Определение № 60372 от 17.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2090/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Агропродукт Стойкови“ ЕООД, [населено място] против решение №109 от 10.04.2020 г. по т.д. № 241/2019г. на Великотърновски апелативен съд. Ответникът по касация- „Балджиеви-91“ООД, [населено място], чрез пълномощника си- адв. Г. Б. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалби е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. П. Г. е поддържал основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 ГПК, чийто текст е възпроизвел, като по последното основание е уточнил, че го поддържа в хипотеза на очевидна неправилност на решението. Развил е оплакване за нарушаване на чл.9 ЗСВ, поради „непрозрачност“ при разпределението на делата а с бланкет към касационната си жалба е посочил, че твърди „ че при разпределение на цитираните две дела / посочени актове на въззивния съд в касационната жалба/ не е осигурена необходимата отчетност …“ В тази връзка е поставил въпроса – „ Нарушения свързани с разпределението на делата на случаен принцип съгласно ЗСВ съставляват ли съществени процесуални нарушения“. Отново с бланкет, но към „ втора“ част на касационната си жалба, касаторът е заявил кратко, че решението не било съобразено с дадени задължителни указания с т.1 и 2 ТР ОСГТК 1 /13г. и било постановено освен това, в противоречие с изброена съдебна практика. Поставени са три въпроса – „ При изцяло оспорвана искова претенция с отговора на исковата молба но неприето за установено от първоинстанционния съд, въззивният съд длъжен ли е да разгледа възражението под формата на оплакване на ответника във възивната му жалба за недоказване на факти, доколкото оплакването касае правилността и обосноваността на първоинстанционното решение, а не е ново възражение срещу предявения иск, направено за първи път пред въззивната инстанция. “ 2 / „ Правото на ответника да представи писмени доказателства преклудира ли се с изтичане на срока за отговор в исковата молба по чл.370 ГПК, ако доказателственото искане е заявено за първи път след доклада по делото при разглеждането му в открито заседание и ангажираното доказателство е за установяване на факти, от които ответникът извежда възражения/ в случая за липса на търговски отношения между страните/ заявено в отговора на исковата молба и уточнено от фактическа страна, с оглед доклада или на указанията на съда „ 3 „ При подписан и действащ комисионен договор със страни комитент / ответник по делото и данъчно задължено лице по ДДС/ и комисионер / трета страна не участваща по делото, която не е данъчно задължено лице/ по този договор съгласно клаузите има направени авансови плащания към комисионера… от кой момент намира приложение чл.301 ТЗ…“. Страната е изброила и съдебна практика във връзка със задължение за доказване на договорените разноски по делата, направени са оплаквания за неправилност на решението в частта за разноските и е поставен въпроса – „ Следва ли за доказване на съдебните разноски,освен договора за правна помощ да се представи данъчна фактура, издадена от адвокатското дружество с отразена сума в размер на договорената и документи доказващи, че тази договорена сума е постъпила по сметка на адвокатското дружество, като касови бонове при плащане или платежни документи при плащане по банков път“. Страната накратко е заявила, че решението било и очевидно неправилно. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване.Изложеното оплакване за „съмнение за специален подбор на съдията докладчик по делото“, обосновано от него с бланкет към касационната жалба, с която е изброил две дела, разпределени на един и същи състав, при неразвити каквито и да било правни основания по това „ съмнение“ е без правно значение за касационното производство. Твърдението е ирелевантно и към основанията по чл.280, ал.1, т. 1-3 ГПК, като поставения необоснован правно въпрос не съставлява такъв по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съобразно приетата със задължителна тълкувателна практика негова дефинитивност / т.1 ТРОСГТК № 1 / 09г./, тъй като същият е извън предмета на делото. Или, така заявено нито се обосновава общ, нито допълнителен селективен критерий по първото развито от касатора оплакване. Поставените три материалноправни въпроса въпроса също не са релевантни. Първият от тях е неясен, а бланкета към касационната жалба, не променя този извод, тъй като същата дефинитивно / а и в случая/ съдържа оплаквания за неправилност на акта, а не такива за допускането му до касационно обжалване. Или, налага се извод, че въпросът е развит и изведен от защитната теза на касатора, а не от решаващите мотиви на състава, по отношение, на които липсват развити съображения. Вторият въпрос с фактически, а не правен поради което също не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, като в случая липсват и твърдения относно това какви доказателства не е приел съдът и с какво тези доказателства биха рефлектирали върху постановения правен резултат. Третият поставен въпрос е хипотетичен и изцяло свързан с твърденията на касатора, обосноваващи защитната му теза, но неустановени фактически по спора. Съдът изрично е приел, с оглед събраните доказателства, че вземането произтича от договор за покупко - продажба, като липсват данни отношенията между страните да са свързани със сключен от тях комисионен договор, а и такова възражение ответникът не е направил с отговора на исковата молба. Посочено е още, че действително по-късно страната е въвела такова твърдение с предявяване на инцидентен установителен иск, който обаче не е бил приет за разглеждане, поради което и този въпрос е извън предмета на спор освен, че е фактически и несвързан с решаващите мотиви на състава, обосновали постановения правен резултат. Но дори и от така формулираните въпроси да бъде изведен релевантен, то страната не сочи каквито и да било доводи по поддържания допълнителен критерий, освен текстовото възпроизвеждане на нормата на чл.280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК и изброяването на съдебна практика без обосноваване в какво вижда противоречието между приет правен извод с тази практика и правните изводи на състава. Така по първото посочено основание липсва каквато и да било обоснованост на наличие на решения на ВС или ВКС разрешили поставените въпроси по начин, различен от въззивния съд, а по т.3 на текста / възпроизведена само като текст/ липсва каквато и да било обоснованост, съобразно изричното разяснение на основанието със задължителна тълкувателна практика – т.4 ТРОСГТК № 1 / 09г. Липсата и на въведен валидно допълнителен критерий прави неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 т.1 и 3 ГПК. Не се обосновава валиден довод и по отношение на поддържаното от касатора за наличие предпоставки по чл.280, ал.1 т. 1 ГПК на решението в частта му за разноските. Изцяло в съответствие със задължителните за съдилищата разрешения на т.1 ТР ОСГТК № 6 / 12 съдът е приел, че отразеното в договора за правна помощ заплащане на разноските е достатъчно, за да се приеме, че сумата е платена в брой. В тази насока въпросът дори и да бъде приет за релевантен не е обоснован като допълнителен критерий, тъй като вече е разрешен със задължителна тълкувателна практика. Освен това за пълнота следва да се отбележи, че и изброените съдебни актове в тази връзка не влизат в противоречие с приетото от въззивния съд, тъй като именно отразяването на сумите като платени е и извършеното доказване за това, че разноските са реално направени. Освен това, страната и не сочи от така изброените решения в какво се изразява противоречие с правен извод на състава, който изрично се е позовал на тълкувателна практика на ВКС. Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, обосновано от него чрез бланкет към оплакванията в касационната жалба. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, само е маркирано, без да бъдат изложени каквито и да било доводи по него. Поддържаното в касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност, а не за очевидна неправилност. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК. Следователно, с оглед така депозираното изложение на касационните основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд. На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените по делото, установени надлежно и поискани разноски в размер на 4807лв.. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение