Определение № 2732 от 29.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 2692/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт И. Ц., обжалва решение № 918 от 06.08.2024 г. по в.гр.д. № 517/2024 г. на Апелативен съд - София, 12 граждански състав, с което е потвърдено решение № 123 от 27.11.2023 г. по т.д. № 73/2023 г. на Софийски окръжен съд, в обжалваната част, с която настоящият жалбоподател е осъден да заплати на А. И. Д. сумата над 40 000 лв. до присъдения размер от 80 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 17.11.2022 г. до окончателното изплащане на главницата. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 от ЗЗД, при предявен иск срещу застрахователя? 2.При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно възприетия за справедлив размер на обезщетение от 80 000,00 лв. в полза на А. И. Д., въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235 ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към които да приложи относимите материално правни норми? По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: определение № 569 от 03.11.2020 г. по т.д. 494/2020 г. на ВКС, II т.о.; решение № 749 от 05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 95 от 24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о.; решение 103 от 02.11.2020 г. по т.д. № 2181/2019 г., ВКС, I т.о.; решение 240 от 15.01.2019 г. по т.д. 518/2019 г. на ВКС, I т.о.; решение № 157 от 11.02.2016 г. по т.д. № 3638/2014 г. на ВКС, I т.о.; решение № 42 по гр.д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 42 по т.д. № 799/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 36 по т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение № 197 по гр.д. № 7364/2013 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 217 по гр.д № 61/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 146 по т.д.№ 2687/2014 г. на ВКС, II т.о. Ответникът по касационната жалба А. И. Д., чрез адвокат Я. Д., оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че решението на първоинстанционния съд е обжалвано частично за разликата над 40 000 лв до 80 000 лв, от присъденото обезщетение за неимуществени вреди на ищеца А. И. Д., получени като пряка и непосредствена последица в резултат на ПТП, реализирано на 18.11.2020 г. Прието е, че между страните е установено, че ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], е застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“, сключена за лек автомобил марка „БМВ“, модел „5 ЕР Рейхе“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от А. А. К., както и наличието на противоправно поведение на водача на автомобила, настъпилите увреждания за пострадалото лице. Спорен е размерът на следващото се обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 40 000 лв до присъдения размер от първоинстанционния съд от 80 000 лв. Предмет на въззивното производство е оспореното присъдено обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, за настъпил ексцес, вреди, настъпили за пострадалия от същото произшествие, които не са обезщетени в предходния процес. Въззивният съд е приел, че пред въззивната инстанция застрахователното дружество не е оспорило настъпването на ексцес, както и че усложнението на здравословното състояние на ищеца, ответник по въззивната жалба, не е обезщетено с първоначално присъденото обезщетение. Застрахователното дружество - въззивен жалбоподател е оспорило единствено размера на дължимото обезщетение за така твърдяното усложнение на здравословното състояние на пострадалия. Въззивният съд е приел, с оглед допуснатата, изслушана и приета в производството пред първата инстанция съдебно-медицинска експертиза, която била съобразила и медицинската документация по делото, че в резултат на пьтнотранспортното произшествие пострадалият Д. е получил следните травматични увреждания: фрактура на главата на лявата бедрена кост и на ляв ацетабулум, по повод на което Д. бил лекуван оперативно, като била извършена кръвна репозиция и метална остеосинтеза. Възприето е с оглед заключението на вещото лице, че като усложнение на травмата от ПТП през 2020 г., пострадалият е развил асептична некроза на главата на бедрената кост, през 2022 г. което впоследствие налагало ендопротезиране. В резултат на травматичното увреждане и развилите се усложнения била нарушена нормалната стойка на тялото на ищеца и била променена походката му, което довело до неправилно натоварване на гръбначния стълб и впоследствие проява на неврологични страдания от страна на поясен отдел на гръбнака. Така посочените увреждания били с постоянен характер и водели до намалена работоспособност с 50% на Д.. Съдът е установил намалената работоспособност и от представеното по делото решение на ТЕЛК 90364 от 41 от 31.05.2022 г., в размер на 50 % пожизнено. Прието е, че за отстраняване на уврежданията на пострадалия, същият е претърпял оперативно лечение на настъпилите усложнения от травматичните му увреждания, вследствие на посоченото пътнотранспортно произшествие. Също така е прието, че е проведена и физиотерапия и рехабилитация и в лечебно заведение, и в домашни условия. Усложнението, до което довели уврежданията на ищеца, било съпроводено с непрекъснати болки и страдания, с променлив интензитет в зависимост от физическото натоварване и промените във времето, които болки щели да се наблюдават до живот. Въззивният съд е приел, че пълно възстановяване при ищеца не можело да се очаква, а с напредване на възрастта дори можело да се засилят оплакванията от болките. С оглед показанията на вещото лице е направен извод, че при евентуално напълняване от пострадалия или повече движения нямало да се стигне до износване на ставата, а риск за отхвърлянето ѝ се е появил в кратко време след оперативната интервенция, като нямало данни за такива реакции при Д.. Прието е, че е било необходимо да се смени ставата оперативно, като е възприето становището на вещото лице, че при подобен вид травми правилният подход бил това, което било направено при пострадалия - първо следвало да се запази това, което е на организма. В малък процент от случаите се появявали такива усложнения, както при пострадалия в случая, когато вече се развиела некрозата, ставата се унищожавала, прогресивно започвал да не функционира крайникът и ставали все по-тежки и по-тежки усложнения, като радикалното решение било смяна на ставата, ендопротезиране. Прието е, че смяната на ставата е извършена своевременно, като с оглед заключението на вещото лице и представените доказателства по делото, е прието, че няма данни в по-ранен етап да е предложено на пострадалия да си смени ставата. С оглед установените факти чрез разпита на свидетеля, майката на пострадалия Д., въззивният съд е приел, че след смяната на ставата, оперираният крак на ищеца станал с 2 см по-дълъг и той продължил да си куца. Наложило се да си направи ортопедични стелки. Ищецът чувствал левия си крак по-слаб, не можел да вдигне крака си нагоре. Започнало възстановяването след смяната на ставата, но след това пак ходел с патерици и продължавал да се оплаква, че го боли, че в глезена чувства слабост, че чувства целия крак по-слаб и с изтръпване, които оплаквания съществували и към момента. Правил консултация с лекар, ЕМГ, установил се и проблем на гръбнака - от накуцването се получило изкривяване на гръбначния стълб, предписано му било лечение. Преди да смени ставата, ищецьт започнал още повече да накуцва и всеки ден пиел обезболяващи, като казвал, че го боли. Това се отразило и върху личния живот на сина ѝ. Въззивният състав е достигнал до извод, че усложненията и увредите в здравословното състояние на ищеца-ответник по въззивната жалба, резултат от преживяното ПТП, и след операцията и смяна на ставата, са трайни и са довели до намалена работоспособност от 50 % на пострадалия и то пожизнено. Касаело се за мъж в разцвета на силите си, на 26 години, който не би могъл пълноценно да работи, макар и 50 % от работоспособността му да е запазена. Като е съобразил икономическата обстановка в страната, трудността за реализация и социална интеграция на млади напълно трудоспособни хора, въззивният съд е направил извод, че за млад човек, който има намалена работоспособност, съществуват още повече проблеми за социална интеграция. Ищецът търпял болки и страдания при движенията си, и това щяло да е постоянно и до края на живота при претоварване и влошаване на времето. Продължавало придвижването с помощни средства, единият му крак бил удължен, което водело до постоянно накуцване и изкривяване на гръбнака, което причинявало допълнителни болки. Въззивният съд е приел, че обезщетението от 80 000 лв., от една страна, обезщетявало болките и страданията, които са били претърпени и които щели да продължават да бъдат търпени от пострадалия, предвид невъзможността му да ползва пълноценно увредения крак. Според въззивния състав, това обезщетение се равнявало на приблизително трудово възнаграждение от 2 200 лв. за около 3 години. Апелативният състав е намерил, че определеният от първоинстанционния съд размер бил разумен, в съответствие с установеното усложнение на здравословното състояние на ищеца и с възможност да компенсира отрицателните последици от увредата, поради което се явявал справедлив. Върху сумата се дължала и законната лихва от 17.11.2022 г., предвид чл.497 вр.чл.429 от КЗ. С оглед на това, въззивният съд е приел въззивната жалба за неоснователна и е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. По отношение на поставения първи правен въпрос, в изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че този материалноправен въпрос е относно прилагане на принципа за справедливост, на основание чл. 52 от ЗЗД и критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди, при пряк иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ. Посоченият правен въпрос по прилагане на чл. 52 от ЗЗД е включен в предмета на делото, доколкото съгласно чл. 432, ал.1 от КЗ отговорността на застрахователя е функционална, като обезпечаваща отговорността на водача на лекия автомобил, извършил противоправното деяние. Така посоченият правен въпрос е разрешен от въззивния съд и е обусловил изхода на спора. Постановеното от въззивния съд решение относно определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, съответства на задължителната практика на ВС, изразена в ППВС 4/68 г., както и трайната практика на ВКС, съгласно която понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с редица установени по делото обективни обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обективни обстоятелства са начина на извършването на деянието, обстоятелства, при които е извършено, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания. Съгласно трайната практика на ВКС, установяването на конкретните обстоятелства и тяхната преценка спрямо посоченото тълкуване, следва да способства за разкриване на действителния икономически еквивалент на следващото се обезщетение за причинените на пострадалото лице неимуществени вреди, претърпени негативни психични преживявания от физическа болка и страдание. Въззивният съд, за да определи точния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди на пострадалото лице, е установил наличието на ексцес, последващи усложнения в здравословното състояние на пострадалото лице, които не са били установени в предходния процес между страните. Разкрил е конкретните обективни обстоятелства, които са довели до негативни психически преживявания на пострадалото лице, при получените усложнения вследствие уврежданията на телесната му цялост. Преценени са конкретните наранявания и усложнения, преживените болки преди операцията, преживяното оперативно лечение, както и физиотерапевтично лечение и допълнителните болки, с които е свързано. Отчетени са остатъчните негативни последици за здравето на лицето. Взети са предвид освен болките и страданията с променлив интезитет в зависимост от физическото натоварване и промените във времето, които ще се преживяват ежедневно до края на живота на лицето. Изрично е подчертан изключително негативния аспект за живота на пострадалия, че лицето се очаква да не получи пълно излекуване и с напредване на възрастта и промените във физическото му състояние да получи още усложнения. Като самостоятелен критерий е посочено, че е трайно намалена работоспособност от около 50 %, пожизнено, с оглед установеното състояние от ТЕЛК. Изрично е посочено, че е от значение този критерий, тъй като е намалена подвижността на пострадалия, като е преценена и възрастта му, само на 26 години. Оценено е, че има разлика в дължината на двата крака, единият е удължен, което води до накуцване и натоварване и изкривяване на гръбнака, което причинява допълнителен дискомфорт. Съобразявайки конкретните обстоятелства, въззивният съд не се е отклонил от тълкуването на чл. 52 от ЗЗД, така както е разяснено в посочената задължителна практика. С даденото разрешение въззивният съд е разкрил специфичните обективни факти, преценил е тяхната социална и лична значимост, отражението на всеки един негативен аспект върху цялостния живот на пострадалия. По този начин при произнасянето си по значимия правен въпрос въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВС и ВКС и не е налице соченото от касатора допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Сочените решения от касатора са постановени при казуално тълкуване от ВКС и при преценка на различни факти. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът не е обосновал наличието на другите посочения допълнителни основания, чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. По отношение на втория формулиран правен въпрос в изложението съгласно чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че с оглед доводите, изложени във въззивната жалба, разрешението на поставения правен въпрос, не е в отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС. Този извод е обусловен с оглед констатираните оплаквания във въззивната жалба, които са относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, на основание чл. 52 от ЗЗД по справедливост. Въззивният съд е разгледал тези доводи и е дал разрешение, което съответства на задължителната и трайна практика на ВКС. Не може да се приеме, че не са обсъдени конкретните обстоятелства. Оплакванията в касационната жалба за липса на проведено психично лечение, неустановяване на психични травми, не може да се приеме, че не са обсъдени от въззивния съд. Обсъждането на настъпилите неимуществени вреди е обсъдено с оглед негативно засягане неимуществената сфера на пострадалия, поради тежките преживявания на болка, като именно с това е разгледано засягането на психиката. Застрахователят като въззивен жалбоподател не е въвел доводи за липса на засягане на психиката от настъпилото увреждане, с оглед възникналите усложнения, самостоятелно отделно от негативните преживявания, засягащи неимуществената сфера на пострадалия. Въззивният съд е разгледал всички релевантни факти и обстоятелства и е преценил съответно засягането на психиката на ищеца, както и социалния му живот вследствие на претърпените увреждания, при настъпилия ексцес от застрахователното събитие. Изрично е преценена и перспективата с оглед трайното увреждане и перспективата младият човек да търпи негативните последици до края на живота си. Обсъдени са подробно свидетелските показания. Даденото разрешение, съответства на задължителната и трайна практика на ВКС, на която касаторът се е позовал. С оглед доводите, на основание чл. 269 от ГПК, изложени във въззивната жалба, при постановяване на решението си въззивният съд не се е отклонил от тълкуването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, съгласно задължителната практика на ВКС. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти по приложимата материалноправна норма. Възивният съд, в рамките на изложените основания във въззивната жалба, дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Изцяло решаващата дейност на въззивната инстанция следва да бъде отразена в мотивите на решението. Ясните и убедителни мотиви, основани на установените факти по делото са гаранция за законосъобразност на съдебното решение. При разрешаване на спора, въззивният съд не се е отклонил от посоченото задължително тълкуване на ВКС, както и от трайното тълкуване в практиката на ВКС. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че липсва соченото от касатора допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Липсва надлежно обосноваване на формално посоченото основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение. При този изход на делото пред настоящата инстанция на ответника по касационната жалба следва да се заплатят направените разноски в размер на 2 800 лв, заплатено адвокатско възнаграждение, доказано с представения по делото договор за правна защита и съдействие, служещ за разписка. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България