Определение № 1849 от 12.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4308/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Д. Д. срещу решение №.166/17.07.24 по г.д.№.205/24 на ОС Шумен. Със същото, след частично обезсилване на решение №.92/14.02.24 по г.д.№.3172/21 на РС Шумен и прекратяване на производството по делото, предявеният от А. Д. М. срещу касаторката иск с правно основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД - за прогласяване за нищожен поради противоречие с добрите нрави на договор за дарение на недвижим имот - ап...... в [населено място], [улица]., вх....., ет....., инкорпориран в нот. акт №......., т.ІІ, рег.№........., д.№........... на нотариус С. С. с район на действие РС Шумен, е отхвърлен, а тези с правно основание чл.31 ЗЗД и чл.124 ГПК-за унищожаване на горепосочения договор поради невъзможност на прехвърлителя да разбира и ръководи действията си и за признаване на същия за собственик на процесния имот, са уважени. Ответната страна А. Д. М. чрез особения представител адв.Т. М. оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че възражението, че производството е недопустимо предвид завеждането на исковата молба от недееспособно лице, е неоснователно. Към датата на предявяването й ищцата не е била поставена под запрещение, последващото й запретяване има действие занапред и следователно към момента на сезиране на съда тя е отговаряла на критериите за процесуална дееспособност; от друга страна назначеният й особен представител по реда на ЗПП /процесуално действие, допустимо на основание чл.23 ал.1 ЗПП вр. чл.21 т.2 ЗПП вр. чл.28 ал.4 ГПК/ впоследствие е поддържал предявените искове и е осъществил защита на правата и интересите й. Във връзка с правната квалификация на претенциите е отразено, че според изложените в исковата молба обстоятелства и петитум, първият предявен иск е за унищожаемост на оспорения договор за дарение и има за правно основание чл.31 ал.1 ЗЗД; тази правна квалификация е възприета с оглед постановките на ТР №.5/30.05.22 по тълк.д.№.5/20, ОСГТК; неправилната дадена от ищцата такава не обвързва съда и той не е длъжен да се съобрази с нея; същевременно отделна претенция по чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД няма, произнасянето по такава в диспозитива съставлява произнасяне по непредявен иск и подлежи на обезсилване. Съдът е изяснил обстоятелствата, при които се е стигнало до подписване на оспорения договор: на 16.07.20 ответницата К.Д. е подписала пълномощно с нотариална заверка на подписи и съдържание, с което е упълномощила баща си Д. Д. да я представлява при покупка на недвижим имот на нейно име, като в пълномощното е посочен конкретен недвижим имот - а именно притежавания от А. М. апартамент №...., ет...., вх...., [улица]......, [населено място]; на 6.08.20 Д. Д. /роден 1966г./ е сключил граждански брак с ищцата /родена 1943, без роднини по права линия/, а впоследствие тя двукратно е подавала молби за развод /на 31.08.20 и 18.11.20 /, които е оттегляла /съответно на 07.10.20 и 20.04.21/; на 31.01.21 е дарила процесния апартамент на Д. Д. Д.; на 07.06.21 той го е продал на ответницата /като я е представлявал като купувач по силата на горецитираното пълномощно от 16.07.20/ за 9 700лв. при данъчна оценка към датата на изповядване на сделката 15 380лв. и пазарна 60 823лв. (съдебно-техническа експертиза)/ с отразяване в акта, че продавачът е получил цената изцяло в брой; на 08.04.23 Д.Д. е починал и е оставил за свои законни наследници ищцата-преживяла съпруга, и ответницата-негова дъщеря; с влязло в сила на 20.04.23 съдебно решение /№.63/9.03.23 по г.д.№.324/22 на ОС Шумен/ А. М. е била поставена под пълно запрещение, тъй като, поради страданието си от „деменция неустановена“, в тежка степен на изразеност, не е в състояние да се грижи за своите работи и да защитава интересите си. Обсъдени са показанията на разпитаните свидетели относно състоянието й и заключението на съдебната комплексна психиатрична и психологична експертиза /КППЕ/. На база същите е прието, че след преживян травматичен инцидент /счупване на черепа и комоцио церебри/ при ищцата са започнали паметови нарушения, установени и описани в епикризи при хоспитализации през 1994, при които е била поставена диагноза „Генерализирана епилепсия с гърчове“; при хоспитализиране през 1996 е диагностицирана със „симптомна /посттравмена/ епилепсия - големи припадъци, посттравмена церебрастения, психопатоподобна промяна на личността“, а на 21.09.07 - с „Посттравматичен мозъчен синдром, придружаваща диагноза Органично депресивно разстройство“; при извършената психодиагностика е установено значително нарушение за слухово -речева памет - ретенция с тежко нарушение, като в протокола й се откриват типични органични феномени, като конфабулации; смислово-логическата и семантичната памет са също в тежко нарушение, а речевата флуидност е в степен на значително нарушение; към 31.05.21 М. е страдала от дементен синдром, деменцията е дефинитивна и упадъкът има необратим ход с различна степен на прогресия; способността на освидетелстваната да приема, обработва, получава, запазва и предава информация е нарушена, както и са нарушени способностите й да се ориентира в нови по-сложни ситуации; значимото засягане на когнитивните функции /интелектуални, паметови, мисловни/ води до затруднения или невъзможност за обработка на постъпваща нова информация, поради което М. има повишена податливост на въздействие и манипулация от страна на личности, към които изпитва емоционална привързаност или възприема като референтни; при тези обстоятелства, поради заболяването си, към 31.05.21 тя не е могла да разбира и ръководи действията си /КСППЕ/. От правна страна съдът се е позовал на ТР №.5/30.05.22 по тълк.д.№.5/20, ОСГТК на ВКС, съгласно което когато договорът е сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, договорът е унищожаем, тъй като е дадено съгласие, но без разум /липсва елементът „съзнаване”/; фактическият състав на чл.31 ал.1 ЗЗД по естеството си е проявление на несъзнавана липса на воля; в случаите на чл.31 ал.1 ЗЗД може да е налице невъзможност да се разбират или да се ръководят действията по причини, дължащи се на ментални и психични проблеми, когато лицето формално се води дееспособно, т. е. не е поставено под запрещение; необходимо е това състояние да е било налице към момента на извършване на сделката; опорочаващият факт на волеизявлението в хипотезата на чл.31 ал.1 ЗЗД се състои в това, че е извършено при разстроено съзнание, като продължителността на това състояние е без значение; невъзможността на лицето да разбира или да ръководи действията си може да се дължи на различни причини-както временни, така и трайни; на основание чл.31 ал.1 ЗЗД са унищожаеми и договорите, сключени от дееспособни лица в състояние на трайна неспособност да разбират или да ръководят действията си и когато тяхното състояние обективно е обуславяло поставянето им под запрещение, като се има предвид, че правните последици от поставянето под запрещение настъпват за в бъдеще. В конкретната хипотеза е безспорно установено, че към датата на сделката 31.01.21 ищцата се е намирала в трайна невъзможност да разбира и да ръководи действията се вследствие хронично, прогресиращо и необратимо заболяване на мозъка. При това положение са налице визираните в чл.31 ал.1 ЗЗД основания за унищожаемост на договора и предявеният иск с правно основание чл.31 ал.1 ЗЗД е намерен за основателен. За такава е приета и претенцията по чл.124 ал.1 ГПК. Посочено е, че ищцата е придобила спорния имот по силата на договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл.117 ЗТСУ /рег.№..., том .... от ...../; доколкото договорът за дарението му от 31.01.21 е сключен при порок на волята и претенцията за унищожаването му е основателна, правните последици на същия следва да се считат за отпаднали с обратна сила; при това положение правото на собственост не е било валидно прехвърлено на Д.Д. и той от своя страна /тъй като не е бил негов носител/ не е могъл да се разпореди с имота в полза на дъщеря си К.Д.. Като негов собственик се легитимира единствено ищцата-по силата на горепосочения договор по чл.117 ЗТСУ, и предявеният от нея положителен установителен иск за собственост е основателен. Касаторът се позовава изрично на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, но сочи общо и практика във връзка с въпроси: 1.“В правомощията на въззивния съд ли е да осъществява служебно, при липса на възражение от заинтересована страна, промяна на квалификацията на спорното право, без да обоснове какъв интерес налага това?“; 2.“Съдът постановил ли е едно грешно решение, което противоречи на морала?“; 3.“Какъв е видът на договора, сключен от ищеца и повереника /процесуален представител/-без представителна власт-нищожен поради липса на съгласие или относително недействителен на основание чл.42 ал.2 ЗЗД, тъй като не може да бъде потвърден от представлявания?“; 4.“Как се определя спорното материално право, съответно какъв е предмета на делото и търсената от ищеца защита; длъжен ли е съдът с решението си да отговори на иска и може ли да излиза извън спорния предмет на делото?“ /ТР №.5/14 от 12.12.16 по т.д.№.5/14, реш.№.204/5.10.18 по г.д.№.3342/17, ІV ГО, реш.№.246/ 1.10.13 по г.д.№.1273/12, реш.№.249/23.07.10 по г.д.№.92/09, ТР 1/17.07.01, реш.№.140/17.11.20 по г.д.№.4530/19, реш.№.239/7.01.20 по г.д.№.4910/18, реш. №.64/22.06.17 по г.д.№.1329/16, реш.№.296/5.04.17 по г.д.№.1776/16, реш. №.107/13.07.16 по т.д.№.764/15, реш.№.101/5.04.11 по г.д.№.829/09/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Първият въпрос така, както е зададен, не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви по него. Отделно от изложеното, доколкото касае квалификацията на иска, съгласно трайно установената практика на ВКС съдът определя приложимата правна норма с оглед изложените от ищеца обстоятелства като основание на предявения иск, независимо от дадената от самия ищец правна квалификация на претенцията /реш.№.50/17.02.11 по г.д.№.762/10, ІІІ ГО, и мн.др./. На тези постановки се е позовала и въззивната инстанция, определяйки правна квалификация именно според изложените в исковата молба обстоятелства за порок на волята и тежък такъв на сделката и постановките на ТР 5/30.05.22 по тълк.д.№.5/20, ОСГТК. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Вторият изведен въпрос също не съставлява материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираният от касатора въпрос не е общ и абстрактен, какъвто визира чл.280 ал.1 ГПК, а конкретен, свързан с фактите и обстоятелствата на случая, чийто отговор може да се даде след анализ на доказателствата при решаване на спора по същество-с акта по същество-решението, а не в настоящата фаза на селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ГПК. Предвид изложеното той не съставлява годно общо основание за допускане на касация, респективно по отношение на него не са налице твърдяните основания на чл.280 ал.1 ГПК. Аналогичното важи и за третия въпрос. Той не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка, а отделно от това е и конкретен и фактически, свързан с обстоятелствата по делото. Следва да се има предвид и, че касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес; обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране; касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, тъй като противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът /т.1 ТР 1/09, ОСГТК/. Само за пълнота следва да се отбележи, че доколкото третият въпрос се задава в контекста на твърдения, че ищцата не е разбирала свойството и значението на действията си към момента на упълномощаване на адвоката, предявил от нейно име иска, съгласно практиката на ВКС, в това число цитираната от касатора /реш.№.296/ 5.04.17 по г.д.№.1776/16, ІV ГО/, пълномощното се прилага към исковата молба и въз основа на него съдът извършва проверка за наличието на представителна власт на предявилия иска пълномощник и за обема на същата; тази проверка е ограничена само до установяващото се от съдържанието на пълномощното и съдът не може да проверява дали удостовереното с него изявление на упълномощителя действително е направено; затова пълномощното не се преценява от съда при постановяване на решението му по съществото на спора; за насрещната страна не съществува правен интерес да оспорва съществуването на упълномощителната сделка чрез оспорване на съдържанието на пълномощното или на положения от упълномощителя подпис; интерес от отпадането на обвързващата сила на извършени от пълномощник без представителна власт действия има само лицето, което се счита за обвързано от тях-посоченият като упълномощител в пълномощното по чл.33 ГПК /трети лица не могат да се позовават на липсата на представителна власт и да искат да се прилагат последиците от нея, тъй като по този начин би се стигнало до невъзможност на упълномощителя да потвърди действията/; липсата на представителна власт ще е налице винаги, когато по делото не е приложено изискуемото се по чл.33 ГПК пълномощно; когато такова е приложено, то е налице доказателство, установяващо наличието на представителната власт и съдът извършва преценката дали извършеното от процесуалния представител действие е без представителна власт с оглед на обема на предоставените с пълномощното права; той обаче не може - както по искане на насрещната страна, така и служебно, да извършва проверка дали представителната власт на пълномощника е надлежно учредена или не без да има позоваване в тази насока от страната, която твърди, че е ненадлежно представлявана. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно цитираната във връзка с четвъртия въпрос практика предмет на делото е спорното материално субективно право, т.е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание; съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди доказателствата по делото и доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Въззивната инстанция е процедирала в съответствие с горните постановки. Изходила е от релевираните от ищцата факти и обстоятелства и ги е подвела под съответната приложима правна норма- съобразявайки и формираната задължителна и уеднаквена практика на ВКС в тази връзка, сочейки я в решението си /ТР №.5/30.05.22 по тълк.д.№.5/20, ОСГТК на ВКС/. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,