Определение № 2087 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 838/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Редман” ЕООД, чрез пълномощника му В. Хайк от АК-Бургас, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 1/07.01.2025 г., постановено по в. т. д. № 162/2024 г. по описа на Апелативен съд-Бургас, с което, след отмяна на първото въззивно решение, постановено по реда на чл. 250 ГПК, с решение № 164/18.10.2024 г. на ВКС, по т. д. № 1144/2023 г., II т. о. и връщане на делото на апелативния съд, повторно е отхвърлена молбата на „Редман” ЕООД за допълване на решение № 11/31.01.2023 г. по т. д. № 170/2022 г. по описа на Апелативен съд-Бургас, в частта, в която е поискано да бъде постановен отхвърлителен диспозитив по отношение на претендираните от „Национална потребителска кооперация на слепите” суми за мораторна неустойка, изтекла за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. Касаторът навежда правни доводи за неправилност на въззивното решение, тъй като при постановяването му апелативният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са довели до неговата необоснованост – не се е съобразил със задължителните за него указания на отменителното решение, постановено по т. д. № 1144/2023 г. по описа на ВКС, II т. о., с което е отменено решение № 33/04.04.2023 г., постановено по в. т. д. № 170/2022 г. по описа на Апелативен съд-Бургас, в частта му, в която е оставена без уважение молбата на „Редман” ЕООД за допълване на въззивно решение № 11/31.01.2023 г. по т. д. № 170/2022 г., и е указано да бъде постановен отхвърлителен диспозитив относно претендираните от „Национална потребителска кооперация на слепите” суми за мораторна неустойка, изтекла за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. Счита, че след изслушване на допуснатата от втория въззивен състав СИЕ се установявало, че размерът на претендираната от ищеца мораторна неустойка за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. е в размер на сумата от 2732,17 лв., поради което е следвало този акцесорен иск да бъде отхвърлен за тази сума и за този период, както и съобразно този изход на спора пред въззивната инстанция да бъдат присъдени на ответника съдебни разноски, извършени и пред първоинстанционния съд. Твърди, че както при първоначалното разглеждане на делото във въззивната инстанция, така и при разглеждане на делото пред първия състав на ВКС, респ. при повторното му разглеждане от въззивния съд безспорно било прието, че претенцията за неустойка за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. е неоснователна, но исковата претенция за сумата на претендираните неустойки за този период не е отхвърлена с изричен диспозитив – при присъждане на съответната част на сторените от страната съдебни разноски. Доколкото правният довод на „Редман” ЕООД за неоснователност на претенцията за неустойки за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. в размер на сумата от 2732,17 лв. не бил изрично уважен чрез постановяване на отхвърлителен диспозитив, обжалваното от касатора с настоящата касационна жалба въззивно решение се явявало постановено в нарушение на материалния закон – арг. чл. 6 ЗМДВИПОРНСПП. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - решението е очевидно неправилно, като поставя следния процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд при новото разглеждане на делото да се съобрази с указанията, дадени от ВКС в отменителното му решение?” (твърди се противоречие с казуалната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с решение № 84/25.03.2013 г. по гр. д. № 847/2012 г. на ВКС, II г. о. и решение № 740/26.10.2010 г. по гр. д. № 1935/2009 г., I г. о.). Ответникът по касационната жалба не е подал в законоустановения срок писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че с решение № 164/18.10.2024 г., постановено по т. д. № 1144/2023 г., ВКС е отменил решение № 33/04.04.2023 г., постановено по в. т. д. № 170/2022 г. по описа на Апелативен съд-Бургас единствено в частта, в която е оставена без уважение молбата на „Редман” ЕООД за допълване на решение № 11/31.01.2023 г., постановено по т. д. № 170/2022 г. по описа на Апелативен съд-Бургас, с постановяване на отхвърлителен диспозитив относно претендираните от „Национална потребителна кооперация на слепите” неустойка за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г., като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд-Бургас. Изяснил е, че решението е непълно, когато съдът не се е принесъл по целия спорен предмет, т.е. в мотивите на съдебния акт не е формирана правосъдна воля по отношение на част от спорното право или по един от съединените искове, съответно по допълнителните искания, свързани с главния спорен предмет. Приел е, че в случая предмет на въззивното обжалване е решението на Окръжен съд-Бургас само в частта, в която предявените кумулативно обективно съединени искова са уважени - в отхвърлителната му част правният спор не е пренесен пред въззивния съд. Именно с въззивна жалба „Редман” ЕООД е обжалвал решение № 260043/21.04.2022 г., постановено по т. д. № 443/2020 г. от Окръжен съд-Бургас, в частта, в която ответникът е осъден да заплати на „Национална потребителна кооперация на слепите” сумата от 27821 лв., представляваща сбора от дължимите наемни възнаграждения по фактури, описани в осъдителната част на решението, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба до окончателното им заплащане, както и сумата от 9169,23 лв., представляваща мораторна неустойка по договор за наем от 23.01.2015 г., формирана по начина, посочен във втория абзац от диспозитива на съдебното решение и законна мораторна лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателното плащане. Взел е предвид, че с първоначалното въззивно решението Апелативен съд-Бургас е обезсилил обжалваното първоинстанционно решение в частта, в която ответникът е осъден да заплати на „Национална потребителна кооперация на слепите” наемни възнаграждения по фактури над следните размери: по фактура № 26031/05.11.2019 г. - над размера от 3021,67 лв. до присъдената сума от 4053,63 лв.; по фактура № 26205/05.12.2019 г. - над размера от 4626 лв. до присъдената сума от 5052,86 лв.; по фактура № 26310/08.01.2020 г. - над размера от 4626 лв. до присъдената сума от 5117,87 лв.; по фактура № 26436/04.02.2020 г. - над размера от 4626 лв. до присъдената сума от 5172,04 лв.; по фактура № 26560/05.03.2020 г. - над размера от 4626 лв. до присъдената сума от 5247,72 лв.; по фактура № 26611/06.04.2020 г. - над размера от 126 лв. до присъдената сума от 874,26 лв.; по фактура № 26768/08.05.2020 г. - над размера от 1044 лв. до присъдената сума от 1918,72 лв.; изцяло наемните възнаграждения по фактури № 26253/20.12.2019 г. – за сумата от 160,98 лв.; № 26382/03.02.2020 г. – за сумата от 146,74 лв.; № 26473/21.02.2020 г. – за сумата от 197,71 лв. и № 26840/01.06.2020 г. – за сумата от 310,44 лв., както и в частта, в която над тези суми по фактурите е присъдена мораторна неустойка по чл. 26 от договора за наем в общ размер от 5041,27 лв., като в тази част е върнал делото на първоинстанционния съд за разглеждане на предявените искове от друг състав на съда. Със същото въззивно решение е потвърдено обжалваното първоинстанционно решение в частта, в която „Редман” ЕООД е осъдено да заплати на „Национална потребителна кооперация на слепите” (след прихващане със сумата от 432 лв.) наемно възнаграждение по фактура № 25207/03.04.2019 г. - 0.03 лв.; по фактура № 26031/05.11.2019 г. - 3021.67 лв., по фактура № 26205/05.12.2019 г. - 4626 лв., по фактура № 26310/08.01.2020 г. - 4626 лв., по фактура № 26436/04.02.2020 г. - 4626 лв., по фактура № 26560/05.03.2020 г. - 4626 лв., по фактура № 26611/06.04.2020 г. - 126 лв. и по фактура № 26768/08.05.2020 г. - 1044 лв., общо в размер от 22695,70 лв., както и в частта, в която върху дължимите наемни възнаграждения е присъдена мораторна неустойка по чл. 26 от договора за наем в общ размер от 4127,96 лв. В мотивите си първият въззивен съд изрично бил обосновал правното съждение (стр. 10 и стр. 11), че от общо дължимия размер на мораторните неустойки, изчислен само върху месечните наемни възнаграждения, следва да се приспадне сумата на мораторната неустойка за 123 дни - времето на извънредното положение и два месеца след това, през който период от време наемателят не дължи обезщетение за забавено изпълнение съгласно императивната норма, уредена в чл. 6 ЗМДВИПОРНСПП. След като бил приспаднал сумата за тези 123 дни от общо изчислената от вещото лице, макар и да не е посочил изрично общия щ размер, преди да извади недължимата мораторна неустойка за тези 123 дни, първият въззивен съд бил достигнал до извода, че дължимата неустойка за времето от 06.04.2019 г. до 12.03.2020 г, респ. от 14.07.2020 г. до 06.11.2020 г., вкл. е в размера от 4127,96 лв. При съобразяване на този диспозитив на съдебното решение, чието допълване по делото се иска, новият състав на апелативния съд е достигнал до правния извод, че първият въззивен съд се е произнесъл изцяло и в пълнота по целия предмет на спора, който е бил пренесен пред него с въззивната жалба - в една част е обезсилил, в друга част е потвърдил, като сборът от сумите, за които първоинстанционното решение е било обезсилено, с тези, за които решението е потвърдено, възлиза на уважената част от исковете пред БОС. Следователно, този сбор обхваща целия предмет, заявен с въззивната жалба, поради което съдът се е произнесъл по целия спорен предмет, т.е. изцяло по направеното с въззивната жалба искане и в този смисъл, целият неин предмет е изчерпан. Само за пълнота новият състав на апелативния съд е изяснил, че постановяването на допълнително решение предпоставя непълнота на решението, която може да се отстрани - без да се променя правосъдната воля, удостоверена в решението (в производството по неговото допълване е недопустимо да се иска пререшаване на спора по същество). Съобразявайки се с дадените от касационната инстанция указания съдът при новото разглеждане на делото е допуснал СИЕ, която е установила, че общият размер на мораторната неустойка по чл. 26 от договора за наем върху дължимите наемни възнаграждения възлиза общо на сумата от 3981,69 лв. (сбора от сумите 1348,99 лв. и 2632,70 лв.), изтекла за времето от 06.04.2019 г. до 12.03.2020 г., вкл. и от 14.07.2020 г. до 06.11.2020 г., вкл. Именно за този период с решението по делото, чието допълване се иска, съдът бил приел за дължима като неустойка сумата от 4127,96 лв., т.е. при разлика от 146,27 лв. между двете суми (4127,96 лв. - 3981,69 лв.). Мораторната неустойка, която не била посочена като конкретен размер в първоначалното решение на въззивния съд, но е прието за недължима, поради което тя била приспадната и неприсъдена, възлизала съобразно изясненото от вещото лице на сумата от 2732,17 лв. При така приетите за установени правнорелевантни факти апелативният съд е обосновал правното съждение, че в случай че въззивният съд уважи молбата за допълване – макар и първият въззивен състав да се е произнесъл по целия предмет на правния спор, пренесен с въззивната жалба, вкл. и по отношение на този, посочен в молбата по чл. 250 ГПК, би се достигнало до недопустимо пререшаване на правния спор от въззивния съд. Приспадането на разликата от 146,27 лв. не може да бъде извършено чрез допълване на съдебното решение, а единствено по пътя на обжалването. Тази недължима част от неустойката (за релевантния период от време) на практика не е била включена в произнасянето на съда и в този смисъл, и в диспозитива на съдебния акт, с който решението на окръжния съд е обезсилено за останалата част от присъдената от БОС неустойка, а именно от 5041,27 лв. (5041,27 лв. + 4127,96 лв. = 9169,23 лв.). Следователно, тази стойност се явява обжалваният размер на присъдената от първоинстанционния съд неустойка (целият предмет на спора), т. е. вместо за една част от сумата от 5041,27 лв. да отмени и да отхвърли (за неустойките само върху наемните възнаграждения), а за другата да обезсили (поискани мораторни неустойки върху всички наемни възнаграждения), съдът е обезсилил решението изцяло в тази част - за тази сума. В този смисъл, този начин на изчисляване на акцесорните задължения (по отделни периоди) не може да бъде отстранено по пътя на допълване на решението, а само и единствено по реда на инстанционния контрол. Въз основа на така изложените правни доводи вторият въззивен състав е оставил без уважение молбата на въззивника за допълване на първоначалното въззивно решение. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният процесуалноправен въпрос отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от значение за изхода на правния спор, но не е породено специалното процесуално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – той не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и с тази, цитирана от касатора в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно която при отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото (чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК). С отменителното решение първият състав на ВКС е дал указания за поставяне на допълнителна задача към допусната СИЕ, която да изчисли размера, с който се намалява претендираната от ищеца мораторна неустойка за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. – в приложение на разпоредбата на чл. 6 ЗМДВИПОРНСПП. В изпълнение на тези указания апелативният съд е допуснал допълнителна СИЕ, като въз основа на нейните фактически изводи е приел, че общият размер на мораторната неустойка по чл. 26 от договора за наем върху дължимите наемни възнаграждения възлиза общо на сумата от 3981,69 лв. (сбор от сумите 1348,99 лв. и 2632,70 лв.) за времето от 06.04.2019 г. до 12.03.2020 г., вкл. и от 14.07.2020 г. до 06.11.2020 г., вкл. (периодите, за който първият въззивен състав е приел, че е дължима претендираната мораторна неустойка в общ размер от 4127,96 лв., т.е. налице е разлика от 146,27 лв. между двете суми). Въззивният съд е изяснил, че мораторната неустойка, която не била посочена като конкретен размер в първоначалното решение на апелативния съд, но е прието за недължима, поради което тя била приспадната и неприсъдена, възлиза съобразно изчисленията на вещото лице на сумата от 2732,17 лв. Въззивният съд е приел, че в случай че бъде уважена молбата за допълване – макар и първият въззивен състав да се е произнесъл по целия предмет на правния спор, пренесен с въззивната жалба, вкл. и по отношение на този, посочен в молбата по чл. 250 ГПК, би се достигнало до недопустимо пререшаване на правния спор от съда. За да достигне до това правно съждение, апелативният съд е съобразил, че в обжалваната от ответника част първоинстанционният съд е уважил акцесорния иск за заплащане на мораторна неустойка върху наемните възнаграждения общо за сумата от 9169,23 лв., а въззивният съд, сезиран само по въззивна жалба на ответника, е обезсилил обжалваното първоинстанционно решение и над сумата от 4127,96 лв. до присъдения размер от 9169,23 лв., т.е. за горницата от 5041,27 лв. (9169,23 лв. - 4127,96 лв.), като и в тази част (извън частта, в която е обезсилено решението по отношение на част от присъдените наемни възнаграждения) е върнал делото на окръжния съд за ново разглеждане. При така приетите за установени правнорелевантни факти апелативният съд – в новия състав, е счел, че този сбор обхваща целия предмет, заявен с въззивната жалба, поради което съдът се е произнесъл по целия спорен предмет, т.е. изцяло по направеното с въззивната жалба искане и в този смисъл, целият неин предмет е изчерпан. В случай че мораторната неустойка, която не е била посочена като конкретен размер в първоначалното решение на въззивния съд, но е приета за недължима – в размер общо от 2732,17 лв. за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г., бъде приспадната, би се достигнало до недопустимо пререшаване на правния спор от въззивния съд. Следователно, апелативният съд е изпълнил указанията, дадени в отменителното решение на ВКС, като след изслушване на СИЕ е достигнал до правния извод, че в случай че от присъдената мораторна неустойка в общ размер от 4127,96 лв., изтекла за периода от 06.04.2019 г. до 12.03.2020 г, респ. от 14.07.2020 г. до 06.11.2020 г., вкл. се приспадне сумата от 2732,17 лв. – мораторна неустойка за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. (за това време не са дължими тези акцесорни вземания - при приложението на чл. 6 ЗМДВИПОРНСПП), би се достигнало до недопустимо изменение на постановеното въззивно решение – по реда за допълването му. При изпълнение на задължителните указания на ВКС по точното тълкуване и прилагане на закона (арг. чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК) въззивният съд е длъжен да се съобрази с правилата на процесуалния закон, което е сторено от апелативния съд в обжалваното решение. Наистина, при първоначалното разглеждане на делото във въззивната инстанция в обстоятелствената част (мотивите) на постановеното от апелативния съд решение е прието, че претенцията за неустойка за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. е неоснователна (поради приложението на чл. 6 ЗМДВИПОРНСПП), но в диспозитива на въззивното решение тази правосъдна воля не е изразена (чрез постановяване на отхвърлителен диспозитив за този период, за 123 дни), поради което е налице очевидна фактическа грешка, а не непълнота на въззивното решение. Тя не е отстранена нито с допълнителното решение № 33/04.04.2023 г., постановено по т. д. № 170/2022 г. по описа на Апелативен съд-Бургас (отстранена е друга констатирана очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивното решение, като е изяснено, че присъдената мораторна неустойка в общ размер от 4127,96 лв. е изтекла за периода от 06.04.2019 г. до 12.03.2020 г. и от 14.07.2020 г. до 06.11.2020 г.), нито с процесното въззивно решение. След връщане на делото тази очевидна фактическа грешка следва да бъде поправена от въззивния съд по реда на чл. 247 ГПК. Но тъй като в първоначалното въззивно решение апелативният съд изрично е приел, че за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. не се дължи претендираната мораторна неустойка, като е посочил общ размер на дължимите акцесорни вземания – общо за сумата 4127,96 лв. за периода от 06.04.2019 г. до 12.03.2020 г. и от 14.07.2020 г. до 06.11.2020 г., вторият въззивен състав е достигнал до правния извод, че съдът изцяло се е произнесъл относно правния спор, който е бил пренесен с въззивната жалба, вкл. и относно дължимостта на мораторна лихва. При избрания от първия въззивен състав на апелативния съд юридически подход за присъждане на тези акцесорни вземания – не по отделни вземания, а общо в размер на 4127,96 лв., като над този размер – до присъдената сума от първоинстанционния съд (9169,23 лв.), решението му е било обезсилено и в тази част (освен за част от главните парични вземания) делото е било върнато за ново разглеждане от окръжния съд, не би могло да се определи точна сума, за която тези акцесорни искове да бъдат отхвърлени – за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. В случай че се намали присъденият от въззивния съд размер на мораторната неустойка (4127,96 лв.) със сумата от 2732,17 лв. (мораторна неустойка за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г.), би се достигнало до недопустимо изменение на въззивното решение – не по правилата на инстанционния контрол, а чрез допълването му по реда на чл. 250 ГПК, до който правен извод е достигнал апелативният съд в процесното въззивно решение. То не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Като е изпълнил задължителните указания на ВКС да допусне допълнителна задача към СИЕ, апелативният съд е съобразил, че в случай че бъде намалена сумата от 2732,17 лв. (мораторна неустойка за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г.), би се достигнало до недопустимо изменение на въззивното решение – по реда на чл. 250 ГПК, като този правен извод не е в противоречие с приложимия процесуален закон. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд