Определение № 1625 от 13.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4081/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Ст. С. - пълномощник на Д. М. Т., против въззивно решение № 717/27.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2866/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е отменено изцяло решение от 16.06.2021 г. по гр. д.№ 773/2020 г. на Районен съд - Асеновград, с което Е. А. Т. е осъдена да заплати на Д. М. Т. сумата от 8500 лв., получена с три банкови преводи ,както следва на: 16.04.2018 г. - 4000 лв.; на 18.04.2018 г. - 1500 лв. и на 26.04.2018 г. - 3000 лв., без правно основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 01.06.2020 г. до окончателното изплащане на сумата и вместо това предявеният от Д. М. Т. против Е. А. Т. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата да му върне сумата, платена с описаните три банкови преводи е отхвърлен, като неоснователен. С решението са присъдени разноски на Е. А. Т. за двете инстанции. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение и се иска отмяната му. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния въпрос: „Следва ли лице, което води преговори с друго физическо лице, имащо качеството на управител в търговско дружество, да бъде обвързано с това търговско дружество, при положение че то /първото лице/: не знае за съществуването на дружеството и/или не е правило изявление, че иска да сключи договор с дружеството?“. Сочи, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 159/28.10.2016 г. по т. д. № 2256/2015 г. на ВКС, I т. о. и решение № 97/03.07.2013 г. по т. д. № 533/2012 г. на ВКС, II т. о., както и, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация Е. А. Т., чрез адв. Ев. В., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че Д. М. Т. е имал основание да преведе парите по банковата сметка на Е. А. Т., поради което предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД е неоснователен. Посочил е, че по делото не е било спорно и е установено от представените преводни нареждания, че на посочените дати - 16, 18 и 26 април 2018 г. ищецът е превел посочените в исковата молба суми в общ размер на 8500 лв. по сметка на името на ответницата, като в преводните нареждания е записано основание „отоплителна инсталация“. В случая от събраните по делото гласни доказателства и от обясненията на ищеца по реда на чл. 176 ГПК е установено основанието за извършване на тези плащания - изграждане на отоплителна инсталация в полза на ищеца в негов апартамент, находящ се в триетажна жилищна сграда, в[жк], [населено място], като СМР са извършени от „ПАЙПБГ-2“ ЕООД и са приети от ищеца,който е признал, че няма сключен договор с „ПАЙПБГ-2“ ЕООД, но за изпълнение на задачата дошъл А. Д. и неговата бригада,а банковата сметка на ответницата му я дал самия А. Д.. Следователно между ищеца и „ПАЙПБГ-2“ ЕООД е налице правоотношение, а уговорката между тях за плащането на стойността на извършените СМР да се извърши по сметка на ответницата, която била овластена да получи изпълнението. Посочил е, че е без значение обстоятелството, че страна по правоотношението не е самата Е. А. Т., а трето неучастващо по делото лице. Приел е ,че след като сумите са получавани в изпълнение на задължение на ищеца към трето лице по уговорка между страните по правоотношението, то с извършването на превода по банковата сметка на ответника задължението се счита изпълнено и сумата получена от третото лице - „ПАЙПБГ-2“ ЕООД. Е. А. Т. е получила сумите именно за това трето лице, поради което и не дължи връщането им. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението въпрос, който е хипотетичен. Така зададен въпросът, преценен и във връзка с наведените от касатора съображения, е относим към правилността на направената от въззивния съд преценка на събраните доказателства и относимите към предмета на доказване факти и по същество представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК,а представената практика неотносима. Въззивният съд е съобразил трайната практика на ВКС, съгласно която, в тежест на получилия плащането е да докаже основанието, на което го е получил. Когато платецът е посочил в платежния документ основание за плащането, това е извънсъдебно признание, че основанието съществува. Длъжникът се освобождава от задължението, когато по нареждане на кредитора плати на трето лице, без значение какви са вътрешните отношения между кредитора и третото лице. Касаторът не е обосновал и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - какво е значението на поставеният въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато не се установи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика,на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени направените и доказани от ответната страна по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г. о.