Определение № 389 от 14.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 145/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от Министъра на финансите, чрез ю.к В.Б. срещу решение №3831 от 29.06.2020г. по в.гр.дело № 1067/2019г. на Софийски градски съд ,с което е потвърдено решение от 04.06.2019г по гр.д № 7114/2019г на Софийски районен съд за осъждане на настоящия касатор да обезщети имуществени вреди за периода от 31.01.2014 год. - 09.08.2014 год, съизмерими с удържаната такса по § 6, т. 2-3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 год., с които се създават чл. 35а, ал. 1 -3, [жилищен адрес] ал. 1-4, чл. 35в, ал. 1-3 и чл. 73, ал. 1-4 от Закона за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/, които са обявени за противоконституционни. В потвърдената част е уважен е иск на „Екобулкос „ЕООД с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 7 от Конституцията на Република България до размера на сумата 7001,40лв ,като след частична отмяна на същото решение, ,Софийски градски съд е уважил иска до пълния предявен размер от 7459,88лв със законните последици ,тъй като е приел ,че никоя част от претенциятат не е погасена по давност.

На свой ред въззивният съд е отхвърлил и възраженията на ответника за недопустимост на производствотои липса на процесуална легитимация,предвид че ищецът е изтъкнал обстоятелства, според които претендираните за обезщетяване имуществени вреди са причинени от дейност, изразяваща се в осъществяване на законодателната власт,в частност приемането на противоконституционна норма в закон ,респ. бездействие при изпълнение на задължението за уреждане на правните последици от нея съгласно чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд /ЗКС/.Въззивният съд е изтъквал ,че в процеса на упражняване на съответната дейностДържавата съществува и функционира чрез системата от държавни органи и се явява възложител на работа,като липсват основания за приложение на специалния закон /ЗОДОВ/,затова исковата претенция е подчинена на общия материален закон /чл. 49 ЗЗД/ и надлежен ответник по нея е Държавата. В обхвата на пряка отговорност съгласно чл. 7 КРБ се включват всички актове и действия на държавните органи и длъжностни лица, включително и приетите от единствения орган,упражняващ законодателната власт – Народното събрание. Затова може да се приеме, че Държавата е възложила на съответните длъжностни лица да упражняват държавни функции, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения, с които посочените длъжности лица се намират в конкретни правоотношения.Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношение на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно,с оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от Държавата .За държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди.Отговорността може да бъде реализирана чрез предявен против самата Държава иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск, предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент.

На следващо място въззивният съд е изтъкнал ,че са налице условията за ангажиране на отговорност от гаранционно- обезпечителен характер по чл. 49 ЗЗД за чужди противоправни и виновни действия: общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа /Постановление № 7 от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на ВС, Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум на ВС и Постановление № 9 от 28.XII.1966 г., Пленум на ВС./ Безспорно е установено, че ищецовото дружество е собственик на фотоволтаична центарала/ФвЕЦ/ и притежава разрешение за ползване, като е сключил и договор за изкупуване на електрическа енергия №223от 13.06.2012 год. Считано от 01.01.2014 год. с § 6, т. 2 и 3 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 год. е въведена такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, като съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза през процесния период от 01.01.2014 год. до 09.08.2014 год. от ищеца били удържани 20 % такси по чл. 35а ЗЕВИ върху приходите в размер на 7 486.88 лв. за които „ЧЕЗ-Електро България “ АД издало удостоверения за удържани такси ,които е превело в бюджета.С Решение № 13 от 31.07.2014 год. по к.дело № 1/2014 год. на Конституционния съд /Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 год./ са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 год. ДВ, бр. 109 от 2013 год./, с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници /ДВ, бр. 35 от 2011 год., посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 год./, като поделото ве се твърди, нито са ангажирани доказателства, че има приет закон, който да урежда последиците във връзка с обявяването на разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ за противоконституционна, в т.ч. такива за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт по друг начин.При тези фактически обстоятелства Софийски градски съд е изтъкнал ,че приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията, Република България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт,защото приемането му е противоправно деяние /във висша степен/и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава,така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията, а правомощието да съобрази тези налагащи се изводи при разрешаването на спора по делото, въззивният съд е основал на съображенията в Решение № 71 от 06.04.2020 год. на ВКС по гр.дело № 3804/2019 год., ІV г. о., ГК и Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК.Съгласно задължителното тълкуване на конституционните разпоредби, извършено по реда на чл. 149, ал. 1, т. 1 КРБ, с Решение № 3 от 28.04.2020 год. по конст. дело № 5/2019 год. на Конституционния съд на Република България, обявените за противоконституционни ненормативни актове – закони във формален смисъл, решения на Народното събрание и укази на президента – са невалидни от приемането или издаването им. По принцип решението на Конституционния съд, обявяващо за противоконституционен закон, действа занапред /ex nunc/, а правният ефект на решението е в неприлагане на закона от деня на влизане в сила на решението на Конституционния съд, от който момент той представа да действа и да регулира обществените отношения, предмет на неговата уредба – чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ. Възникналите от прилагането на закона правни последици в рамките на правоотношения, приключили до влизане в сила на решението на Конституционния съд по принцип се запазват, но Народното събрание е конституционно /а и законово – чл. 22, ал. 4 ЗКС/ задължено да уреди тези възникнали последици по начин, който да обоснове пълно отстраняване на допуснатото конституционно нарушение, само по който начин може да се гарантира правната справедливост по отношение на тази категория правоотношения. Това задължение на Народното събрание се свързва и с чл. 7 КРБ, предвиждащ и отговорността на органа, издал противоконституционния акт. До произнасянето на Народното събрание, при наличие на правен спор, съдилищата го решават като прилагат пряко Конституцията и принципите на правото. Доколкото продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба, но по различни причини релевантните правни последици останат неуредени въобще ,или бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно, последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на Държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. Запазването на действието на противоконституционния закон за „заварените“ приключили отношения от влизането в сила на закона до влизането в сила на решението на Конституционния съд, с което е установена противоконституционността /каквото е и процесното/, не санира противоправността на приемането на закона.Поради това в разглеждания случай са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника. С удържането на процесната сума в размер на дължимата по приложимия закон такса /който закон е задължителен за всички държавни органи, организации и граждани, съгласно чл. 86, ал. 2 КРБ/, имуществото на ищеца е намаляло в причинна връзка с поведението на народните представители, като длъжностни лица от състава на Народното събрание, което съответно ангажира отговорността на Държавата, като правен субект.

В касационната жалба се изтъква недопустимост и незаконосъобразност и очевидна неправилност на обжалваното решение. В приложеното към жалбата изложение на основанията по допускане до обжалване се сочи основание по чл. 280, ал.2,предл второ и предл.трето ГПК. Довод за недопустимост се извежда липсваща пасивната материалноправна легитимация и поради неподведомственост на гражданските съдилища относно платени публични държавни вземания ,каквито са събраните в случая такси,а също и поради това ,че гражданските съдилища не били компетентни да упражняват контрол върху законодателната дейност на Народното събрание. Поддържа се очевидна неправилност на въззивното решение, което не съдържало собствени правни изводи на въззивния съд, осъдена е ненадлежна страна при пълната липса на яснота какъв иск е разгледан и уважен и мотивите са видимо противоречиви и нелогични.

Формулират и множество въпроси,,тематично групирани в изложението в следните насоки:

А)„въпроси, които имат отношение към правните последици от приключили публични правоотношения, които са възникнали от закон, обявен за противоконституционен“:

-„Отпада ли публичноправният характер на получени от държавата такси съгласно чл. 35а от ЗЕВИ, удържани за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. с влизане в сила на Решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. 1/2014 г. на КС на 10.08.2014 г., с което нормата е обявена за противоконституционна, и допустимо ли е възстановяването на платените суми за този период да се търси по общия исков ред като частноправно вземане на финансово задълженото лице срещу държавата?”;

• „Запазва ли се публичноправният характер на вземането на държавата за такса съгласно чл. 35а от ЗEBИ след влизане в сила на решение на КС, с което чл. 35а от ЗЕВИ и сл. са обявени за противоконституционни и по кой процесуален ред следва да се търси връщане на удържаните суми за погасяване на публичноправно задължение за такса по чл. 35а от ЗЕВИ за периода преди влизане в сила на решение по чл. 149, ал. 1, т. 2 от КРБ?”;

• „Отпада ли публичноправният характер на приключило публично правоотношение, след влизане в сила на решение на Конституционния съд за обявяване на противоконституционност на законовите разпоредби, които са уреждали публичното отношение и по какъв ред следва да се претендира възстановяване на суми, удържани недължимо за погасяване на публичноправни задължения за периода преди законът да бъде обявен за противоконституционен-съответно по съдопроизводствения ред на ГПК като вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване или по специалния ред, установен от законодателя за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания?“

Защитата подържа,че въпросите са разрешени в противоречие с решение № 3 от 28.04.2020 г. на КС по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г.;

Б) „въпроси, които имат отношение към реализирането на отговорността по иск с правна квалификация чл. 49 от ЗЗД, Б.1)относно пасивната процесуалноправна и материалноправна легитимация на ответника в хипотеза на чл. 49 ЗЗД ”:

• „Кой представлява Народното събрание в частни граждански отношения по искове за обезщетение за вреди от законодателното поведение на народните представители - председателят на НС или държавата, представлявана от министъра на финансите по чл. 31 от ГПК?”;

• „Държавата, представлявана по реда на чл. 31 от ГПК или Народното събрание е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди по чл. 49 във вр. с чл. 45 от 33Д от законодателна дейност на Народното събрание?”;

• „Налице ли е пасивна процесуална легитимация на Народното събрание да отговаря пряко за вредите от законодателна дейност,изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКC за уреждане на правните последици от противоконституционна норма?”;

-. „Държавата по смисъла на чл. 31 от ГПК или Народното събрание е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди от законодателна дейност на Народното събрание на РБ?”;

• Кой е надлежният ответник по иск квалифициран чл. 49 от ЗЗД във вр. с чл. 45 от 33Д във вр. с чл. 7 от КРБ за вреди от законодателна дейност на НС - държавата по чл. 31 от ГПК или правосубектното НС, с което народните представители се намират в специфични правоотношения, към които се прилагат КТ и КСО по силата на ПОДНС? Налице ли е идентичност между двата субекта н може ли ищецът и/или съдът да избират между тях съответно да определят измежду тях по избор надлежния ответник за вреди от действия и бездействия при упражняване на законодателна власт?”;

• „При установена от КС противоконституционност на приет закон и настъпили вреди от прилагането му налице ли е процесуална легитимация на Народното събрание да отговаря пряко за вредите от законодателна дейност, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКC за уреждане на правните последици от противоконституционна норма?”;

-. „Отговаря ли държавата като възложител по смисъла на чл. 49 от 33Д на народните представители по иск за непозволено увреждане от действия на народните представители във връзка със осъществяваната законодателна дейност, състояща се в приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, и липсата на приемане на акт за уреждане на правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКC?”;

-„Отговаря ли държавата като възложител по смисъла на чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД на народните представители по иск за непозволено увреждане от действия на народните представители във връзка със осъществяваната законодателна дейност, състояща се в приемането на нормативни разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, и липсата на приемане на акт за уреждане на правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС, като се има предвид, че народните представители се избират директно от народа чрез избори?”,

Поддържа се, че въпроките са разрешени противоречие с ППВС № 9/1966 г., Тълкувателно решение № 3/2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, практиката на ВКС, обективирана в решение № 211/20.05.2008 г. по гр. д. № 6087/2007 г. на ВКС, V г. о., определение № 404/06.08.2016 г. по гр. д. № 947/2016 г., определение № 59/30.01.2020 г. по гр. д. № 4135/2019 г., III г. о., решение № 430/23.09.2009 г. по гр. д. № 6017/2007 г., IV г. о., решение № 348/08.01.2018 г. по гр. д. № 495/2017 г., IV г. о., решение № 63/01.03.2016 г. по гр. д. № 4885/2015 г., IV г. о. и мотивите на решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г на КС. Поддържа се, че Държавата и НС са различни прави субекти

Б.2) „въпроси, които имат отношение към установяване на вреди като елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 49 от ЗЗД”:

• „Може ли държавата да отговаря за вреди по националното право, за които са твърди, че са причинени от законодателната дейност на народните представители/Народното събрание, във връзка с приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни и липсата на последващ акт по чл. 22, ал. 4 от ЗКС?”;

• „Представляват ли последиците от изцяло приключили публични правоотношения към момента на влизане в сила на решение на КС, с което законът от който е възникнало правоотношението (в случая чл. 35а и сл. от ЗЕВИ) е обявен за противоконституционен, също и гражданскоправни последици - имуществени вреди от законодателно поведение вследствие на влизане в сила на решението на КС, с което законът е обявен за противоконституционен?“;

• „Представляват ли на общо основание имуществени вреди настъпилите правни последици при приключили правоотношения към датата на влизане в сила на решението на КС, с което е обявен за противоконституционен законът, от който са възникнали, вследствие на законодателно бездействие на НС да приеме закон по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС?”;

• „Противоправно поведение ли е законодателното бездействие на НС да приеме закон по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКC за обезщетяване на засегнатите от прилагането на противоконституционен закон лица и в кой момент настъпва имуществената вреда от бездействието?”;

• „Законодателната дейност на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 от ЗКС, включват ли се в обхвата на т.н. „актове и действия“ по смисъла на чл. 7 от КРБ, за които държавата носи отговорност?”,

Изтъква се основание по чл. 280, ал.1 т.-1 и т.2 ГПК поради противоречие с решение № 3 от 28.04.2020 г. на КС по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г. и практиката на ВКС, обективирана в решение № 79/14.03.2000 г. по гр. д. № 1456/1999 г., IV г. о., решение № 68/14.07.2016 г. по гр. д. № 6043/2015 г., II г. о. и определение № 569/10.07.2019 г. по гр. д. № 1886/2019 г., III г. о., поддържа и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото -чл. 280, ал.1 т.3 ГПК;

Г) „въпроси относно компетентността на гражданските съдилища да извършват контрол върху законодателната власт по реда на правораздаването”:

-. „Кой е компетентният орган, който може да уреди правните последици при изцяло приключили отношения, настъпили от прилагането на противоконституционен закон и приключили до влизане в сила на решението на КС, с което е обявен за противоконституционен - органът по чл. 22, ал. 4 от ЗКC или правораздавателните органи?”;

• „Формалното бездействие на органа по чл. 22, ал. 4 от ЗКC винаги ли причинява имуществена вреда?”; 22. „За да се прецени дали бездействието на органа по чл. 22, ал. 4 от ЗКC е увреждащо и противоправно достатъчно ли е същото да е формално или следва да се извърши преценка налице ли са правоотношения подлежащи на трайна нормативна уредба, преценка за вида и съдържанието на нормативната уредба и за нейната целесъобразност, също и оценка на въздействието?”; -

• „Компетентен ли е гражданският съд да прецени вместо НС каква е дължимата по вид и съдържание правна уредба в хипотезата на чл. 22, ал. 4 от ЗКC при предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди от законодателно бездействие?”, Твърди се ,че въпросите са разрешени в противоречие мотивите на решение № 3 от 28.04.2020 г. на КС по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019 г. и, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като се изтъква чл.3 ЗНА и че в случая се касае за законодателна преценка, извън правомощията на органите на съдебната и изпълнителната власт ,като се тълкува чл.22, ал.4 ЗКС като изключваща възможността за самостоятелен иск ,в която насока има противоречива практика.

Д) Въпроси ,решение в противоречие с практиката на СЕС Обобщено въпросите се свеждат до изключване на противоправността при приемане на закон, обявен за противоконституционен, ако същият е в съответствие с общностния правопорядък (т.21); представлява ли вреда събраната такса ,доколкото налагането им е позволено от общностното право (т.22); Приматът на правото на ЕС допуска ли национална правна уредба, обявена за противоконституционна, но непротиворечаща на правото на ЕС,да бъде основание за търсене на обезщетение от Държавата. Изтъква се Решение от 17.12.1970г на СЕС, както и и основание по чл. 280, ал.1 т.2 ГПК.

Е) Въпроси ,свързани с погасителната давност:

• В кой момент настъпва увреждането при твърдяни вреди в следствие на приемане на закон, обявен за противоконституционен.Сочи се противоречие с ППВС №2/1981г.

В депозиран отговор ответникът по жалбата “Екобулкос “ЕООД я оспорва като поддържа, че искът е допустимо разгледан и правилно уважен.На самата Държава е призната гражданска правосубектност, съобразно принципа на правовата държава и никоя част от незаконосъобразна и увреждаща дейност на държавните органи не може да бъде изключена от конституционното задържение за обезвреда. Разбирането на касатора за прилагането на чл. 22,ал.4 ЗКС се опровергава от мотивите на Решение №3/2020г на КСРБ .Съображения са изложени от адв Е.Б. ,претендират се разноски

След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Настоящият състав на ВКС, 3-то г.о не съзира вероятност обжалваното решение да е недопустимо предвид разясненията в ТР № 2/2011 от 29.02.2012 г. по тълк. дело № 2/2011 г. на ВКС, ОСГТК. Същото е произнесено въз основа на ясно заявените в исковата молба правопораждащи твърдения на ищеца ,по редовна искова молба. Съдът не се е произнесъл по спор за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания, които спорове не са подведомствени на гражданските съдилища,а е разгледал иск за обезвреда, произнасянето по който е в компетентността на общите съдилища. По същество съдът не е упражнявал пряк и недопустим контрол върху законодателството и дейността на Народното събрание /НС/, а е преценявал гражданските последици от акта на легитимния да упражнява контрол върхву дейността му орган – Конституционния съд на РБ,чиито решения са задължителни .НС е държавен орган, олицетворяващ законодателната власт, което определя мястото му сред другите държавни органи,а народните представители са лица от състава на НС като държавен орган и са длъжностни лица. Те също могат да причинят вреди с действията и бездействията си, както всички останали. Отговорността за вреди е водещ принцип в правото и тази отговорност е имуществена. Държавата може да освободи от нея свои служители,но не може да освободи от отговорност себе си. Съгласно чл.7 КРБ ,Държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на НС, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица.По настоящето дело касаторът е в положение на надлежен ответник по иск за обезщетение на вреди,като исковият процес не е поведен при процесуално представителство на Държавата по начин, изключен от закона, а по начин, предвиден в закона. Въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 49 ЗЗД е допустим, след като на основание чл. 7 КРБ държавата отговоря пряко за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ (специалният закон уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти), отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД (решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г., на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 110 от 14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г., на ВКС, ІV г. о. и др.)

Не е налице и основанието, предвидено за квалифицирания случаи по чл. 280, ал.2 ,предл трето ГПК Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.То е основано на правните разрешения, установени в практиката на ВКС и приложими в настоящия случай ,като позоваването на тази установена практика в мотивите на въззивното решение не опредметява очевидна неправилност.

Поставените в раздел А) от изложението въпроси на касатора преформулират доводи, които въззивният съд не е разглеждал и същевременно касае се за обстоятелства ,които нямат обуслявящо значение за изводите на съда по решението. Не е изпълено общо условие на чл. 280, ал.1 ГПК за селекция на касационните жалби, доколкото отговорът на въпросите няма да промени направените изводи в решаваща за изхода на делото насока, предвид релевантните факти.Характерът на вземането – публично, държавно, е без значение, доколкото в случая се претендира обезщетение от непозволено увреждане пред общия съд.За пълнота следва да се добави ,че признаването на право на обезщетение, или на на връщане на даденото без основание по общия исков ред ,предвид установения в случая финансов автоматизъм на събраната такса ,фактическите и правните последици от приключилипублични правоотношения, които са възникнали от закон, обявен за противоконституционен, не е разрешение в противоречие, а в съответствие с цитираното решение № 3 от 28.04.2020 г. на КС по к. д. № 5/2019 г. и к. д. № 12/2019г. Правилото, че решенията на Конституционния съд действат занапред, не е абсолютно и от него има изключения, които могат да се обосноват с цялостната конституционноправна уредба, Тази обосновка е изведена в установената пракика на ВКС за аналогични обстоятелства, в отговор на правни въпроси по реда на чл. 290 ГПК (реш. по гр.д №664/2019г ,реш. по гр.д №4662/2019г ,реш. по гр.д №4892/2019г на 3-то г.-о на ВКС )

Нямат обуславящо значение и връзка с приетото в решението поставените въпроси по раздел Б.1) от изложението, свеждащи се до оспорване на възприетото процесуално представителство, което касаторът противно на процесуалните факти възприема като осъществено спрямо НК като законодателен орган. Софийски градски съд не е приел, че Министъра на финансите представлява НС, а е уважил иска срещу Държавата, чиито представител този министър съгласно чл.31 ал.1 ГПК.

Въпросът по раздел Б.1 т.8 от изложението за надлежния ответник по иска не е разрешен в противоречие с установената практика на ВКС,както се поддържа. Съгласно приетото в решение по гр. д. № 1886/2019 г., III г.отзд. решение по гр. д № 3804/2019г., решение по гр. д. № 2377/2019 г. и решение по гр.д №4069/2019г на ВКС на ІV-то гр. отд,, по иск за обезщетяване на вреди по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 7 от Конституцията на РБ от незаконосъобразни и противоконституционни действия на държавни органи, в т. ч. и на вреди, причинени от противоконституционен закон, държавата може да участва в делото като ответник, представлявана от министъра на финансите, в качеството му на неин законен представител.

Съображения за неотносимост следва да се издтъкнат и по въпросите поставени в раздел Д) на изложението Без обуславящо значение е въпросът ако обявеният за противоконституционен закон е „в съответствие“ с правото на Европейския съюз, съставлява ли противоправно поведение приемането му и в тази хипотеза не е ли пречка приматът на това право пред националния правопорядък за ангажиране на отговорността на държавата за обезщетяване на причинените вреди. По въпроса няма произнасяне в обжалваното решение ,тъй като подобно възражение не е било надлежно повдигнато. Ограничен от разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд не разглежда въпроси, с които страните не са го сезирали. Поставянето на такива въпроси за първи път в касационното производство е недопустимо За пълнота следва да се добави ,че въпросите в раздела изразяват противоправна теза,според която приемането на противоконституционен нацонален закон при уредба на правоотношения, които не се регулират от общностното право (С определение от 30.04.2020г. по дело С-818/19 и С-878/19 СЕС прие, че чл.3, §3, ал.1, б.“а“ от Директива 2000/28/ЕО допуска национална правна уредба, въвеждаща такса за производство на енергия от възобновяеми източници) ,не могат да се санкционират и от националния съд като противоправни в случаи на вреди, доколкото правото на ЕС не ги санкционира. Нито един източник на общностното право ,или решение на СЕС не опредметяват подобно разбиране,като чл. 280,ал.1 т.2 ГПК се посочва необосновано от касатора.

Абстрактно е формулиран въпросът дали формалното бездействие на органа по чл.22,ал.4 от ЗКС винаги причинява имуществена вреда.Неотносимо са формулирани въпросите в раздел Г) на изложението, за значението на преценка относно вида и съдържанието на нормативната уредба ,предвидена в чл.22,ал.4 от ЗКС и нейната целесъобразност, „оценка на въздействие“ и пр. ,с идеята да се отрече компетността на сезирания с иска съд да извършва такава преценка, която е законодателна и не е в правомощията на съдебната власт. Въззивният съд не е произнасял решаващо така поставените въпроси, нито е следвало да се произнася по тях.

Останалите формулирани материалноправни въпроси в изложението са произнесени от въззивния съд в обуславяща за изхода на делото насока, но не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по специалните критерии на чл. 280, ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Влезлите в сила решения на КС се ползват със сила на пресъдено нещо по отношение на всички и всеки друг съд в Републиката е длъжен служебно да я зачита.Действието на решение на КС, с което е обявена противоконституционността на закон се зачита, като съдът ,пред който е повдигнат спор за гражданските последици е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на КС е породило действие. По въпросите,поставени в изложението е налице установена и съобразена от въззивния съд практика на ВКС,в която се разясни приложимият закон при търсене на деликтна отговорнот от Държавата за вреди от естеството на заявените с иска (решение № 72/ 21.04.2020 г. по гр.д. № 2377/ 2019 г., ІV г.о., решение № 71/ 06.04.2020 г. по гр.д. № 3804/ 2019 г., ІV г.о. и др) ,а също така и точният смисъл разпоредбите на чл.151, ал.2 от Конституцията и чл.22, ал.4 от Закона за конституционния съд ,с тълкуване дали действието занапред на решението на Конституционния съд позволява на съдилищата да прилагат противоконституционна правна норма за развили се преди това правоотношения,в кои случаи и спрямо кои правни субекти такова приложение е правно търпимо и възможно, предвид балансираното прилагане на правните принципи, съобразно решение №3 от 28.04.2020г. на КС по к. дело № 5/2019г. /обн., ДВ, бр. 42 от 12.05.2020г/. Нито един закон не може да противоречи на Конституцията. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенството на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1 от КРБ. Ако противоречи, такъв закон не е част от правната система, а следователно не е приложимо право, което единствено има значение за решаването на правни спорове.

Правилото,че решенията на Конституционния съд действат занапред,не е абсолютно и от него има изключения,които могат да се обосноват с цялостната конституционноправна уредба.Цялостната конституционна уредба цели законът, който противоречи на Конституцията, да не бъде приложен,да не възникнат противоконституционни и в този смисъл несправедливи правни последици от прилагането му и да не бъдат нарушени права. Утвърденият в Конституцията принцип на справедливост(материалният елемент на принципа на правовата държава),както и принципът, че правораздаването се осъществява от съдилищата (чл. 119, ал. 1) в своето единство означават, че конституционна ценност представлява не толкова постановяването на самото решение от съд, а по-скоро постановяването на справедливо съдебно решение и крайният извод на Конституционния съд, отразен в т.2 на решение №3 от 28.04.2020 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 5/2019 г.,води до това,че по отношение на заварените неприключени правоотношенияи правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, дори макар правоотношението да се е развило в минал момент, противоконституционният закон не се прилага, т.е налице е изключението от правилото на чл.151, ал.2, изречение трето от Конституцията на РБ за действието на решението на КС занапред. Безпротиворечиво е установено в пракиката на ВКС, че признаците на деликтното увреждане, за което Държавата носи обективна отговорност, са изводими и от извършеното чрез нейния законодателен орган, в който мнозинството народни представители са приели противоконституционна правна норма и след това не е изпълнено и задължението по чл.22, ал.4 от ЗКС да се отстранят настъпилите от приложението му неблагоприятни правни последици ,които могат да бъдат и вредоносни за защитимия материален интерес на правните субекти. Такива именно са те в конкретния случай и дружествата,платили таксата по чл.35а от ЗЕВИ имат правото да искат от Държавата обезщетение за причинените имуществени вреди. / решение № 71 от 6 април 2019 г. гр.д. № 3804 по описа за 2019 г. на IV ГО на ВКС и др. / но няма пречка платецът да предпочете реализиране на иск за връщане на платеното без основание, след като по правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага (реш. по гр.д №664/2019г на 3-то г. о на ВКС,реш. по гр.д № 4662/2019г на 3-то г.о на ВКС ).

Не е налице основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по въпроса, поставен във връзка с погасителната давност. Не се обосновава и противоречие със задължителна практика на ВКС по въпроса за давността при непозволено увреждане Предвид естеството на фактическия състав, от който вземането произтича, погасителната давност по чл.110 ЗЗД не може да започне да тече от момент,предшестващ обявяването на решение №13 от 13.07.2014г на КС (обн ДВ бр.65/2014г ),както е приел и въззивния съд.

Основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК също не се обосновава. Не е налице необходимост от запълване на празноти в закона по тълкувателен път, липса на практика по поставените въпроси или необходимост следвана съдебна практика да бъде доразвита в поддържана от касатора насока, да бъде променена чрез преодоляване на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба ( ТР №1/2009г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Преформулират се единствено защитни тези която няма опора в тълкуването на Конституцията, Решенията на КС и закона. Поради това Върховният касационен съд не приема довод за основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК ,а предвид изложените по горе съображения за релевантните факти по делото решаващите правни изводи от тях, не е налице и сочените от касатора основания по чл. 280,ал.2 ГПК за допускане на касационен контрол.

Ответникът по жалбата е заявил и установил разноски,които следва да се присъдят .Те са в минимален размер.

Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.