъв – негоден за релевиране съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК. Ето защо и той не удовлетворява първата селективна предпоставка.

3. Допустимо ли е да се води изпълнително дело от взискател-юридическо лице, без да се е конституирал официално като такъв, от името на вече заличено от правния мир друго юридическо лице, което е било влято в него?

Ако въпросът е свързан с възражението за ненадлежно предприето изпълнение след настъпилото универсално правоприемство, той не би бил обуславящ за изхода от спора, доколкото последното обстоятелство е реализирано през 2023 г., а съдът е констатирал осъществени множество изпълнителни действия преди този момент, довели до прекъсване течението на давността. Отделно от това, питането не е свързано с противоречиво прилагана разпоредба, а напротив – еднозначно се приема, че не са необходими формални действия по удостоверяване на настъпило в хода на изпълнителния процес универсално правоприемство (което е видимо от вписването в търговския регистър), за да се окачествят като годни да прекъснат давността предприетите от правоприемника изпълнителни действия.

4. Представляват ли наложените запори и събрани суми чрез тях по изпълнително производство доброволно плащане и основание ли са те, за да не се приложи абсолютната десетгодишна давност за погасяване на вземането?

И този въпрос не покрива първия селективен критерий, защото съдът не е формирал никакви решаващи мотиви въз основа на плащанията в периода 2017 г. – 2018 г., окачествени от първоинстанционния съд като доброволни. Погашенията в резултат от наложените запори също не са разглеждани като прекъсващи давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД – като признание (още повече че доброволното погасяване на част от вземането не съставлява признание за остатъка), а като действие по принудително изпълнение по чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Не е обсъждан и въпросът относно т.нар. абсолютна давност и възможността за нейното изтичане, доколкото разпоредбата на § 2 ЗИД ЗЗД (ДВ 102/2020 г.), която предвижда течението й да започне преди законодателното уреждане на този институт, е обявена за противоконституционна (РКС № 4/2021 г.).

Поради изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,