Определение № 50411 от 04.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1385/2022 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община – Сливен, подадена чрез адв. Д. Д., против решение № 182 от 18. 10. 2021 г. по в. гр. д. № 431/2021 г. на Сливенския окръжен съд, с което след отмяна на решение № 260427 от 27. 07. 2021 г. по гр. д. № 3721/2020 г. на Сливенския районен съд, е признато за установено, по предявения от К. Т. К. против Община – Сливен, по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, отрицателен установителен иск за собственост, че Община – Сливен не е собственик на поземлен имот с идентификатор 67338.404.2017 по КККР на [населено място], м. „С.“, одобрена със заповед № РД-18-31/19. 04. 2006 г., с площ на имота 942 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване. В касационната жалба се поддържа недопустимост на решението, поради постановяването му по незаявено придобивно основание (придобивна давност) и поради липса на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост. Твърди се и неправилност на решението, поради необоснованост на фактическите изводи, противоречие с чл. 79 ЗС и чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, допуснати съществени процесуални нарушения - на чл. 154, чл. 236 и чл. 235 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение за проверка на допустимостта му на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, а в случай на допустимост на съдебния акт касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Подаден е писмен отговор от ищеца К. Т. К., чрез адв. С. Ш., с който са развити съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Делото има за предмет предявен от К. Т. К. против Община – Сливен отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК. Твърди се в исковата молба, че от 1985-1986 г. ищецът владял процесния имот – обработвал го, засадил овощни дръвчета, оградил го. След 1990 г. занемарил активната грижа за имота, поради финансови и здравословни проблеми, но след стабилизиране на здравословното и финансовото си състояние подновил грижата за мястото. Винаги е считал имота за свой и го е владял непрекъснато до предявяване на иска (28. 10. 2020 г.). През март 2015 г. инициирал производство за издаване на нотариален акт по обстоятелствена проверка и поискал издаване на удостоверение, установяващо актуван ли е имотът като общинска собственост. Такова не било издадено и с АЧОС № 3509/08. 09. 2016 г. имотът бил актуван като частна общинска собственост, което породило правния му интерес от предявяване на иска. С отговора на исковата молба са въведени доводи за недопустимост на иска, поради липса на правен интерес от предявяването му. Изложени са и аргументи за неоснователност на същия, по съображения, че общината е придобила собствеността върху процесния имот на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния от фактическа страна. По делото е установено, от заключението на съдебнотехническата експертиза, че процесният поземлен имот е бил нанесен за пръв път в КП на вилната зона на Селищно образувание „И.“,одобрен 1989 г., като имот пл. № ...., с вид и назначение – овощна градина. В разписния лист към плана няма данни относно собствеността на имота. През 2002 г. имотът е нанесен в плана на новообразуваните имоти по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ на м. „С.“, Селищно образувание „И.“, одобрен 2002 г., като поземлен имот ....., с посочено трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – нетрасирани овощни насаждения. В ПНИ имотът също е записан с неидентифициран собственик. В плана за регулация на улици, на поземлени имоти за обществени мероприятия и устройствени зони на местностите „Х.“, „Г.“ и „С.“, Селищно образувание „И.“, одобрен 2005 г., процесният имот е нанесен като имот пл. № ...., кв. ..... Планът предвижда прокарване на улица през имота, разделяща го на две части: северна – трапецовидна форма и южна – триъгълна форма, за която се отрежда УПИ за обществено обслужване. Регулационните предвиждания не са осъществени. В КККР, одобрени 2006 г., имотът е нанесен като поземлен имот с идентификатор ....., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10 м./. Като собственик на имота е вписана Община – Сливен, на основание АЧОС № 3509/08. 09. 2016 г. Няма промени в площта и границите на процесния имот при нанасянето му в описаните планове. До 29. 02. 2000 г. процесният имот е попадал в територия „Земя за земеделско ползване“, а с решение № 41/29. 02. 2000 г. на ОС – Сливен е одобрен околовръстен полигон (ОП) за създаване на селищни образувания на земите по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ в землището на [населено място], по който имотът попада в Селищно образувание „И.“, с което територията му става урбанизирана. Имотът не е включван в ТКЗС, ДЗС, АПК или друга селскостопанска организация. Същият не е одържавяван, отчуждаван, отнеман, нито е провеждана реституционна процедура по ЗСПЗЗ. Всички имоти във вилната зона, включени в строителния полигон, включително и съседните на процесния, са частна собственост на физически лица. Понастоящем имотът е незастроен, северната му част е оградена с ограда от стоманобетонови колове и бодлива тел, почистена е от храсти и треви и има овощни дървета: 3 бр. орехи, 3 бр. бадеми, 3 бр. сливи, 4 бр. круши, 1 бр. лешник, 1 бр. дюля, 1 бр. ябълка, 1 бр. кайсия, на възраст около 2-4 години. Според показанията на свидетелите В. и К., ищецът владее имота от повече от тридесет години (от преди 1989 г.) до предявяване на иска (8. 10. 2020 г.), но от 1994 г. до 2004 г. не е имал възможност да се грижи за него, поради здравословни и финансови проблеми. През този период била отрязана и открадната част от оградата. От 2004 г. е възобновил полагането на грижи за имота, което продължило до предявяване на иска. В имота има засадени круши, кайсии, ябълки, дюли, черница, орех, череши. Приел е, че изводът за осъществявано от ищеца владение върху имота в продължение на повече от десет години преди предявяване на иска не се разколебава от факта, че в имота има новозасадени овощни дървета. Според показанията на свидетелите С., М. и Г., през 2015 и 2016 г. същите, като общински служители, правили оглед на няколко имота, сред които бил и процесният, по повод подадени заявления за издаване на нотариални актове по обстоятелствена проверка. Имотът не бил ограден и бил обрасъл с трева. След огледите бил съставени констативни протоколи, представени по делото, в които било посочено, че имотите се владеят от Община – Сливен. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че е налице правен интерес от предявяване на иска, тъй като ищецът твърди, че е владял имота в продължение на повече от десет години, придобил го е по давност и отричането на правата на общината ще му осигури възможност да се снабди с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка. Приел е, че разпоредбите на чл. 19 и чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ се отнасят само за земя, подлежаща на възстановяване по ЗСПЗЗ. В случая имотът не подлежи на реституция, тъй като не е внасян в ТКЗС, не е включван в държавния поземлен фонд, не е обобществяван, не е отнеман фактически или юридически, не е предоставян за ползване на лица с актове по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение за проверка на допустимостта му. Поставени са и процесуалноправни въпроси, за които се твърди разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, за проверка на допустимостта му, тъй като не съществува вероятност същото да страда от такъв порок. Неоснователен е доводът на касатора, че ищецът няма интерес от предявяване отрицателен установителен иск за собственост срещу общината. Всяко лице, което твърди, че е носител на право на собственост върху вещ, което право се оспорва от ответника, може да защити правото си на собственост чрез предявяването както на положителен установителен иск за собственост (в който случай предмет на делото ще е правото на собственост на ищеца), така и отрицателен установителен иск срещу оспорващия правата му (в който случай предмет на делото ще е правото на собственост на ответника). В този смисъл са и разясненията, дадени с ТР № 8/2012 г., според които участникът в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем защита да търси. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице и тогава, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект. В случая съдът е приел, че ищецът е доказал правния си интерес от предявяване на иска, тъй като е установил, че е придобил имота по давност, като го е владял от 1985-1986 г. до предявяване на иска. Неоснователен е и доводът, че съдът се е произнесъл по незаявено от ищеца придобивно основание, обосноваващо правния му интерес. В исковата молба, конкретизирана и в проведеното на 19. 05. 2021 г. открито съдебно заседание, ищецът е заявил, че от 1985 г. – 1986 г. до предявяване на иска владее имота и е инициирал процедура за снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, признаващ го за собственик на същия. Тези твърдения сочат на заявено оригинерно придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, каквото е разгледано от въззивния и първоинстанционния съд. Неоснователно и възражението на касатора, че ищецът е въвел твърдения за прекъсване на владението, което не е съобразено от съда. Твърдението, че не е имал възможност да се грижи за имота през определен период от време не е равнозначно на твърдение за прекъсване на владението и/или трансформирането му в държане, съотв. не влиза в противоречие с твърдението за непрекъснато владение в продължение на повече от десет години преди предявяване на иска. А и продължителността на периода от 2004 г. до 2020 г. надхвърля срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по въпросите, касаещи задължението на въззивният съд в мотивите към въззивното решение да разгледа всички наведени от страните доводи и възражения, да изложи кои счита за основателни и кои не и да се обоснове защо, да обсъди всички събрани по делото доказателства, а ако приеме някои за недостоверни, да аргументира становището си, както и да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, включително и когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК. В съответствие с посочените от жалбоподателя решения на ВКС (решение № 15 от 30. 01. 2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г., 4 г.о., решение № 228 от 1. 10. 2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г., 1 г.о., решение № 166 от 15. 07. 2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г., 3 г.о., решение № 24 от 28. 01. 2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., 1 г.о., решение № 432 от 26. 10. 2010 г. по гр. д. № 826/2010 г., 2 г.о., решение № 157 от 01. 07. 2011 г. по гр. д. № 1125/2010 г., 3 г.о. и др.) въззивният съд, макар и лаконично и препращайки към мотивите на първоинстанционния, е обсъдил и се е произнесъл по релевантните към предмета на делото доводи и възражения на страните и е изложил собствени изводи по материалноправния спор. Мотивите към решението отразяват осъществена правораздавателна дейност на инстанция по съществото на спора. В останалата си част изложението съдържа множество оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения: необсъждане на всички доказателства по делото, неразглеждане на всички възражения и доводи на страните, несъответствие на мотивите с изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК, както и оплаквания за необоснованост на извода за упражнявано от ищеца владение върху имота в продължение на повече от десет години преди предявяване на иска и за придобиване на собствеността върху имота по давност. Тези оплаквания представляват касационни основания за неправилност по чл. 281 ГПК и обсъждането им е свързано с преценка правилността на въззивното решение, извършването на каквато във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Община – Сливен ще следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на К. Т. К. сумата 500 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,