Определение № 3422 от 23.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 997/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Агенцията по заетостта, чрез пълномощника й юрк. Г. В., против Решение №442 от 03.11.2025г. по в. гр. д. №627/2025г. по описа на Окръжен съд- Русе, с което е било потвърдено Решение № 923 от 10.06.2025г. по гражданско дело №20254520100036 на Районен съд- Русе, с което е отхвърлен предявения от Агенция по заетостта срещу В. Н. Н., ЕГН [ЕГН], иск за установяване на дължимостта на сумата от 10586,28лв., заплатена по тристранно споразумение №РВЗР-07-13-00027#5 от 03.05.2023г., за което вземане е била издадена Заповед №2932/11.10.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№5084/2024г. по описа на Районен съд- Русе. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и уважаване на предявения иск. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея В. Н. Н., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. К. Х., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 02.05.2023г. е било сключено тристранното споразумение между Агенция по заетостта, като работодател, В. Н. Н., в качеството на родител на детето Н. М. Д., родено на 29.04.2021г., и М. А. Д., в качеството на детегледач, което урежда правата и задълженията на страните в условията на съвместна дейност и сътрудничество при изпълнение на проект BG05SFPR002-01.002-0001 „Родители в заетост“ по Програма „Развитие на човешките ресурси“ 2021-2027г. Съгласно споразумението въз основа на трудов договор между работодателя и детегледача на последния се изплаща трудово възнаграждение в размер на минималната работна заплата за страната за срок от 18 месеца. В чл. 7 от споразумението било посочено, че родителят има право сам да избере детегледач на своето дете. На 10.04.2023г. е бил съставен протокол за избор на детегледач в присъствието на майката В. Н. Н. и служител на агенцията- В. И.. Съгласно чл. 13, б. „г“ от споразумението работодателят има право да го прекрати едностранно, когато се установи, че в резултат на невярно декларирани данни, представяне на документи с невярно съдържание и/или друга причина, детегледачът не отговаря на някое от изискванията за допустимост, съгласно условията на проекта. Съгласно чл. 17 от споразумението при констатиране на невярно подадена информация от страна на родител/детегледач същият следва да възстанови пълния размер на предоставените средства, ведно със законната лихва от момента на получаването им до окончателното им изплащане. Съдът е приел, че претенциите на ищцовата страна спрямо ответницата за връщане на заплатената на детегледача по договора сума в размер на 10586,28 лв. са основани на твърдения, че съгласно условията на проекта, в изпълнение на който е било сключено споразумението, не е допустимо родител на дете да бъде детегледач, като майката е укрила обстоятелството, че избраният от нея детегледач М. А. Д. е баща на детето Н. М. Д.. За да приеме за неоснователен предявения иск, съдът е посочил, че в случая ответницата не е укривала последното обстоятелство, доколкото не е подавала невярна декларация, нито документи с невярно съдържание /например удостоверение за раждане на детето/, а обстоятелството, че избраният детегледач е баща на детето е очевидно от името на детето. Приел е, че тристранното споразумение не съдържа забрана родител да бъде определян за детегледач, а Приложение № 1 „Информация в помощ на родители, желаещи да участват в проект „Родители в заетост““ съдържа забрана родител да кандидатства за помощ за отглеждане на дете и едновременно за детегледач, която забрана в случая не е била нарушена. Майката е кандидатствала за помощ за отглеждане на дете, което отглежда сама, а бащата е кандидатствал като безработен за детегледач, като всеки от двамата е отговарял на изискванията за участие в проекта, а майката е упражнила правото си да избере детегледач и не е укривала от служителите на агенцията обстоятелството, че избраният детегледач е баща на детето. Предвид горното съдът е достигнал до извода, че ответницата не е нарушила договорното си задължение спрямо агенцията, поради което предявеният срещу нея иск е неоснователен. В допълнение към горното съдът е посочил, че не тя, а избраният детегледач М. А. Д., е получил възнаграждението, чието връщане се претендира. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК, касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. Допустимо ли е съдът да приеме, че договорна клауза за отговорност („невярно подадена информация“- чл. 17 от тристранно споразумение) не поражда последици, когато липсва изрична договорна забрана, въпреки че поведението на страната обективно заобикаля целите на договора и финансирането? 2. Следва ли съдът да установи „злоупотреба с право“ и неизпълнение на договор, когато страната формално спазва буквата на договора, но обективно осуетява целта на проекта и използва публичен ресурс не по предназначение? 3.Дали при сключване на договор/тристранно споразумение по проект, финансиран с публични/европейски средства, договорната клауза предвиждаща възстановяване на цялата сума при установено несъответствие с изисквания за допустимост (включително „друга причина“ освен невярно декларирани данни) поражда задължение за възстановяване от страната по договора, дори когато средствата са били фактически получени от друго физическо лице? 4. Кога точно договорните клаузи за възстановяване на публични средства пораждат индивидуална договорна отговорност на страна по договор, и доколко е необходимо съществуването на писмено „невярно деклариране“ или друго формално деяние? Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Обжалваното решение не е вероятно нищожно или недопустимо, нито очевидно неправилно. Не са налице и сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, мотивирани с формулираните от него въпроси. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в т.1 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение / чл. 281, т. 3 ГПК /. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба / чл. 290, ал. 1 ГПК /. Формулираните от касатора въпроси в изложението не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК в изяснения с тълкувателното решение смисъл, нито по отношение на тях са налице допълнителните селективни критерий по т.1 и т.3 от разпоредбата. За да отхвърли предявения срещу ответницата иск за възстановяване на изплатените по договора средства, съдът е приел, че не са налице основанията на чл.17 от тристранното споразумение, тъй като липсва невярно подадена информация от нейна страна, респ. виновно неизпълнение на задълженията й по договора. В случая въпроси №1, 2 и 4 се основават на поддържаните доводи в касационната жалба и съдържат редица фактически и правни твърдения на касатора, каквито въззивният съд не е установявал по делото. Предвид горното въпросите по съществото си представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение по чл.281, т.3 от ГПК, каквито не могат да се разглеждат в производството по чл.288 от ГПК. Въпрос №3 не може да се приеме, че е от значение за изхода на спора, тъй като се отнася до допълнителни и второстепенни съображения на съда за неоснователност на предявения иск. Предвид горното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото и на основание чл.38, ал.2 в полза на адв. К. Х., която е оказала на основание чл.38, ал.1, т.3, пр.2 от ЗА безплатна правна помощ на ответницата в касационното производство, следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на 500 евро. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,