Определение № 487 от 05.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3989/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Б. К. срещу решение №.66/20.02.23 по г.д.№.410/22 на ОС Стара Загора, с което, след отмяна на решение №.260174/25.02.21 по г.д.№.4777/20 на РС Стара Загора, определеният с реш.№.196/17.02.14 по г.д.№.257/14 на РС Стара Загора режим на лични контакти на малолетното дете Б. С. К. /род. на ... .... ...г./ с бащата С. Б. К. са изменени както следва: през първите три месеца считано от датата на влизане в сила на решението срещите между детето и бащата следва да се осъществяват в съботните дни на всяка първа и трета седмица от месеца, от 10ч. до 12ч., в дома на детето, без присъствието на майката и други хора; през следващите три месеца бащата ще може да взема детето всяка първа и трета събота от месеца от 10ч. до 14ч., като срещите се осъществяват навън, на подходящо място по избор на детето, без присъствието на майката и други хора; през следващите три месеца бащата ще има право да взема детето всяка първа и трета събота от месеца от 10ч. до 16ч., като срещите между двамата се осъществяват без присъствието на майката и други хора, на подходящо място навън, по избор на детето, без да го води в дома си; през четвъртото тримесечие бащата ще взима детето всяка първа и трета събота от месеца от 10ч. до 18ч., като срещите между двамата се осъществяват без присъствието на майката и други хора, без бащата да го води в дома си; след изтичане на този едногодишен период, за 6 месеца бащата ще взима детето всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 10ч. в събота до 18ч. в неделя без преспиване, като през този период той може да го води в дома си, както и на други места по желание на детето; след тези 6 месеца бащата ще взима детето всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 10ч. в събота до 18ч. в неделя с преспиване, като през този период той може да го води в дома си, както и на други места по желание на детето; след изтичане на тези две години бащата ще взима детето всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 10ч. в събота до 18ч. в неделя с преспиване, както и 30 дни по време на лятната ваканция, когато това време не съвпада с годишния платен отпуск на майката. Ответната страна А. К. М. оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с влязло в сила реш.№.196/17.02.14 по г.д.№.257/14 на РС Стара Загора при условията на чл.50 СК; съгласно одобреното от съда споразумение упражняването на родителските права върху роденото на ... ... ... дете Б. е предоставено на майката, като е определен режим на лични контакти с бащата; понастоящем детето е на 11г., ученик в 5 клас през учебната 2022/2023; след развода контакти са били осъществявани с бащата /съобразно режима/ и с бабата и дядото по бащина линия; през есента на 2020г. настъпила промяна в отношенията между бащата и сина, детето започнало да отказва да се среща с него, на 23.03.21 бащата се снабдил с изпълнителен лист за принудително осъществяване на режима; през 2021 в ДСП/ОДЗ Ст.Загора постъпил сигнал от него за неспазване на режима на лични отношения. Съдът е установил, че отношенията между родителите са влошени и с годините не бележат подобрение; между тях липсва комуникация, на преден план се поставят техните взаимоотношения и детето е въвлечено в конфликта; от социалния доклад е видно, че в период от близо 2г. в ОЗД/ДСП Ст.Загора са регистрирани поредици от сигнали, заявления, жалби и молби, подавани и от двамата родители; проведени са много срещи с тях и детето, но това е довело само до засилване на негативното отношение на Б. към бащата /от края на м.11.21г. Б. не е бил в дома на баща си – срещите между тях се осъществявали в режима на лични контакти, но пред блока, където живее детето, и в рамките на няколко минути/; пред социалния работник детето споделя, че не вижда нищо хубаво във взаимоотношенията с бащата; всички спомени с него са негативни, не мисли, че баща му го обича; родителите и детето са били насочени към ЦОП/КСУДС гр.Ст.Загора, но през м.11.21 работата с Б. е преустановена; на 21.01.22 отново е проведена среща с него и родителите му, на която е взето решение срещите му с бащата да се провеждат в контролирана среда, на което то е реагирало негативно /споделило е, че се страхува от баща си и затова не му гостува, както и че жена му гаси цигара в челото му/. Съдът се е позовал на заключението на съдебната психолого-психиатрична експертиза, съгласно която при детето е налице синдром на родителско отчуждение в тежка степен, с прояви на враждебност, агресия /ударил шамар на баща си/ и на поведенческо ниво отказ от контакти с бащата, като съзнателно или не, вербално или невербално, програмирането и манипулирането се извършва от родителя, при когото детето живее; обясненията му, че бащата е опасен и вреден за него, са несъстоятелни и абсурдни, то има нетипични знания за възрастта си, а изразите, които използва, са в синхрон с думите на майка му; това говори, че детето се идентифицира с нея и започва да „чувства“ това, която чувства тя; липсват механизми за разделяне на реалните спомени то внушените; многото административни мерки, които родителите предприемат, не позволяват на детето да се дистанцира от техния конфликт; въвличането му в него допринася за създаването на негативни чувства и спомени, което засилва отблъскването и недоволството към баща му; изводът на експертите на база всички доказателства е, че в случая и двамата родители в различна степен имат принос за отчуждаването на детето от баща му; емоционалната им връзка, обаче, не е напълно прекъсната /въпреки, че е негативно повлияна/, но е в критично състояние; възстановяването на нормалните отношения не може да бъде постигнато по принудителен начин; наложително е и двамата родители да положат усилия и да съдействат за това и да не саботират взаимоотношенията си с детето. От правна страна въззивната инстанция е посочила, че съгласно разпоредбата на чл.59 ал.9 СК ако обстоятелствата, при които са определени мерките за упражняване на родителски права, се изменят, съдът може да измени или определи нови такива; позовала се е на постановките на ППВС 1/74г. /актуални и при действието на новия СК /2009// относно проявните форми на „новите обстоятелства“ и принципа, че единствено водещи при разрешаването на спора трябва да са интересите на детето, както и на дефинитивната разпоредба на пар.1 т.5 ДР на ЗЗДет, съгласно която „най-добър интерес на детето“ е преценка на неговите желания и чувства, физическите, психическите и емоционални потребности, възрастта му, пола, миналото и други характеристики, опасността или вредата, която му е причинена или има вероятност да му бъде причинена, способността на родителите да се грижат за него, последиците, които ще настъпят за него при промяна на обстоятелствата, както и други обстоятелства, имащи отношение към него. Отразила е, че особеното в случая е, че мерките за упражняване на родителските права са били определени по общо съгласие на родителите, но режима за контакти с бащата е неефективен и не е в интерес на детето. Преодоляването на установената по делото тежка форма на синдром на родителско отчуждение, резултат от изключително влошените отношения между родителите, и възрастта на детето /през текущата година ще навърши 12 години/, налагат с оглед основния критерий – най-добрия интерес на детето, постановяване на нов, по-гъвкав и детайлизиран режим, съобразен с настъпилите промени, които в една или друга степен влияят върху сегашното положение на детето. От постановяването на решението за развода до подаването на молбата е изминало доста време, през което отношенията между родителите са се влошили и това ескалира интензивно; стигнало се е до там, че те прибягват до много институции, които натоварват с разрешаването на непрекъснатите им конфликти, без това поведение да бележи промяна в положителна насока; на практика детето се оказва въвлечено в конфликта на родителите и това допринася за създаване на негативни чувства и спомени и засилва недоволството и отблъскването от бащата /съгласно съдебната психологическа експертиза/. Същевременно все пак емоционалната връзка не е напълно прекъсната и това трябва да се вземе предвид - като се отчита и, че естествена потребност на всяко дете е да общува с двамата родители пълноценно, че за него е важно да поддържа пълноценни отношения с тях и да прекарва достатъчно време с всеки поотделно, че всеки от тях има специфична роля в неговото развитие и формиране, че в тази възраст се извършва идентификация със собствения пол /11-12/ - което прави важно общуването на дете момче с баща му; за да се постигне тази цел, обаче, мерките трябва да са ефективни и адекватни на нуждите и положението на детето. В случая са налице обстоятелства, засягащи мерките и ефективността им - а именно - у детето е налице синдром на родителско отчуждение в тежка степен по вина на двамата родители, който следва да бъде преодолян. Определените по-рано мерки е невъзможно да се приложат, налице са пречки, създаване на пречки от родителя, който отглежда детето, за осъществяване на личните отношения с другия родител, като тези обстоятелства, с оглед интереса на детето, налагат нов, по-гъвкав и детайлизиран режим на контакти. За да се възстанови нарушената комуникация, следва да се осъществи преходен период за реализиране на режима, като постепенно се разширява времето на контакта, който да се осъществява без присъствието на майката или други хора /предходни мерки с присъствие на социален служител не са дали добър резултат и присъствие на такъв, медииращ срещите, може да доведе само до нови негативни емоции у детето/, и се променя мястото - първоначално срещите трябва да се провеждат в дома на детето, а след това - на подходящо място навън по негов избор, без да бъде водено в дома на бащата; впоследствие то ще може да го посещава и там без преспиване; накрая, след изтичане на двугодишен период с горното постепенно разширяване на мерките, ще се премине и към посещение в дома на бащата с преспиване и продължително гостуване през лятото. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Длъжен ли е съдът да формира решаващите си изводи и при определяне на режим на лични отношения между дете и родител след съвкупна преценка и взаимовръзка на всички доказателства и установени факти по делото и изложи собствени мотиви, като при всички случаи съблюдава най-висшия интерес на детето?“ /реш.№.253/15.02.19 по г.д. №.5011/17, ІV ГО/; 2.“Длъжен ли е съдът да прецени ефективността на действащия режим на лични отношения при констатирано неизпълнение поради обстоятелства, свързани с пречки, създавани от родителя, упражняващ родителските права?“; /т.V, ППВС 1/74, реш.№.131/14.06.16 по г.д.№.4490/15, ІІІ ГО, ТР 1/13, ОСГТК, реш.№.19/15.02.19 по г.д.№.2578/18, ІV ГО, реш.№.217/ 27.05.15 по г.д.№.6851/14, ІV ГО, реш.№.59/4.05.18 по г.д.№.2396/17, ІV ГО/; 3.“Длъжен ли е съдът да следи за интереса на детето и съобразно конкретно установените обстоятелства по случая да съдейства за определяне на адекватни мерки за преодоляване на констатиран синдром на родителско отчуждение в тежка степен между родител и дете, за възстановяване на нормалните взаимоотношения, като се осигури нормална обстановка за поддържане на лични отношения, включително с по-продължителен контакт с родителя, при когото детето не живее постоянно?“ /реш.№.184/7.12.20 по г.д.№.4744/19, ІІІ ГО /реш.№.1816/19, ІV ГО, по г.д.№.2855/19, ІV ГО, реш. по г.д.№.2396/17, ІІІ ГО, реш. по г.д.№.2578/18, ІV ГО/; 4. „Длъжен ли е съдът при постановяване на крайните изводи за промяна на мерките по чл.59 ал.8 от СК във връзка с чл.59 ал.3 СК, определени с брачното решение, да не намаля режима на лични контакти родител и дете, постановен с решението за развод между родителите?“. /реш.№.218/3.12.19 по г.д.№.763/19, ІІІ ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос задължителна практика съдът е длъжен да извърши цялостна преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, и, прилагайки последиците на тежестта на доказване, да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани, като най-добрият интерес на детето е приоритетен при преценката кой да упражнява родителските права, при кого да живее детето, какъв да бъде режимът на лични отношения между детето и родителите му. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Съдът е обсъдил релевантните доказателства /непосочването изрично на някое не означава, че не е съобразено/, съобразил е както съответните периоди от време, които различните доказателства касаят, така и актуалното състояние на детето, неговите преживявания и нагласи, резултатите от работата на социалните работници с него и с родителите, начина, по който на практика протичат контактите му с бащата /като време, място и продължителност/, емоционалното му състояние. При второто гледане на делото от въззивната инстанция е допусната и изслушана психолого-психиатрична експертиза, работила на база всички събрани доказателства-в това число писмени, социални доклади, показания на свидетели, направени пред съда заявления на родителите и детето при изслушването им, проведени интервюта със същите от експертите за целите на експертизата. Именно като е съобразил заключението на вещите лица -предвид експертизата, която притежават, с оглед обсъждането на доказателствата от същите през призмата на специалните им знания и на база преките им впечатления от проведените интервюта, въззивният съд, изхождайки от най-добрия интерес на детето, е направил своите изводи относно това какъв е най-подходящият режим на контакти с бащата – така, че да се преодолее тежкия синдром на родителско отчуждение, наличното дистанциране, отхвърляне, прояви на враждебност, дългия период на напрактика липса на пълноценен контакт. Данните по делото, касаещи миналите добри отношения на бащата с детето и допуснати грешки и от двамата родители /които, както сочи експертизата, макар и в различна степен, имат принос за отчуждаването на детето, а въвличането му в техния конфликт и многото административни процедури и мерки, към които те прибягват, задълбочават проблема и не позволяват дистанциране/, са отчетени, но целта на решението е не да се накаже виновния родител, а да се защити най-добрия интерес на детето – да се избере такъв режим, който да даде възможност, при зачитане на чувствата и емоциите му, с оглед особеностите на конкретната ситуация, за постепенно и плавно възстановяване на отношенията и преодоляване на родителското отчуждение. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Във връзка с втория въпрос е налице позоваване на практика, съгласно която мерките на лични отношения на детето с родителя, който не упражнява родителските права, следва да се определят така, че да се създава нормална обстановка за общуване между тях; във всеки конкретен случай трябва да се прецени дали установените обстоятелства се отразяват на положението на детето и на ефикасността на мерките на лични отношения с родителя; съдът е длъжен при формиране на преценката си да вземе предвид всички релевантни факти, да отчете спецификите на случая, като при данни за създавани пречки от единия родител и установено отчуждение на детето спрямо другия родител, определените мерки следва да са насочени към преодоляването на тази ситуация и постигането на нормална обстановка за общуване между детето и родителя, който не упражнява родителските права. В случая съдът е приел, че към настоящия момент е налице промяна в обстоятелствата, като предходния режим на контакти не е ефикасен-не осигурява възможност за пълноценно общуване на детето с бащата и на практика не може да бъде реализиран, в това число поради емоционалното състояние на детето. Именно като е съобразил заключението на съдебната експертиза, данните по делото относно контактите баща-син, психологическото състояние на детето, отражението на неуспешно провежданите до сега мерки с помощта на ДСП и конфликтните отношения между родителите, отчитайки конкретиката на случая и заключението на експертите, че възстановяването на нормалните взаимоотношения не може да бъде постигнато по принудителен начин, съдът е възприел различен подход. Предложен е подробен и гъвкав режим, който да даде възможност на детето постепенно с времето, в спокойна за него обстановка, да превъзмогне натрупаното отрицателно отношение и възстанови важната за него връзка с бащата. Предвид изложеното не е налице отклонение от формираната по въпроса практика и хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно цитираните с оглед третия въпрос решения задължението на съда служебно да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца, когато се произнася относно упражняването на родителските права, местоживеенето, личните отношения и издръжката на децата /вж. т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС/, изисква в случаите, когато при преценка на ангажираните по делото доказателства се констатира, че съществува реална опасност от настъпване на отчуждение между детето и единия от родителите, съдът да направи всичко, което е във възможностите му, за да го предотврати; родителското отчуждение накърнява в най-голяма степен интереса на детето и съдът е длъжен при произнасянето си да вземе адекватни /според състоянието на детето, степента на осъзнаване на проблема от двамата родители и готовността им да се включат в разрешаването му/ мерки за преодоляването му, във връзка с което той може и служебно /без искане на страните/ да се произнася; съдът не е обвързан нито с желанията на детето, нито с предложенията на родителите, още по-малко това е така в случаите, когато по делото се установява липса на нормална комуникация и недоверие между тях, довели до затруднена, непълноценна или прекъсната връзка между детето и негов родител; при данни за установено отчуждение, мерките трябва да са насочени към преодоляване на тази ситуация, включително и като съдът постанови за определен период от време режимът на лични отношения да се осъществява в присъствието на служител от Дирекция „Социално подпомагане“/ДСП/, психолог или друго лице по местоживеене на детето, като постепенно времето за контакт се разшири, а присъствието на подпомагащото лице – отпадне. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Съдът не е отрекъл горните постановки – напротив, сам се е позовал на най-добрия интерес на детето и, преценявайки конкретната ситуация – особеностите на разглеждания случай - липса на нормална комуникация и недоверието между родителите, довели до непълноценна и поставена в критично състояние връзка между детето и неотглеждащия родител, установеното отчуждение, неефективност на мерките, предприети с помощта на социалните работници, и противоположния ефект от същите, е приел, че следва да се използва друг подход, който да осигури на детето спокойствие и постепенно възприемане на разширяващия се контакт. Тази преценка съдът, в това число според цитираната практика, е длъжен да направи без да е обвързан от желанията на родителите или предложенията им, а единствено ръководейки се от най-добрия интерес на детето – как да подобри положението му и да му осигури възможност да възстанови контакта с неотглеждащия родител. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Във връзка с четвъртия въпрос е налице позоваване на практика, в тълкувателната част на която се сочи, че във всеки спор, свързан със съдебна администрация на отношенията между родители и деца, съдът е длъжен да съобрази както общите критерии, така и спецификите на конкретния случай, имащи значение за създаване на нормална обстановка за общуване и поддържане на отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права, и висшият критерий за решението на съда е детският интерес, а не санкционирането на виновния; следвайки висш критерий, макар да не е обвързан от желанието или нежеланието на детето да живее с единия родител и да има ли контакти с другия, във всички случаи съдът следва да вземе предвид и да зачете чувствата на детето, да отчете ефекта на принудата при изпълнението на съответния режим, с оглед възрастта на детето, конкретното му развитие и зрелост, психо-емоционалното му състояние; режимът на личните отношения трябва да осигури възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, като право и естествена потребност на всяко дете е да общува и с двамата си родители; поведението на родителите и останалите причини, довели до формирани у детето емоционални състояния, представи и желания, сочещи на отчуждение, имат важно, но не решаващо значение при преценката дали в конкретния случай изменението на обстоятелствата представлява основание за промяна на мерките по упражняването на родителските права и на лични контакти в желаната от отчуждения родител насока. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Тя е отчела както факторите, довели до констатираното родителско отчуждение - причинено в различна степен и от двамата родители, в това число отчуждаващото поведение на майката /която, съзнателно или не, вербално или невербално, манипулира детето/, така и конкретното състояние на детето. Преценила е, че възрастта му, психо-емоционалното му състояние и необходимостта от охраняване на най-добрия му интерес изискват такъв режим на лични контакти с бащата, който гъвкаво и плавно да възстанови накърнената връзка родител-дете, че възстановяването на същата няма да може да се постигне с принудително и продължително рязко въвеждане в дома и новото семейство на бащата, нито с оказалата се неефективна на този етап мярка с посредничество на ДСП. Решението за всеки случай следва да е конкретно, според особеностите му, при разрешаването му съдът не е ограничен от желанията или предложенията на родителите. Цитираната практика не установява в тълкувателната си част принципна невъзможност за намаляване на режима на лични контакти, установен с предходно решение, а акцентира върху осигуряване на такъв режим, който е подходящ за конкретния случай-зачита чувствата на детето, отчита ефекта на принудата при изпълнението му, възрастта на детето, конкретното му развитие, зрялост и психо-емоционално състояние – така, че да осигури в крайна сметка възстановяване на отношенията с неотглеждащия родител и даване на възможност за реализация на правото и естествената потребност на всяко дете да общува и с двамата си родители. От тези постановки се е ръководил и въззивният съд, в това число съобразявайки ефекта от проведените мерки с участието на ДСП, изричното заключение на психолого-психиатричната експертиза, че възстановяването на нормалните отношения не може да бъде постигнато по принудителен начин, и необходимостта от промяна в поведението и на двамата родители с цел дистанциране на детето от конфликта им. Трябва да се има предвид, че новият режим-възприемащ друг, по-гъвкав подход при осъществяването на контактите - е определен с цел щадене на детската психика и следва да се възприема като минимум, от който да се започне възстановяване на контакта. Необходимо е да се използва всяка възможност за създаване на атмосфера за пораждане на желание на детето и насърчаването му /като тук водеща е ролята на майката, вкл. с оглед на това, какво се говори за бащата пред детето и в каква светлина се представя/ за по-продължително общуване с бащата от фиксираното, и при наличието му - то да се реализира по добрата воля на отглеждащия родител. В случай, че родителите не положат дължимата грижа и старание и не създадат реални предпоставки за осъществяване на новия режим, респективно майката като родител, при който детето живее и на практика от който зависи, не създаде условия за пълноценното му осъществяване /в това число в дома на детето/, следва да се ползват останалите предвидени в закона възможности. Трябва да се има предвид, че при промяна на обстоятелствата и неефективност на мерките те могат да бъдат изменени, евентуално поведение на майката, саботиращо реализацията им, ще бъде отчетено по съответния начин /в това число при преценката на родителския й капацитет/, като с оглед охраняване интереса на детето могат да се постановят и привременни мерки още в хода на разглеждането на делото с цел защита на интереса му. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,