Определение № 983 от 07.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2709/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Илипра“ ЕООД, [населено място], срещу решение №536/19.07.2022г. по в.т.д.№713/2021г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение №260471 от 19.03.2021г. по т.д. №1137/2019г. на Софийски градски съд, ТО, VI-1 състав, с което „Илипра“ ЕООД, е осъдено да заплати на „Мултимес груп“ ООД, сума в размер на 28128,90 лв., представляваща неизплатена цена за доставени стоки по фактура №[ЕГН]/17.01.2019г. на стойност 6753,30 лв. с ДДС; фактура №[ЕГН]/20.01.2019г. на стойност 4 839,05 лв. с ДДС; фактура №[ЕГН]/27.01.2019г. на стойност 8 105,40 лв. с ДДС; фактура №[ЕГН]/10.02.2019г. на стойност 1 101,95 лв. с ДДС; фактура №[ЕГН]/11.02.2019г. на стойност 515,20 лв. с ДДС и фактура №[ЕГН]/17.02.2019г. на стойност 6 814 лв. с ДДС, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на исковата молба 19.06.2019г. до окончателното плащане, и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сума в размер на 935,51 лв., представляваща обезщетение за забава за заплащане на горепосочената сума за главница за период, следващ 14 дни от датата на всяка една от фактурите до 12.06.2019г., както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сума в размер на 3 392,58 лв. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Касационният жалбоподател поддържа, че от транспортните документи, приложени към издадените от ищеца фактури, изобщо не става ясно кое е лицето, получило стоката, като на всяка от товарителниците има различен подпис, положен под графата „Получател“, без да е посочено името на подписалия. Поддържа, че има само два обекта, които се намират съответно в [населено място] и в [населено място]. Счита, че липсата на подпис на управителя на дружеството върху товарителниците, както и изпращането и съответно получаването на стоката от неизвестни лица, на локации, които не се намират на територията на [населено място] и [населено място], налага извод за неоснователност на исковите претенции. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанието за допустимост на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Поставя като обуславящ изхода на спора въпроса: 1/ Отразяването на процесните фактури в счетоводството на ответното дружество, включително в дневника за покупко – продажба по ДДС и ползването на данъчен кредит по същите, представляват ли недвусмислено признание на задължението и доказват ли неговото съществуване, в случай че останалите доказателства по делото не установяват по категоричен начин реално извършена доставка на стоки и услуги? Касационният жалбоподател поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага доводи и за очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба „Мултимес груп“ ООД [населено място], поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също поддържа, че касационната жалба е неоснователна по същество. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, въз основа на представените по делото 6 броя двустранно подписани фактури и приетите за безспорни обстоятелства по осчетоводяване на тези фактури и при двете страни, че между страните е сключен неформален договор за покупко - продажба и доставка на стоки, по които ищецът е доставил стоки на обща стойност 28 128,90 лв. с ДДС, а ответникът е следвало да заплати посочена сума. Достигнал е до извода, че след като процесните фактури са осчетоводени при ответника, то същите установяват наличието на валидни договори за продажба между страните, по които ищецът е изпълнил задължението си - предал е стоката на ответника, а ответникът дължи цената, посочена във фактурите, на основание чл.327, ал.1 от ТЗ. Също е посочил, че възраженията във въззивната жалба относно съдържанието на представените с фактурите съпътстващи документи, включително и сочените несъответствия между номерата на фактурите и номерата, отразени в товарителниците, както и липсата на задължителни реквизити в същите, не могат да обосноват различен извод предвид установеното по делото обстоятелство, че фактурите са осчетоводени при страните. Приел е, че в случая не е налице твърдяното от въззивника – ответник по исковете процесуално нарушение, а именно пропуск на съда да му укаже да ангажира доказателства във връзка с извършеното от него оспорване на положените в приемо - предавателните протоколи подписи. Посочил е, че първоинстанционният съд не е бил длъжен да извърши посоченото процесуално действие, предвид настъпването на последиците по чл.370 от ГПК. Предвид извода за основателността на предявения иск за цената на доставените стоки, е приел за основателен и обусловения иск по чл.86 от ЗЗД. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение. Поставеният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд, а изразява тезата на касатора, че събраните доказателства не установяват по категоричен начин реалното извършване на доставките по процесните фактури. Чрез него се въвеждат оплаквания за необоснованост на решението, което би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Евентуалната необоснованост на изводите на съда и неправилната преценка на доказателствата са извън обхвата на чл.280, ал.1 от ГПК, поради което не подлежат на ревизиране в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Дори и да се приеме, че е поставен въпрос за доказателствената сила на фактурите относно факта на изпълнението на договора за търговска продажба, по отношение на този въпрос не е обоснована и допълнителната предпоставка за достъп до касационно обжалване. Изводите за възникнало в патримониума на „Мултимес груп“ ООД вземане за цената на доставените стоки, е формиран въз основа на съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен материал. Въззивният съд се е позовал на представените двустранно подписани фактури и факта, че същите са отразени в счетоводството на страните, но е формирал извода си за основателност на предявения иск и въз основа на представени доказателства за реално предаване на стоките - подписаните от представител на ответника приемо - предавателни протоколи от 18.01.2019г., от 20.01.2019г., от 27.01.2019г. и 17.02.2019г., които не са оспорени своевременно от същия и съставляват признание за осъществил се неизгоден за него факт. По този начин въззивният съд е съобразил трайната практика на ВКС, изразена в решение №211/30.01.2012г. по т.д. №1120/2010г. на ВКС, II т.о. решение №46/27.03.2008г. по т.д.№454/2008г. на ВКС, II т.о. и решение №96/26.11.2009г. по т.д.№380/2008г. на ВКС, II т.о. В същите се приема, че в случаите, когато страните са оформили продажбата чрез съставена за целта фактура, фактурата съставлява доказателство за сключване на договора и за породените от него права и задължения, но не е условие за действителността му. Фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор за търговска продажба на движими вещи, ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката - вид на закупената стока, стойност, начин на плащане, имена на купувача и продавача, време и място на сключване на продажбата. Вписването на фактурата в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността й в справките - декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит във връзка с нея са обстоятелства, релевантни за възникване на продажбеното правоотношение, по повод на което тя е съставена. В решение №109/07.09.2011г. по т.д.№465/2010г. на ВКС, II т.о., е прието, че осъществените правни и фактически действия в последващ издаването на документа момент - отразяване в счетоводството на купувача вписване в дневника за покупките и в справката - декларация по ДДС и превеждането на дължимия ДДС на ищеца, имат правната характеристика на извънсъдебно признание, относно съществуването на материализираното задължение.Наличието на практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено изключва основанието за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Неоснователни са твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Очевидната неправилност подлежи на обосноваване от касатора, а не на служебно установяване от касационната инстанция. В случая тези пороци не са налице. Очевидната неправилност се аргументира с изложените в касационната жалба доводи за неправилна преценка на събраните по делото доказателства. Дори и основателни, тези оплаквания биха обусловили необоснованост на въззивния акт - основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК, но те не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК. На ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не са ангажирани доказателства за уговорено и заплатено от него адвокатско възнаграждение за касационното производство. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд