Определение № 5584 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3107/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 31570/19.03.2024г., подадена от И. Ч. П., чрез процесуалния представител адвокат К. А. от САК, срещу решение № 552, постановено на 30.01.2024 г. от Софийския градски съд, Гражданско отделение, ІІ „Е“ състав, по в. гр. д. № 1051/2023г., с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 11820 от 27.10.2022г. по гр.д. № 63607/2021г. на Софийския районен съд, ГО, 27 състав, са уважени изцяло предявените от Н. Й. Д. срещу И. Ч. П. обективно кумулативно съединените осъдителни искове с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за заплащане на претърпените имуществени и неимуществени вреди в размер на 50 лева, респективно на 5950 лева, настъпили вследствие на деликт, осъществен на 18.10.2021 г. и са присъдени разноски по делото.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат отхвърлени изцяло.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1.Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат фактически изводи досежно осъществяването на правнорелевантните факти, послужили за правните изводи на съда, изведени чрез пълно и главно доказване и при излагане на съображения кои са доказателствата, които ги установяват и защо едни доказателства са ценени, а други - не, вкл. в производство по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за вреди от деликт, съдът следва ли да обоснове изводите си за настъпила вреда, противоправно поведение на дееца и причинна връзка между тях въз основа на факти, доказани по безсъмнен начин, излагайки мотиви въз основа на кои доказателства е формирал тези изводи; Поддържа се, че произнасянето на въззивния съд по въпроса е в противоречие с приетото в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000г., ОСГК, решение № 212/01.02.2012г. на ВКС по т. д. № 1106/2010г. и решение № 226/12.07.2011г. на ВКС по гр. д. № 921/2010г., IV г.о. Поддържа, че като не е посочил защо приема дадени факти за установени, както и защо кредитира едни доказателства, а други не, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила в отклонение от практиката на ВКС, посочена в изложението.

2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства за изясняване на факти и обстоятелства, за които са необходими специални знания (в случая медицински), в случай, че въззивникът не носи доказателствената тежест да установи въпросните факти и обстоятелства, а единствено обосновава противоречието в установяващите ги доказателства. Поддържа се, че произнасянето на въззивния съд по въпроса е в противоречие с решение № 226/12.07.2011г. на ВКС по гр. д. № 921/2010г., IV г.о.

3.При определяне размера на обезщетението следва ли да се вземат предвид доказателствата за правнорелевантните факти, като се отчетат особеностите на конкретния случай; Поддържа се, че произнасянето на въззивния съд по въпроса е в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г. Твърди се, че въззивният съд не е посочил защо приети от него обстоятелства (напр. обстоятелството, че И. П. бил син на работодателя на ищеца) имат значение за размера на неимуществените вреди.

Поддържа се и становище за „очевидна неправилност” на атакуваното решение като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба не е депозирал писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба, в частта ѝ срещу решението на въззивния съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение е уважен искът на Н. Й. Д. срещу И. Ч. П., с правна квалификация чл. 45 ЗЗД, за осъждането на П. да му заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 50 лева, настъпили вследствие на деликт, осъществен на 18.10.2021г., е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. за граждански дела не подлежат на касационно обжалване. В настоящия случай цената на предявения иск за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди е под посочения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК размер, поради което ВКС не разполага с правомощието да се произнася по така подадената касационна жалба.

Касационната жалба, в частта ѝ срещу решението на въззивния съд, с което след потвърждаване на първоинстанционното решение, касаторът е осъден на основание чл. 45 ЗЗД да заплати на Н. Й. Д. сумата от 5950 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на деликт, осъществен на 18.10.2021г., е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

Въззивният съд е приел за установено, че на 18.10.2021г., около 17:30 ч., в [населено място], район „О. Купел“ [улица], при изпълнение на възложените му трудови функции ищецът е влязъл в спор с ответника, вследствие на което се е стигнало до употребяването на физическа сила. И. е нанесъл множество удари с юмруци в областта на главата на Н., което е довело до възникването на травматични увреждания на лявото и дясното око, носа, устните и дясната буза и в областта на десния долночелюстен ъгъл. Посочено е, че механизмът и авторството на деянието се установяват от показанията на свидетеля Ч.. Изложени са мотиви, че нейните показания не страдат от вътрешни противоречия, обективни са и се подкрепят от останалия събран доказателствен материал, поради което същите са кредитирани изцяло. Заявила е, че е станала пряк свидетел на скандал, придружен с упражняването на физическа сила, между две момчета, непосредствено до една от гаражните врати на автосервиза, където е ищецът е полагал наемен труд. Същата е чула един от участниците да казва „И. престани“. Тъй като не е искала да наблюдава акта на насилие е продължила към парка, който се намира в съседство до мястото на скандала. Показанията са кредитирани и в частта относно преките й впечатления и възприятия за състоянието на ищеца, непосредствено след инцидента, като го е описала „непознато момче, което изглеждаше зле и беше цялото в кръв“. Прието е, че разминаването между посочената в исковата молба дата - 18.10.2021г. и датата, на която свидетелката Ч. твърди, че е извършено процесното деяние - 16.10.2021г., не може да обоснове извод за недостоверност на показанията й, тъй като е изминал известен период от време между инцидента и проведеното ОСЗ и свидетелката е в напредналата възраст, но освен това разминаване в останалата част свидетелските й показания напълно кореспондират с останалия събран доказателствен материал.

Посочено е, че от приложените по делото писмени доказателства- СМУ, издадено след извършен преглед на 19.10.2021г. и лист за преглед, осъществен на 18.10.2021г., непосредствено след процесното деяние, е установена претърпяната от ищеца вреда, т.е. негативното изменение на здравословното му състояние. Прието е, че съгласно заключението на СМЕ, между СМУ и лист за преглед не съществува противоречие относно констатираните наранявания в областта на лицето. Посочено е, че непосредствено след процесния деликт ищецът е бил прегледан от специалист невролог, който не притежава необходимата експертиза в съдебната медицина, поради което при прегледа е констатирал и описал процесните наранявания единствено през призмата на своята специалност, като е изследвал евентуалната възможност за наличието на черепно-мозъчни травми. Прието е, че поради тази причина при първоначалния преглед не са описани подробно травмите по лицето, което е сторено на следващия ден при съставянето на СМУ, поради което и правилно първоинстанционният състав не е изключил СМУ от доказателствения материал, доколкото ответника при направеното оспорване по реда на чл. 193 ГПК, не е успял да докаже пълно и главно твърдението за неистинност на документа.

Посочено е, че уврежданията на здравословното състояние и психично здраве на ищеца се установяват и от свидетелските показания на П., майка на ищеца. Показанията й са кредитирани при приложение на разпоредбата на чл. 172 ГПК, при съобразяване с всички други данни по делото, като е взета предвид възможната нейната заинтересованост. Посочено е, че показания на П. кореспондират с тези на Ч., относно действията на ищеца след нанесения побой, който отказал да повика бърза помощ, а се прибрал в тях, където майка му е придобила преки впечатления относно състоянието му. Взето е предвид, че показанията на П. кореспондират и с изготвения лист за преглед от 18.11.2021г., съставен в 20:11 ч., т.е. няколко часа след процесния деликт. Същите са приети за последователни, без вътрешни противоречия и в синхрон със събрания доказателствен материал, включително изготвената СМЕ, относно необходимия възстановителен период.

Констатирано е, че показанията на свидетеля Г. са напълно изолирани от останалия събран и обсъден доказателствен материал, поради което не ги е кредитирал като достоверни.

Въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за причинените на ищеца Д. неимуществени вреди (болки и страдания), определено по реда на чл. 52 ЗЗД, възлиза на 5 950 лева. Изложени са мотиви, че от заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза е установено, че ищецът вследствие на нанесения побой е получил контузия с оток и кръвонасядане на горния клепач на дясното око и кръвонасядане на долния клепач на същото око; кръвонасядане на долния клепач на лявото око; контузия с оток на носната пирамида и малко по площ кръвонасядане на гърба на носа в средната му трета; контузия с оток и кръвонасядане на дясната половина на горната устна на устата и с кръвонасядане по лигавичната повърхност на долната устна на устата, в дясно; травматичен оток в областта на дясната буза и към областта на десния долночелюстен ъгъл с кръвонасядане в областта на долночелюстния ъгъл. Изложени са мотиви, че от така установените наранявания може да се направи извод, че ищецът е бил удрян многократно в областта на главата с твърди тъпи предмети в един продължителен период от време. Прието е, че с оглед установения механизъм на деянието, броя на ударите и областта към която са насочени, се обосновава наличието на вина под формата на умисъл, т.е. ответникът е предвиждал настъпването на противоправните последици, поради което е осъзнавал характера на своите действия, но въпреки това в искал тяхното настъпване и е предприел активни действия в тази насока. Посочено е, че според заключението на СМЕ възстановителния период при подобни травми трае до три седмици.

Изложени са съображения, че процесният деликт е осъществен от сина на собственика на дружеството работодател; при изпълнение на възложените на ищеца трудови задължения; на публично място, пред вратата на сервиза; като механизмът на извършване се отличава с особена дързост и незачитане на човешката личност на пострадалия, който извод се прави от наличието на множество удари в областта на главата, придружени с обидни думи и квалификации. Настъпилите неимуществени вреди са в пряко-причинно следствена връзка с извършения побой, а за тяхното наличие се прави извод от свидетелските показания на П.. Ищецът, вследствие на осъществения деликт, е имал затруднения с храненото в продължение на месец, също така се е налагало да приема обезболяващи и успокоителни. Изпитвал е страх и уплах от нанесения публичен побой и неудобство от факта, че майка му се е грижела за него. Няколко месеца след инцидента ищецът се е възстановил психически и е бил способен да води нормално ежедневие. Прието е, че неимуществени вреди са пряка последица от деянието и несъмнено са допринесли негативно върху психиката на пострадалия, поради което подлежат на обезщетяване.

Възражението за съпричиняване от страна на увреденото лице е прието за неоснователно, тъй като по делото не са въведени конкретни твърдения и не са представени доказателства, обуславящи извода за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по тълк.дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

При така изложените от въззивния съд съображения и предвид посочените по-горе критерии следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора правни въпроси.

В съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, въззивният съд е извършил цялостен и задълбочен анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, изложил е съображения по възраженията на касатора за наличие на противоречие в писмените доказателства и в показанията на св.Ч. и по твърдяните несъответствия. Именно въз основа на този анализ въззивният съд е извел фактическите си констатации по всеки елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане. Констатациите и правните изводи на въззивния съд са последователни и съответстващи на правилата на формалната житейска логика.

Както е прието в решение №554 от 08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г. на ІV г.о. на ВКС, съгласно чл. 12 ГПК вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други – не са се осъществили в обективната действителност. Вътрешното убеждение не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено. Когато законодателят урежда отделно последиците от нарушаването на задължението на съда при формиране вътрешното си убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила, нарушаването на това задължение опорочава постановеното решение поради необоснованост. Когато това задължение не е уредено в закона отделно, необосноваността е съществено нарушение на съдопроизводствените правила (т. 12, ТР № 1/17.07.2001 по гр.д. № 1/2001, ОСГК ВКС). Съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност. От решаващо значение за правилността на решението на въззивния съд е също така крайните изводи да съответстват на логичните, научни, опитни и процесуални правила при обсъждане на противоречиви доказателства. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил.

Съдът е съобразил и трайно възприетото в съдебната практика правило, че принципно главното пълно доказване се извършва с преки доказателства, които установяват пряко релевантния юридически факт, но в определени случаи, когато страните не разполагат с преки доказателства, фактът може да бъде установен и с косвени доказателства, стига при обсъждането им в тяхната взаимна връзка и при спазване на правилата на логиката да бъде изключена друга възможност, освен осъществяването на факта. В тези случаи пълното доказване може да бъде извършено и чрез косвени доказателства. Както е посочено в решение №223/16.11.2016г. по гр.д.№1626/2016г. на І г.о. на ВКС, възможността за осъществяване на пълно доказване чрез косвени доказателства се приема както в правната теория ( проф. Ж. С., Българско гражданско процесуално право, „С.” 2000 г., стр.260), така и в практиката на ВКС по чл.290 ГПК – решение №226 от 12.07.2011г. по гр.д.№921/2010г. на ВКС, ІV г.о.; решение №198/10.08.2014г. по гр. д. № 5252/14г. на IV г.о. на ВКС; решение №554/08.02.2012г. по гр. д. № 1163/10г. на IV г.о. на ВКС; решение №31 от 09.03.2012 г. по гр.д.№502/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др. Становище в същия смисъл е изразено и в решение №153/5.11.2018г. по гр.д.№886/2018г. на ІІІ г.о. на ВКС, според което не е необходимо всеки факт да бъде установен пряко, възможно е прекият факт да не е оставил следа (доказателство) или да не може да бъде намерен носител на тази следа (доказателствено средство), годен да бъде представен пред съд. Изводът е, че косвените доказателства не трябва да се разглеждат изолирано и догматично да се приема за недоказано дадено обстоятелство, а следва да се преценява дали натрупването на тези доказателства не създава една цялостна картина, която безспорно установява спорния факт (решение № 554 от 8.2.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ІV г.о. на ВКС). Именно в съответствие с така установените в практиката на ВКС изисквания въззивният съд е достигнал до извода, че твърденията, съдържащи се в обстоятелствената част на исковата молба, са доказани и установяват осъществяването на фактическия състав на непозволеното увреждане. По тези съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия, поставен в изложението правен въпрос.

Във връзка с оплакванията на касатора по отношение на кредитирането от въззивния съд на приетото по делото заключение на вещото лице, следва да се има предвид, че начинът, по който съдът цени заключението на вещото лице, е уреден достатъчно ясно и точно в разпоредбата на чл. 202 ГПК. В този смисъл е и константната практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил, а именно, че заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено от съда наред с всички доказателства по делото. Не се установява извършената от въззивния съд преценка да противоречи на становището, съдържащо се в посоченото в изложението решение №226 от 12.07.2011г. по гр.д.№921/2010г. на ІV г.о. на ВКС. В това решение е възприета посочената и по-горе теза за възможността пълното доказване да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт. В настоящия случай, за да достигне до извода, че на ищеца са причинени именно твърдяните в исковата молба увреждания, въззивният съд е съобразил обстоятелствата, при които е бил извършен първоначалния преглед, специалността на лекаря, който го е извършил, както и констатациите в издаденото СМУ. При това е необходимо да бъдат съобразени и дадените от вещото лице пояснения в открито съдебно заседание, а именно, че подробно описание на травмите се прави само от съдебен медик, който се обучава специално в рамките на шест години за всяко едно травлатологично увреждане и да ги разграничава, докато клиничните специалисти, какъвто е лекарят, извършил първоначалния преглед като специалист-невролог, е описал само констатациите в областта, която засяга конкретната специалност, което е обичайна практика. И тъй като този преглед е бил извършен в неврологичен кабинет, основното е било да се диференцира наличие на черепно-мозъчна травма. Съобразявайки и тези пояснения, настоящият състав приема, че въззивният съд не се е отклонил от трайно установената практика на ВКС.

По отношение на критериите, по които се определя конкретния размер на обезщетението по справедливост, обусловили поставянето на третия правен въпрос в изложението, въззивният съд е изложил подробни съображения, които напълно съответстват, на дадените задължителни указания по изясняването и прилагането на принципа на справедливост в ППВС 4/68г. при определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е посочил кои факти и обстоятелства приема за установени от събраните по делото доказателства, след което е посочил кои от тези факти и обстоятелства имат съществено значение за определяне размера на дължимото обезщетение. При това следва да се отбележи, че детайлен анализ на всяко едно от тези обстоятелства или само на някои от тях е необходим само ако е налице оспорване значението на конкретни обстоятелства за определяне на обезщетението, а в случая подобно оспорване не е налице. В обжалваното решение въззивният съд последователно е проследил и анализирал всички установени по делото факти и обстоятелства около процесния деликт от 18.10.2021г., преценил е значението на всеки един от тези факти както за осъществяването на фактическия състав на непозволеното увреждане, така и за определянето на размера на обезщетението, акцентирайки при това на значението на обстоятелството, че същият е осъществен от сина на собственика на дружеството работодател; при изпълнение на възложените на ищеца трудови задължения; на публично място, пред вратата на сервиза; като механизмът на извършване се отличава с особена дързост и незачитане на човешката личност на пострадалия, с множество удари в областта на главата, придружени с обидни думи и квалификации; появилите се в следствие на деликта затруднения с храненото в продължение на месец, също така наложителния прием на обезболяващи и успокоителни, както и изпитвания страх и уплах от нанесения публичен побой и неудобството от факта, че майката на ищеца се е грижела за него.

Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че решението на въззивния съд следва да бъде допускано до касационно обжалване като очевидно неправилно.

Според установените в практиката на ВКС критерии решението на въззивен съд може да бъде определено като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, когато тази неправилност е видима от самия прочит на същото. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от неговото съдържание, без при това да се извършва анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, освен ако същите не са посочени в решението. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Подобни констатации по отношение на обжалваното решение на Софийския градски съд при протича на същото не се установяват – всички факти, на които касаторът се позовава, са съобразени от въззивния съд, преценени са правните последици от тяхното осъществяване и същите са подведени към приложимата правна норма. Същото е постановено при точното приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и с трайно установената практика на ВКС.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение