Определение № 1467 от 04.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1579/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Т. и Д. Г. Т. срещу решение № 117 от 26.01.2023 г. по гр. д. № 513/2022 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, с което е потвърдено решение № 3072 от 30.04.2020 г., поправено с решение № 4515 от 23.07.2020 г. и решение № 266916 от 9.12.2021 г., по гр. д. № 306/2009 г. на Софийски градски съд, в обжалваните части, с които са отхвърлени исковете на всеки един от ищците Р. Г. Т. и Д. Г. Т., както и на същите като наследници на Д. Николова срещу М. Мадрилена А., [населено място], Кралство Испания и срещу евентуалния ответник К. С. А. до сумите от 30 000 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Р. С. Г., настъпила вследствие на ПТП от 31.07.2003 г., както и предявените от Д. Г. Т. искове за заплащане на сумата от 6 000 евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди във връзка с неполучена издръжка. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорват като неправилен извода на въззивния съд, че евентуалният ответник К. С. А. правомерно се е движил на къси светлини, въпреки задължението му да се движи на дълги светлини при скорост от 120 км/ч. Твърдят, че в атакувания акт липсва произнасяне по доводите им във връзка с нарушението на правилото на чл. 45 от Общия правилник за движението на Испания, който задължава водачите да се съобразят с всички условия в даден момент, с цел да приспособят скоростта си на движение така, че винаги да могат да спрат в границите на зрителното поле и пред всяка пречка, която може да се появи пред него. Поддържат, че в конкретния случай скоростта от 120 км/ч била несъобразена, ако евентуалният ответник е използвал къси светлини, защото не му позволява да спре в зоната на осветеност на фаровете при възникване на препятствие. Молят обжалваното решение да бъде отменено. Касационните жалбоподатели основават допускането на касационното обжалване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставят процесуалния въпрос относно задължението на въззивния съд, в качеството му на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства и правнорелевантни факти по делото, като разгледа всички доводи и възражения на страните, които са от значение за предмета на спора, съответно да се произнесе по тях. Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС –решение № 310 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 915/2018 г., IV г. о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о., решение № 112 от 02.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г., IV г. о., решение № 97 от 08.04.2016 г. по гр. д. № 5363/2015 г., IV г. о., решение № 126 от 13.07.2015 г. по т. д. № 2322/2014 г., I т. о. и решение № 239 от 07.01.2020 г. по гр. д. № 4910/2018 г. на ВКС, IV г. о. Ответникът по касационната жалба М. Мадрилена А. оспорва жалбата, като изразява становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съотв. – за неоснователност на касационната жалба. Евентуалният ответник К. С. А. не взема становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съгласно техническия доклад, съставен по повод процесното ПТП от полицейските органи, произшествието е станало около 0.20 ч на 31.07.2003 г. на км 265, 050 на шосе А-30 А. - М. на пътното платно в посока А., скоростта на движение по пътя е била 120 км/ч; при това ПТП пешеходката Р. С. Г. е била ударена отзад от лек автомобил Ситроен, модел К., с рег. № 6274 – ВКR; в момента на удара пешеходката е вървяла в лявата пътна лента, не е известно дали е пресичала или е ходила надлъжно, в посока А., облечена в тъмни дрехи, без да е носила светлоотразителна или светоизлъчваща дреха; според изявлението на водача на автомобила К. С. А. той се е движил по лявата пътна лента на къси светлини със скорост от 120 - 130 км/ч, тъй като в посока към М. минавали други автомобили. Съдът е посочил, че по делото липсва спор, че ищците са синове на Р. Г., която съгласно гласните доказателства заминала за Испания да търси работа, изпращала пари оттам и всяка вечер се обаждала на Д. Николова – баба на ищците, която се грижела за тях в България. В мотивите на обжалвания акт е изтъкнато, че по делото не се спори по наличието на застрахователен договор на сочения за виновен за ПТП водач К. С. А., сключен с предпочитания ответник- застраховател, установен в Кралство Испания, със застрахователно покритие към датата на ПТП. Съставът на Софийски апелативен съд е констатирал, че образуваното в Република България наказателно производство срещу К. С. А. е прекратено на основание чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК поради наличие на влязло в сила определение на съд за същото деяние срещу същото лице, а именно акт от 26.11.2004 г., с който е прекратено образуваното предварително производство по съкратена процедура на съд в Кралство Испания за същото престъпление. Производството в Кралство Испания е било прекратено поради това, че „разследваните факти не представляват основание да се считат за престъпление“. Актът на испанския съд е зачетен на основание чл. 50 ХОПЕС, установяващ приложението на принципа non bis in idem в единното правно пространство на ЕС. Доколкото вредоносният резултат от процесното ПТП - смъртта на Р. Г. е настъпил от ПТП на територията на Кралство Испания, съдът е намерил за приложимо материалното право на тази държава, в която е настъпила вредата, съгласно което са определени елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане. От информацията за относимото за разрешаване на спора испанско материално право, действащо към 31.07.2003 г., събрана чрез съдебни поръчки до Кралство Испания, съдът е установил, че в участъка на ПТП движение с къси светлини е допустимо, когато съществува възможност да бъдат заслепени останалите участници (чл. 101 от Общия правилник за движението в Кралство Испания); при движение през нощта извън населено място пешеходецът следва да бъде снабден с осветително тяло или фенерче, което да бъде видимо минимум на 150 м за приближаващите се водачи (чл. 123 от Правилника); забранява се движението на пешеходци по магистрали (чл. 125 от Правилника). Съдът е възпроизвел и нормата на чл. 1902 от Гражданския кодекс на Испания, дефинираща непозволеното увреждане, според която онзи, който с действие или бездействие причинява вреда на друго лице, имайки вина или проявявайки небрежност, е длъжен да поправи причинените вреди. Изтъкнал е, че в Закона за застрахователните договори № 50/1980 от 08.10.1980 г. на Кралство Испания са уредени застраховката за гражданска отговорност, както и прекият иск на увредените лица, пострадалото лице или неговите наследници. Като е съобразил събраните по делото доказателства - писмени доказателства и заключение на комплексна медицинска и автотехническа експертиза, въззивният съд е намерил, че в разглеждания случай не може да се приеме за доказано, че поведението на водача на автомобила, с който е ударена пострадалата, облечена в тъмната част на денонощието с тъмни дрехи, без да е разполагала с източник на светлина, изразяващо се в управление в лявата лента за движение, където е настъпило ПТП, е било противоправно, нито може да се приеме, че водачът на автомобила е действал виновно, управлявайки го с избраната скорост на къси светлини (съобразно признанието му) на конкретното място на магистралата. Посочил е, че съобразно установеното съдържание на приложимото право скоростта в порядъка на 120 км/ч е била в рамките на допустимата, като се установява, че е било допустимо МПС да се движи и в лявата пътна лента (чл. 31, ал. 2 от цитирания Правилник). Решаващият състав е счел, че не може да се направи извод, че водачът е бил длъжен да очаква възникване на такава опасност като реализиралата се на пътя, където е забранено присъствието на пешеходци. Възпроизвел е експертната констатация, че при положение, че пострадалата е била снабдена с фенер или е била облечена в светлоотразителни дрехи, би била забелязана от разстояние, по-голямо от опасната зона за спиране за скорост от 120 км/ч, с каквато съдът е приел, че е управлявал водачът, при забрана да управлява със скорост до 54 км/ч (безопасната скорост на движение според експертното мнение) и неустановеност на такива неблагоприятни фактори, които да предпоставят необходимост от управление на превозното средство с по-ниска скорост от фактически избраната. С оглед изложеното, че появата на пешеходец, стоящ на магистралата, не е могло да бъде предвидено, съдът е счел, че движението на къси светлини, което е допустимо при конкретни пътни условия, въпреки невъзможността водачът да спре в зоната на осветеност от фаровете, не представлява такова поведение, за което да бъде ангажирана отговорността на К. С. А.. Посочено е, че нерегламентираното пресичане на пътното платно принципно не освобождава водача на МПС от задължение да вземе мерки, с цел недопускане на сблъсък, за безопасността на пешеходеца, като намали скоростта и при нужда да спре, но водачът няма задължение да съобразява движението си с абстрактни, хипотетични и непредвидими пътни ситуации. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поставеният от касаторите процесуален въпрос се отнася до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и е обуславящ изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези правомощия са подробно разяснени в т. 1 - 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. С постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които са и цитираните от касационните жалбоподатели, е прието, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В конкретния случай въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, за да формира своите изводи от фактическа и правна страна относно наличието на противоправно и виновно поведение на евентуалния ответник по исковете. Неоснователни са доводите на касаторите, във връзка с които е поставен релевантният правен въпрос, за необсъждане от въззивния съд на твърденията им за неспазване на правилата за движение по пътищата от страна на застрахования водач, тъй като се е движил на къси светлини, както и за липса на анализ на свързаните с посочените обстоятелства доказателства. Въззивният акт обективира преценка на всички събрани по делото доказателства относно процесното ПТП. При съобразяване на признанието на водача пред полицейските органи, че се е движил на къси светлини с оглед насрещно движещите се автомобили, и установеното правило в испанския закон за допустимост на такова движение при съществуваща възможност за заслепяване на останалите участници в движението, като е отчел, че появата на пешеходец на магистралата е непредвидима опасност, както и че пострадалата не е носела фенер и светлоотразително облекло според изискването на закона, съдът е направил извод, че не е налице поведение на водача, за което да може да бъде ангажирана отговорността му при конкретната пътна обстановка. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на преценка на събраните по делото доказателства, не може да бъде контролирана в производството по селекция на касационните жалби /т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Поради изложеното въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по релевантния правен въпрос, поради което не е налице въведеното допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По тези съображения касационното обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд не се допуска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение