Определение № 112 от 22.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 2068/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. С въззивно решение Софийски апелативен съд, след съответна отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд, е уважил предявените от „Юробанк България“ АД срещу А. Б., М. Б. и С. Б. искове по чл. 430, ал. 2 ТЗ за солидарно заплащане на договорна лихва по договор за банков кредит, и е отхвърлил предявените срещу А. Б. искове по чл. 430, ал. 1 ТЗ за заплащане, солидарно с останалите ответници, на такси и застраховки по същия договор. Потвърдил е първоинстанционното решение в останалата част относно уважения иск по чл. 430, ал. 1 ТЗ за заплащане на главница по същия договор. Срещу решението е подадена касационна жалба от ответника А. Б. относно уважените срещу него искове по чл. 430, ал. 1 и чл. 430, ал. 2 ТЗ. Подадена е и касационна жалба от ответника М. Б. относно уважения срещу нея иск по чл. 430, ал. 2 ТЗ. Жалбоподателите излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваните части и искания за отмяната му със съответните последици. Ищецът оспорва жалбите като неоснователни. I. С определение от 29.06.2020 г. производството е спряно на основание чл. 631 ГПК до приключване на производството по д. № С-745/19 на Съда на ЕС. Последното е прекратено с определение от 22.10.2020 г., поради което настоящото производство следва да бъде възобновено. II. По жалбата на ответника Б.. Допускането на касационно обжалване се обосновава с произнасяне на въззивния съд по въпроса относно начина и момента на обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията по договор за банков кредит, като се поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че предсрочната изискуемост е обявена с връчването на препис от исковата молба, а не в по-ранен момент, предхождащ предявяването на иска. Поставеният въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд е приел, че е възможно предсрочната изискуемост да бъде обявена на длъжника и с връчването на препис от исковата молба. Не е налице обаче специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С т. 18 от ТР № 4/2013 на ВКС-ОСГТК е установена задължителна практика в смисъл, че изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост следва да е връчено на длъжника преди завеждане на делото. Съгласно ясния текст на т. 18 обаче това разрешение се отнася само до случаите, когато се претендират вземания, произтичащи от банков кредит, и то предявени по реда на заповедното производство по чл. 410 и сл. ГПК. В случаите, когато вземанията, макар и произтичащи от банков кредит, се предявяват с осъдителен иск по общия ред, а не по реда на чл. 422 ГПК, предсрочната изискуемост може да бъде обявена на длъжника и с връчването на препис от исковата молба, съдържаща изявлението на банката-кредитор в този смисъл, и това обстоятелство следва да бъде съобразено при постановяването на решението съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл е и установената последователна практика на касационната инстанция (напр. т. д. № 3092/18, II т. о.). Освен това след постановяването на ТР № 8/2017 на ВКС-ОСГТК е формирана и последователна практика в смисъл, че дори и когато искът е предявен по реда на чл. 422 ГПК, а не по общия ред, следва съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК да бъде съобразено настъпилото и след предявяването на иска обявяване на предсрочната изискуемост (т. д. № 16/19, ВКС, II т. о.). Налице е формирана и последователна практика по отношение на подхипотезите, когато връчването на исковата молба е било извършено не лично на длъжника-ответник или на негов пълномощник, а на назначения в исковия процес особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК (решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на ВКС, I т. о.). Съгласно тази практика при предявен осъдителен иск за вземания по договор за банков кредит, когато изявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост е материализирано в самата искова молба, извършването връчване на препис от исковата молба на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника. Поради това решаващият извод на въззивния съд, че обявяването на предсрочната изискуемост е редовно извършено с исковата молба се явява съобразен с практиката на ВКС, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предвид наличието на установена актуална последователна практика по същия въпрос не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед въведения в изложението по чл. 280 ГПК необоснован с конкретни аргументи довод, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона. III. По жалбата на ответника Б.. За да намери предявения иск по чл. 430, ал. 2 ГПК за частично основателен, въззивният съд е приел, че е нищожна поради неравноправност и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП клаузата по чл. 3.5 от процесния договор за кредит, съгласно която прилаганият от банката-ищец базов лихвен процент (предвиден в чл. 3.2 от договора като компонент на лихвата по кредита) не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Приел е по-нататък, че нищожността на тази клауза не води до нищожност на целия договор на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, поради което ответниците дължат лихва съобразно първоначално уговореното. Касационно обжалване не следва да се допуска. Първият от поставените въпроси „Съдът следи ли служебно за нищожност по делото и може ли да прогласи нищожност на основание, което не е въведено от страна или което е въведено извън процесуалните срокове?“ не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият не се явява обуславящ правните изводи на въззивния съд по конкретното дело, тъй като в настоящия случай въпрос за служебна проверка за нищожност и за нейните предели не се поставя с оглед предявеното още пред първата инстанция възражение на ответника Б. за нищожност на клаузата по чл. 3.5 на основание неравноправност. Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и въпросът „Заобикаляне на закона ли е поведението на банката, когато не предостави на кредитополучателя нужната информация за промяна на цената на доставената му финансова услуга? В противоречие на добрите нрави ли е поведението на банката, когато действа недобросъвестно и в противоречие интересите на потребителя?“ - доколкото въззивният съд, съобразно тезата на ответниците, въведена в процеса с възражението на ответника Б., е приел за неравноправна, следователно нищожна клаузата по чл. 3.5 от договора. Накрая, не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по въпросите „При нищожна клауза трябва ли съдът да тълкува волята на страните, т. е. дали те биха сключили договора, след като липсва съществена клауза?“, „Противоречи ли на закона договор за банков кредит, когато за същия не съществува задължение за изплащане на лихва поради нищожността й?“, „При липсата на уговорка за лихва банковият кредит в обикновен договор за потребление ли се превръща?“, „Може ли съдът разширително да тълкува волята на страните относно лихвата?“, „Може ли съдът сам да определи каква е лихвата за целия срок на договора, щом клаузата за лихва е нищожна?“, „Дължи ли потребителят лихва, когато клаузата за лихва е прогласена за нищожна поради неправомерния й характер?“, „Как се определя каква лихва би дължал потребителят, когато е налице нищожност на клаузата за лихва?“. Така формулирани, въпросите предпоставят нищожност на самата уговорка за заплащане на лихва по договора за банков кредит. Въззивният съд обаче не е приел да е налице нищожност изобщо на уговорката за лихва (с последица липса на задължение за заплащане на такава и със съответното отражение върху договора като цяло), а е намерил за нищожна единствено уговорката относно възможността за последващи изменения на лихвения процент едностранно от кредитора по задължителен за длъжниците начин. Поради това поставените въпроси не кореспондират на правните изводи на въззивния съд и съответно не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. С тези мотиви съдът