Определение № 2025 от 20.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2470/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. В. Г., представлявана от адвокат К., против решение № 137 от 13.03.2025 г., постановено по в.гр.д. № 1058/2024 г. по описа на Окръжен съд- Благоевград, с което е потвърдено решение № 260 от 05.08.2024 г. по гр.д. № 1803/2023 г. по описа на Районен съд-Петрич, с което е уважен предявеният от И. С. А., С. С. С., С. К. К., К. С. К., И. С. К., Ц. Т. Х. и С. Т. С. срещу Е. В. Г. иск за установяване, че Е. В. Г. не е собственик на основание давностно владение на следния поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД – 18 -70/ 14.12.2010 г. на ИД на АГКК, с адрес на поземления имот: [населено място], [улица], с площ на имота 178 кв.м., номер по предходен план: *, квартал *, парцел *, отменен е на основание чл.537, ал.2 ГПК констативен нотариален акт за собственост № 48, дело № 47 от 19.03.2021 г. на нотариус рег. № 287 в регистъра на НК и е оставено без уважение искането на Е. В. Г. за заплащане на сумата от 8000 лева необходими разноски за запазване на имота, представляващи стойността на дейности по укрепване, изравняване на имота и извозване на отпадъци, ежегодно окосяване.

В касационната жалба са изложени оплаквания, че решението е недопустимо, по същество- неправилно. Касаторът поддържа, че ищците защитават чужд интерес и нямат интерес за предявяване на отрицателен иск по отношение на целия имот. Поддържа, че съдът неоснователно не е ценил свидетелските показания в полза на ответницата, че превратно е тълкувал доказателствата. Поддържа, че по делото е установено, че ответницата е владяла процесния имот за период по-дълъг от 10 години. Поддържа, че произнасянето на съда по отношение на възражението за направени разноски за поддръжка на имота е в противоречие със съдебната практика.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят поддържа твърдението, че съдът в решението си се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и по такива, от значение за развитие на правото, а именно:

1. При какви предпоставки е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права? Поддържа се противоречие с ТР № 8/2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС. Касаторът поддържа, че последните две ищци не е установено дали не са в брак, съответно дали идеални части от процесния имот не се притежават в режим на СИО.

2. Дали правната квалификация, дадена от страната на нейната претенция, обвързва съда, или той следва сам да я определи като изхожда от фактите и обстоятелствата по делото, както и относно правомощията на въззивния съд? Въпросът е поставен във връзка с отхвърленото възражение за присъждане на разноски за поддръжка на имота. Касаторът счита, че е установено по делото, че е направила такива разноски и съдът е следвало да ги квалифицира и присъди. Поддържа противоречие с решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 72/2010 г. на ВКС I ГО, решение № 359 от 21.07.2010 г. по гр. д. № 1205/09 г. на ВКС II ГО.

3. Представляват ли дейностите по разчистване, укрепване, изравняване на имота, такива за неговото опазване/запазване, когато той е незастроен, представляват ли те необходими разноски и дължат ли се обезщетяване на същите при тяхното извършване?

4. Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява извършването на дейности за запазване на вещта и разходването на средства за направени необходими разноски във връзка с това запазване на веща? Поддържа се касационно основание за допускане до касация по този въпрос по чл.281, т.3, пр.2 от ГПК.

5. Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд като инстанция по същество да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Поддържа се противоречие с решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр.д. № 896/2017 г. ІГО на ВКС, решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на IV ГО на ВКС, решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. IV ГО на ВКС, решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на I ГО на ВКС, ППВС № 7/65т и т. 19 от ТР № 1 /04.01.2001г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, доразвити с приемането на ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС, в които е прието, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по надлежния ред доказателства и след тяхната съвкупна преценка да отрази в мотивите въз основа на кои доказателства приема едни факти за установени, а други за неосъществили се и защо възприема един доказателства, а други приема за недостоверни. Въпросът е поставен във връзка с изводите на съда за недоказаност на възражението за придобиване на имота по давност.

В общ писмен отговор на касационната жалба ищците- ответници по касация молят да не се допуска до касация обжалваното решение, а ако се допусне- същото да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по установителен иск за собственост, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови своето решение, въззивният състав е препратил към фактическата обстановка, установена в първоинстанционното решение и е споделил правните изводи на съда. Приел е за установено от фактическа страна, че ищците са собственици по наследство и покупко- продажба на процесния имот, което се установява от представени нотариални актове, обективиращи придобиване на правото на собственост от праводателите им. Посочено е, че с НА № 48, н.д. № 47/2021 г. ответницата е призната за собственик по давност на процесния имот. Съдът е установил, че от 1993 г. ответницата се легитимира като собственик на съседен имот на процесния с пл. № ***. От разпитаните по делото свидетели А., Г., Н., Д. и Д. съдът е установил, че ответницата не е била виждана в имота или е виждана рядко. В имота в последните години е виждан нейния син. При така установените факти съдът е приел, че предявеният иск е допустим, тъй като ищците бранят свое право на собственост върху имота като оспорват правата на ответницата и че е без значение дали последните две ищци са омъжени, с оглед това, че съпрузите по тези дела са необходими, но не и задължителни другари, съгласно ТР № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС. Съдът е изложил мотиви още, че по делото не се установява ответницата да я владяла процесния имот. Посочва се, че единствено свидетелят Д. установява да е виждал ответницата няколко пъти да обработва процесния имот, но доколкото тези показания противоречат на останалите разпитани свидетели, съдът е посочил, че не ги кредитира. Посочил е още, че по делото не се установява завладяване на имота и намерение за своене. Посочил е, че липсват доказателства за направени разходи за имота, поради което възражението на ответницата за направени разноски правилно е било отхвърлено.

Поради съвпадение на изводите на двете съдебни инстанции въззивният съд е потвърдил изцяло обжалваното първоинстанционно решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

Липсва вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Първият поставен въпрос от касатора касае именно допустимостта на отрицателния установителен иск. Основанията за допустимост на отрицателния установителен иск са разгледани в т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК, съгласно което отрицателният установителен иск е допустим тогава, когато ищецът има интерес от защитата по този ред. Разяснено е, че интерес от предявяването на такъв иск е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. В случая ищците твърдят, че са собственици на процесния имот и тяхното право се оспорва от ответника, който се легитимира като носител на право на собственост върху същия имот, което обосновава извод за наличие на правен интерес при ищците да отрекат правата на ответника.

Извод за евентуална недопустимост на решение не може да бъде обоснован и от твърдението на касатора за наличие на други съсобственици в имота, освен ищците, а именно съпрузи на две от ищците. Дори и имотът да е придобит в режим на СИО от някои от ответниците, съобразено със задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. по т.д. № 3/2016 г. на ОСГК, е приетото от въззивната инстанция, че съпрузите не са задължителни другари по искове за защита на право на собственост.

Като обобщение може да се посочи, че постановеното решение е допустимо, а поставеният въпрос от касатора в изложението към касационната жалба е решен изцяло съобразно практиката на ВКС- задължителна и казуална, поради което не е налице основание за допускане на решението до касация.

Следващите три въпроса касаят отхвърленото искане на ответницата за присъждане на разноски, направени от Е. Г. за запазване на имота. Поставените въпроси не са обуславящи изводите на въззивната инстанция, поради което нямат характер на правни въпроси. Това е така, защото въззивният състав е приел, че по делото не се установява ответницата да е направила разходи на средства, вложени в имота. Въззивният съд не е обсъждал характера на средствата, не ги е квалифицирал като вид разноски и не е обсъждал недопустимост на свидетелски показания за доказване направата на такива разноски. Обобщено, въззивният съд е приел, че в процесния имот е забелязван в последните години основно синът на ответницата, при което е направил извод, че тя не е държала, нито своила имота и не се установява да е влагала средства за поддръжката му. При така изложените мотиви на съда няма връзка между поставените въпроси от касаторката в изложението към касационната жалба и формираната решаваща воля, изложена в обжалваното решение.

Последният поставен въпрос от касаторката, касаещ правомощията на съда като въззивна инстанция е обуславящ съдебното решение, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС, включително и цитираната от касатора. Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато това е необходимо с оглед съдържащите се във въззивната жалба оплаквания. Длъжен е при това да съобрази и обсъди доводите, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея, твърденията на страните по релеватните за спора факти, техните правни доводи и възражения и да се произнесе, като обсъди всички относими към спора доказателства и съобрази приложимите правни разпоредби и практиката, създадена по тяхното тълкуване. Доказателствата следва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и при спазване на установените в ГПК правила на доказване, както и на опитните и логични правила. В този смисъл Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ІІ т. о., решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г. о. на ВКС и много други.

Така изложената практика на ВКС е изцяло съобразена от въззивната инстанция. Съдът е обсъдил и ценил представените доказателства, легитимиращи страните като собственици, както и събраните свидетелски показания. Преценил е, че в тяхната съвкупност те не установяват ответницата да е владяла спорния имот в законоизискуемия срок. Направил е съответни на така установените факти изводи по съществото на спора. Процедирането на съда, мотивирането на съдебното решение и формираният правен извод по съществото на спора са изцяло съобразени с практиката на ВКС, касаеща правомощията на ограничения въззив.

Поставените въпроси в изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК не обуславят допускане на обжалваното решение до касация, поради липсата на предпоставки за това, съобразно чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 300 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 09.06.2025 г., в който е удостоверено заплащането на сумата от ответниците по жалбата на адвокат П..

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.