Определение № 330 от 23.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 106/2020 г.

Производството e по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4879 от 19.11.2019 г., подадена от „МАУСС“ ЕООД – гр. Пловдив, чрез адвокат И. Г. от АК - С., насочена против въззивно решение № 413 от 16.10.2019 г. по в.гр.д.№ 311/2019 г. на ОС – Смолян, с което (в резултат от потвърждаване на решение № 155 от 11.06.2019 г., постановено по гр.д.№ 96/2019 г. по описа на Районен съд – Девин) е отхвърлен предявеният от дружеството против Териториално поделение „Държавно ловно стопанство „Извора“ – Девин иск за съдебна делба на поземлен имот кадастрален № 20465.504.250, с площ от 2439 кв. м., с административен адрес гр. Девин, ул. „Освобождение“ № 18, трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно ползване - за друг обществен обект, комплекс, при съседи на имота: имоти № 20465.502.331, 20465.504.5100, 20465.504.860 и 20465.504.251, образуващ УПИ IV, кв. 63 по ПУП на гр. Девин, при квоти: 208 кв.м. за дружеството и 2 231 кв.м. за Териториално поделение „Държавно ловно стопанство „Извора“ – Девин, като неоснователен и недоказан. Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Ответникът по касация Териториално поделение „Държавно ловно стопанство „Извора“ – Девин е подал отговор на касационната жалба чрез адвокат В. Р. и адвокат С. Н. от АК - С.. Оспорва наличието на основание за допускане на обжалването. Претендира разноски. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 - 273 ГПК, окръжният съд (при приложението на чл. 272 ГПК и изложени собствени съображения, включително в отговор на въведените с въззивната жалба оплаквания) е приел, че дружеството (сега – касатор) е предявило иск за съдебна делба. Производството е в първата фаза. Дружеството е поддържало, че легитимацията му на собственик произтича от Акт за частна държавна собственост № 2271 от 31.08.2004 г. досежно 208 кв.м. от процесния ПИ с обща площ 2 439 кв.м., за който е образуван УПИ - за Държавно лесничейство, кв. 63 по ПУП на гр. Девин. Заявеното искане е да се обособят два самостоятелни имота, образуващи отделни УПИ с площи съответно 208 кв.м. за ищеца и 2 231 кв.м. за ответника. От събраните по делото доказателства, обаче, е установено, че дружеството е собственик единствено на сграда с идентификатор № 20465.504.250.6, построена в имота и не е доказано твърдението, че е собственик и на претендираните 208 кв.м. от терена. Към момента на преобразуване на държавната фирма в еднолично дружество с държавно участие през 1992 г. имуществото на дружеството е включвало само сградата, но не и каквато и да е част от недвижимия имот, в който същата е построена. В АДС № 692 от 22.02.1996 г. липсват данни да е налице предаване на част от терена към сградата за стопанисване. Трансформирането на правото на собственост върху имущество, прeдоставено от Държавата, е уредено в ПМС № 201 от 25.10.1993 г. и съгласно приетата по-късно разпоредба на чл. 17а ЗППДОбП (отм.) става въпрос за деривативен способ за придобиване на вещното право, в чийто фактически състав се включват следните елементи: наличие на право на собственост на Държавата върху конкретно определено имущество; предоставяне на това конкретно имущество за стопанисване и управление на държавно предприятие; преобразуване на държавното предприятие, като в акта за преобразуването да не е предвидено друго по отношение на това имущество. В случая отсъства предоставяне на каквато и да е част от терена за стопанисване и управление на държавното предприятие преди преобразуването му, поради което ищецът не е придобил правото на собственост върху заявените с исковата молба 208 кв.м. от процесния имот. В АДС № 2271 от 31.08.2004 г., както и в предшестващия АДС № 6902 от 22.02.1996 г. е вписано придобиване само на сграда - общежитие. Добавеният на 02.10.2004 г. в АДС № 2271 от 31.08.2004 г. текст в графа „забележка“ досежно терен, застроен и незастроен, с площ 208 кв.м., без да е посочено фактическо и правно основание, няма правопораждащо действие предвид принципа, че актът за държавна собственост само констатира, а не поражда правото на собственост. Отбелязването не изхожда от лице, овластено да се разпорежда с държавна собственост, наред с което същото е несъвместимо с установеното, че към 2004 г. имотът вече е бил в активите на ТП „ДЛС „Извора“ - Девин. През 2003 г. е съставен АДС № 1899 в полза на предприятието досежно застроен и незастроен терен с площ от 2 160 кв.м., представляващ УПИ IV - за държавно лесничейство, кв. 63 по действащия ПУП на гр. Девин. Съгласно представената скица към отговора на исковата молба, в одобрения кадастрален регистър на гр. Девин като собственик е вписано само държавното лесничейство. Не е установено поддържаното от ищеца, че Държавата е разпределила правото на собственост между двата правни субекта (ищеца и ответника), напротив - видно от АДС № 692 от 22.02.1996 г. и АДС № 1899/2003 г. волята на принципала е била да предостави на дружеството-ищец само и единствено сграда. Заприходяването в баланса не е елемент от фактическия състав по чл. 17а ЗППДОбП (отм.) и би било ирелевантно, дори да бе извършено, а в случая такова отсъства (според Справка-рекапитулация на активите на „МАУСС“ ЕООД към 30.11.1992 г. сред ДМА на тогава държавното дружество не фигурира сметка 201 „земя“). С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на обжалването се претендира при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: „Представената и приета по делото справка за обектите на „МАУСС“ ЕООД гр. Девин, представлява ли писмено доказателство по смисъла на ТР № 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, установяващо наличието на собственост на 100 кв.м. от имот кад.№ 20465.504.250 по сега действащия кадастрален план на гр. Девин, на „МАУСС“ ЕООД гр. Пловдив ?“ „Акт за държавна собственост № 2271 от 31.08.2004 г. представлява ли годно писмено доказателство, легитимиращо „МАУСС“ ЕООД за собственик на 208 кв.м. от имот кад.№ 20465.504.250 по сега действащия кадастрален план на гр. Девин ?“ „Как следва да постъпи въззивния съд, ако според събраните в хода на делото доказателства установи, че „МАУСС“ ЕООД не притежава посочените в Акт за държавна собственост № 2271 от 31.08.2004 г. 208 кв.м. от правото на собственост на имот кад.№ 20465.504.250 по плана на гр. Девин, а е придобил на основание довършена приватизационна процедура правото на собственост на 100 кв.м. от имота ?“ „Ако в хода на съдебното производство се съберат доказателства за собственост на ищеца в различен размер от този, посочен в исковата молба, следва ли въззивният съд да укаже и задължи страните да съберат допълнителни доказателства относно точното съотношение на собственост в общата вещ ?“ Касаторът поддържа противоречие с ТР № 4/2014 г. на ВКС, ОСГК по първите два въпроса, а по останалите два - противоречие с Решение № 43 от 17.04.2015 г. по гр.д.№ 6347/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. Счита също, че решението е недопустимо (съгласно изложеното в т. І на жалбата), както и необосновано, а по тази причина – очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. При преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че в случая такива отсъстват. Нито един от формулираните въпроси не отговаря на изискването за общо основание за допускане на касационното обжалване в смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Касаторът не поставя правни проблеми, на които да се даде принципен отговор, а търси преразглеждане на формираните от въззивния съд изводи в резултат от извършения анализ на доказателствата. Подобна дейност надхвърля предмета на обсъждане във фазата по селекция, поради което и поставените питания не са годни да обосноват извод за наличие на основание за допускане на обжалването. Отсъствието на обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК прави безпредметно обсъждането за наличие на допълнителен селективен критерий сред уредените в т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК (в частност – дали е налице противоречие с практика на ВКС, която няма задължителен характер - Решение № 43 от 17.04.2015 г. по гр.д.№ 6347/2014 г. на ВКС, ІІ г.о.). Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Довод за вероятна нищожност не е заявен и отсъства вероятност за наличие на такъв порок. Касаторът счита, че решението е недопустимо по причина на това, че въззивният съд е отрекъл правото му на собственост, без да е сезиран с такъв иск и без да са ангажирани доказателства в тази насока. Виждането му не намира опора в данните по делото. Диспозитивът на съдебния акт не съдържа отричане на право на касатора. Изводът, че не са налице предпоставки за допускане на делба поради отсъствие на съсобственост е формиран в мотивите на съдебния акт, което изцяло кореспондира с изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК. Последното означава, че отсъства вероятност съдебния акт да е недопустим. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и задължителната практика по приложението му. В частност – отсъства противоречие с т. 2.г. от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, съгласно която, за да се приложи нормата на чл. 17а от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (отм.), не е необходимо предоставеният за стопанисване или управление имот да е заприходен нито в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването, нито в баланса на преобразуваното търговско дружество. При формиране на своите изводи по претендираното от ищеца право, въззивният съд е изследвал дали са налице елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП (отм.) при точно съобразяване с постановките на т. 2.г. от ТР № 4/2014 г., съобразно които този състав не включва елементи като „осчетоводяване“, „заприходяване в баланса“ и др. подобни. Наличието или отсъствието на подобни действия е ирелевантно, в който смисъл е и постановеният правен резултат. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изхода от настоящото произнасяне, касаторът следва да заплати направените от ответника по касация разноски – сумата 600 лв., представляваща договорено и заплатено по банков път възнаграждение за адвокат В. Р. (л. 22 и л. 23). Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение