Определение № 5952 от 18.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4311/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. М. Ц., чрез процесуалния й представител, против определение № 4052 от 16.09.2024 г. по ч. гр. д. № 2204/2024 г. на ВКС, II г. о., с което е оставена без разглеждане частна касационна жалба срещу въззивно определение № 4769 от 01.04.2024 г. по ч. гр. д. № 3084/2024 г. на Софийски градски съд, а образуваното въз основа на нея производство – прекратено. Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно поради допустимост на касационното обжалване на отказа от освобождаване от държавна такса, който препятства упражняването на правото на защита. Излага съображения, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулирал обуславящи правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС и които са останали необсъдени поради неправилния извод в обжалваното определение за недопустимост на касационния контрол на определението на въззивната инстанция. Иска неговата отмяна. Ответниците по частната жалба – Д. Г. Д. и Д. М. Д., не са подали отговор на частната жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното: Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения: С определение от 01.04.2024 г., постановено по гр. дело № 3084/2024 г., Софийски градски съд е отменил обжалваното пред него определение от 07.12.2023 г. по гр. дело № 32983/2022 г. на СРС. Вместо него е постановил друго, с което е освободил В. Ц. на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от внасяне на дължимата държавна такса по въззивната й жалба срещу първоинстанционното решение за разликата над 73 лева до 146 лева и е оставил без уважението искането й в останалата част (за освобождаване от внасяне на държавна такса от 73 лева). Против така постановено от въззивната инстанция определение от В. Ц. е подадена частна касационна жалба, която е оставена без разглеждане от касационната инстанция с обжалваното в настоящото производство определение. В него са изложени съображения, че всеки от предявените по делото първоначални и насрещни субективно съединени искове по чл. 45 ЗЗД е с цена под законоустановения минимум от 5000 лева, поради което на основание чл. 274, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 3 ГПК касационният контрол на въззивното определение е недопустим. Горепосоченото определение на въззивната инстанция е постановено по частна жалба против определение по молба за освобождаване от такси на основание чл. 83, ал. 2 ГПК на първостепенния районен съд по гражданско дело, образувано по граждански оценяеми деликтни искове за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, съответно в размер от по 4000 лева по първоначалните искове и от по 2500 лева по насрещните искове, последните предявени от жалбоподателя В. Ц.. Всяка от исковите претенции е с цена под 5000 лева, като е без значение за цената на иска и за функционалната подсъдност общата цена на субективно съединените искове. Решението по материалноправния спор, предмет на исковото производство, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК е изключено от касационен контрол. Това значи, че съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК, въззивните определения, включително и тези, постановени в производството по освобождаване от такси и разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, са окончателни и не подлежат на обжалване пред касационната инстанция. Според тълкувателните разрешения, дадени в мотивите на т. 12 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 5 от 12.07.2018 г. по тълк. дело № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС, отказът да се освободи страната от заплащане на такси и разноски по делото подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, но тези разрешения не водят до друг извод относно необжалваемостта на определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване, респ. не дерогират приложението на императивната разпоредба на чл. 274, ал. 4 ГПК. В този смисъл и определение № 76 от 23.02.2022 г. по ч. т. д. № 73/2022 г. на ВКС, I т. о., определение № 336 от 2.03.2023 г. по ч. гр. д. № 523/2023 г. на ВКС, I г. о., определение № 235 от 7.02.2024 г. на по к. ч. т. д. № 2082/2023 г. на ВКС, I т. о., и други. Производството по чл. 83, ал. 2 ГПК, макар и относително самостоятелно, няма само по себе си самостоятелно значение и не се развива в отделно образувано гражданско дело, а се развива в рамките на исковото производство. Когато за акта по същество не е предвиден касационен контрол, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, такъв е изключен и за актовете, постановени в хода на исковото производство, с които съдът дава разрешение по съществото на други производства или прегражда тяхното развитие - арг. от чл. 274, ал. 4 ГПК. В случая претенциите, предмет на исковото производство, са под установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК имуществен праг, поради което определението на въззивната инстанция е окончателно и правилно частната касационна жалба на В. Ц. срещу него е оставена без разглеждане. Ето защо, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.