Определение № 198 от 18.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6821/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано по касационната жалба с вх.№ 89033 от 18.07.2014 г. на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие чрез процесуален представител юрисконсулт З. И. срещу въззивно решение № 3989 от 04.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 3937/2013 г. на Софийски градски съд. С касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно - постановено в нарушение на материалния закон и в нарушение на съществени процесуални правила по призоваването на касатора, както и е необосновано - основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по въпроса (конкретизиран и уточнен от касационната инстанция) „Кои са елементите, които трябва да са налице при апортирането на имот – частна държавна собственост, предоставен за управление на министерство, в капитала на държавно предприятие – еднолично акционерно дружество, чийто капитал е изцяло държавна собственост и приложими ли са нормите на чл.43 и следващите от ЗДС (в редакцията от ДВ, бр.67 от 27.07.1999 г.) относно такъв апорт, за да настъпи вещно-правния ефект на преминаване на правото на собственост от Държавата към държавното предприятие ?” с довод, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В срока по чл.287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация [фирма], с който се поддържат доводи за недопускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка наличие на основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, намира: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК, както и на изискването за цена на иска. С посоченото решение, СГС в правомощията на въззивна инстанция по чл.196 – 211 ГПК (отм.) е отменил решение от 07.03.2008 г. по гр.д.№ 3284/2007 г., по описа на Софийски районен съд, 50 с-в, в частта, с която e отхвърлен предявения иск по чл.97 ГПК (отм.), като вместо него е признал за установено по иска, предявен от [фирма] (с предишно наименование [фирма]) срещу Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие, че [фирма] е собственик на недвижими имоти - четвърти и пети етаж от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], кв.393, парцел IV, пл.н.12, м.„Ц.”, по регулационния план на [населено място], с площ 296 кв.м. на четвърти етаж, и с площ 110 кв.м. на петия етаж, със съответните идеални части от общите части на сградата и от право на строеж върху мястото. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че спазването на установения в Правилник за реда за упражняване на правото на собственост на държавата в предприятията (отм. ДВ, бр. 51 от 30.06.2003 г.), а именно: наличието на взето от упражняващия правата на държавата като едноличен собственик на капитала на държавно предприятие – еднолично акционерно дружество за увеличаване на капитала на Е. с държавно имущество чрез апортиране на непарична вноска в капитала на същото, ведно с извършено вписване на увеличението на капитала на Е., е достатъчно условие при приложение на специалния закон ПРУПСДП във връзка с чл.231, ал.3 ТЗ (в редакцията му към 1999 г.), за да настъпи вещно правния ефект на преминаване правото на собственост от държавата към търговското дружество с държавно имущество, в чийто капитал е извършен апорта. Посочено е, че установения в ПРУПСДП ред за упражняване на правата на Държавата в Е. с държавно имущество се явява специален по отношение на установения в ЗДС общ такъв за упражняване на правото на собственост на държавата, предвид което при извършването на апорт на непарична вноска се изключва приложението на общите правила на чл. 46 и следващите от ЗДС за разпореждане с имоти държавна собственост. Изложеното сочи, че формулираният от касатора материално-правен въпрос „Кои са елементите, които трябва да са налице при апортирането на имот – частна държавна собственост, предоставен за управление на министерство, в капитала на държавно предприятие – еднолично акционерно дружество, чийто капитал е изцяло държавна собственост и приложими ли са нормите на чл.43 и следващите от ЗДС (в редакцията от ДВ, бр.67 от 27.07.1999 г.) относно такъв апорт, за да настъпи вещно-правния ефект на преминаване на правото на собственост от Държавата към държавното предприятие ?” е обусловил изхода на спора по делото, като по отношение на него е налице и допълнителния селективен критерий за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото цитираната в атакуваното решение съдебна практика (Решение № 488 от 07.02.2011 г. по гр.д.№ 206/2010 г. на ВКС, ІІ ГО, ГК и Решение № 33 от 06.04.2011 г. по гр.д.№ 992/2010 г. на ВКС, ІІ ГО), както и цитираната с отговора на ответника по касация (Решение № 21 от 18.04.2005 г. по д.№ 364/2004 г. на ВКС, ІІ ТО) не дава отговор на същия. При допускане на касационното обжалване, страната касатор дължи внасяне на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 1 157,60 лв. По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия