Определение № 978 от 26.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2780/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. Х. М., чрез процесуалния й представител – адв. З. П., срещу въззивното решение № 405/14.10.2024г. по в.гр.д. № 603/2024г. на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено решение № 658/15.05.2024г. по гр.д. №2469/2023г. на Районен съд – Русе, за признаване за установено спрямо касаторката на основание чл. 422 ГПК, че дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, следните суми: 5 094,26 лева главница, 1 277,95 лева - договорна лихва за периода от 08.07.2014г. до 13.05.2022г.; 985,07 лева обезщетение за забава, начислено за периода от 09.07.2014г. до датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда, ведно със законната лихва за забава от датата на депозиране на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението, за които вземания по ч.гр.д. № 1771/2023г. по описа на Русенски районен съд е издадена заповед № 917/31.03.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че неправилно въззивният съд е съобразявал суми, постъпили по изп. дело №162/2017г., което е за друго правоотношение и между други страни, и с които суми твърди, че ЧСИ се е разпоредил неправомерно. Тези суми съдебният изпълнител е следвало да възстанови при прекратяване на изпълнителното дело и нямало как да се считат за доброволно изпълнение, което да прекъсва давността. Поддържа, че договорът за кредит от 13.05.2014г. е бил необслужван и е следвало да се обяви предсрочната му изискуемост преди девет години, но без да се възползва от това си право, кредиторът прехвърлил вземанията си на „ССГ“ ООД, който от своя страна ги прехвърлил на ищеца. Твърди, че никой не я бил уведомил за извършените цесии, поради което счита, че претенциите са несъстоятелни и противоречащи на морала. Поддържа, че непосочването на продажна цена на вземанията в представените документи, прави договорите за цесия нищожни. С оглед горното претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и отхвърляне на исковете. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поставя следния въпрос: „Прекъсва ли давността суми, събрани по изпълнително дело, когато тези суми са преведени по задължение, което все още не е изискуемо, и то без съгласието на длъжника?“ Ответникът по касационната жалба – „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, оспорва същата чрез процесуалния си представител – юриск. А., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 11.12.2024г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, както и разноски - юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения от чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, ОС – Русе е приел, че е сключен между „А. Банк“АД и Г. М. на 13.05.2014г. договор за потребителски кредит. По силата на договора на кредитополучателката е отпуснат потребителски кредит за финансиране на текущи нужди в размер на 5700 лв., платим на 96 месечни анюитетни вноски, включващи главница и лихва, съгласно погасителен план, като последната дължима вноска е с падеж - 13.05.2022г. Окръжният съд е приел за установено, че на Г. М. на 13.05.2014г. е преведена сумата 5700лв., с основание „Усвояване на кредит“, разходвана по описания начин. Отчел е, че съобразно счетоводната експертиза доброволно постъпила сума за погасяване на кредита е 186,46лв., с която са погасени са главници за периода 13.06.2014г.- 13.10.2014г. Приел е, че от принудително изпълнение по изп. дело № 20178330400162 на 31.03.2017г. са погасени суми от 991,07лв. - главница в размер на 419,28 лв., като общият размер на непогасената главница е 5094,26лв., както е погасена и договорна лихва в размер на 571,79 лв., дължима за периода 13.11.2014г. - 13.09.2015г. и са останали дължими описаните вземания. Въззивният съд е приел, че с договор за прехвърляне на вземания от 21.12.2017г. „Юробанк България“АД /правоприемник на кредитора/ прехвърлил вземанията си към длъжници, произтичащи от договори за кредит, на „С.Г.Груп“ООД, а с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 23.04.2018г. „С.Г.Груп“ООД прехвърлил на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД придобитите от „Юробанк България“АД вземания, сред които и това към Г. М.. Посочил е, че „С.Г.Груп“ ООД е бил упълномощен от банката да уведоми длъжниците за цесиите, съответно и „Агенция за събиране на вземания“ЕАД е упълномощена от „С.Г.Груп“ООД с тези права относно втората цесия. Отчел е, че представените писма до Г. М. за извършеното прехвърляне на вземанията са изпратени на посочения в договора адрес на кредитополучателката и върнати като непотърсени през месец юли 2018г. Въззивният съд е счел за неоснователни възраженията на жалбоподателката за неуведомяването й за цесиите, като е посочил, че уведомленията следва да се приемат за съобщени на 05.06.2023г., на която дата й е връчен препис от исковата молба с приложенията, включително уведомленията, и този факт, макар и настъпил в хода на делото, следва да се вземе предвид, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на касаторката за изтекла погасителна давност, с мотиви, че прерогатив на кредитора е да прецени дали при неизпълнение да обяви вземанията по договора за кредит за предсрочно изискуеми, но само по себе си спирането на плащанията по кредита не го прави автоматично предсрочно изискуем. При положение, че не е обявена предсрочна изискуемост, е счел, че вземанията по договора са с настъпил краен падеж – 13.05.2022г., от която дата тече давността, и тя не е изтекла към датата на подаването на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение - 30.03.2023г., по което е образувано ч.гр.д. № 1771/2023г. по описа на Русенски РС. С оглед горното е приел, че районният съд правилно е присъдил претендираните суми и е потвърдил решението му. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Поставеният от касаторката въпрос във връзка с прекъсване на давността при постъпване на суми, преведени за задължение, което не било изискуемо, е свързан с доводите й по жалбата, че съдебният изпълнител по изп. дело № 162/2017г., което било за друго правоотношение, неправомерно се бил разпоредил с постъпилата сума. Въпросът не може да обоснове общо основание за допускане до касационно обжалване, тъй като не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд. Последният не е уважил исковете, приемайки че има прекъсване на давността с превод на тези суми и/или съответното изпълнително действие по това изпълнително дело, а че давностният срок не е изтекъл, тъй като не е обявена предсрочна изискуемост на кредита, крайният срок за погасяването му е 13.05.2022г. и от тази дата тече давностният срок. Следователно поставеният въпрос не е обуславящ и не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Въпроси, които да са относими и свързани с решаващите мотиви на въззивния съд, касаторката не е поставила в изложението си и съдът не може да извлече такива служебно от доводите й по жалбата, тъй като това би било в противоречие с диспозитивното начало. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора на касаторката не се следват разноски. Ответникът претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, представляван е от такъв по делото при подаването на отговор и настоящият съдебен състав намира, че следва да му присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 150 лв. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение