Определение № 2471 от 16.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5105/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Ц. Ц., Л. С. Ц., А. А. Г. лично и като правоприемник на Л. Г. Б.- Г., А. А. Г. и М. А. М. като правоприемници на Л. Г. Б.- Г., Д. С. Н., С. Н. Ч., П. Ю. К., Г. Б. С., А. П. С., Х. Т. А., Г. И. Ш., И. П. Ш., М. Е. М., Н. Р. П., В. П. И., Н. И. Н., Л. В. Н., Л. П. Т., Д. М. Т., П. А. П., Р. Н. П., Б. Й. М., А. К. Я. - П., Г. Ц. Ц., А. Ц. Л., Р. Г. И., Й. А. А., всички представлявани от адв. А. Х. и адв. А. Ц., срещу въззивно решение № 4626 от 23.08.2023 г. по в.гр.д. № 5413/2022 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд е обсъждал обстоятелства, които се явяват нови за въззивното производство, без да са били наведени от ответниците по делото до изтичане на преклузивните срокове; игнорирал е напълно наведените от тях доводи, касаещи обсъждането събраните доказателства; в нарушение на разпоредбата на чл. 266, ал.1 ГПК е допуснал събиране на доказателства във въззивното производство. Сочат също, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбите на чл. 64, чл. 69 и чл. 83 ЗС. Оспорват като необоснован извода на въззивния съд, че спорният имот е със статут на прилежаща площ към сградата. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи своите изводи, следвайки правилата на логиката и обикновения житейски разум. 2. Следва ли при установяване на придобивната давност преценката на свидетелските показания да се извърши в съвкупност с писмените доказателства, заключенията на приетите по делото експертизи и при прилагане на логическите правила, като се вземат предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти. 3. Допустимо ли е въззивният съд да събира нови доказателства за установяване на факт, без да е направено оплакване във въззивната жалба за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, което да е попречило за използване на съответното доказателствено средство. 4. Намира ли приложение разпоредбата на чл. 159, ал.2, изр.2 ГПК в хипотеза, когато съдът е допуснал по-малко от поисканите от страната, но непосочени поименно свидетели, като същата се е отказала без да сочи извинителна причина от разпита на недоведените от нея свидетели, и длъжен ли е съдът в този случай да допусне до разпит и останалите /недопуснати/ такива. 5. Следва ли да е налице правно основание за получаването на фактическата власт в отношенията между упражняващия такава власт и собственика, за да се приеме, че е налице държане, а не владение. Включва ли се в елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал.1 ЗС собственикът да е уведомен за намерението на владелеца. 6. Докъде се простира правото на ползване, което има собственикът на една сграда, построена върху чужд имот, при изменение на регулацията. 7. Приложима ли е нормата на чл. 64 ЗС в отношенията между суперфициарния собственик на една сграда и собственика на недвижим имот, реституиран след построяване на сградата и попадащ в границите на имота, върху който е отстъпено право на строеж за сградата, и може ли да се приеме, че установилият върху него фактическа власт суперфициарен собственик го държи на правно основание, респ. докъде се простира правото на ползване на земята по чл. 64 ЗС, което има собственикът на една сграда, построена върху нея с отделянето на нов имот от стария по силата на реституция. По последния въпрос жалбоподателите се позовават и на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Считат също, че е налице и основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Л. Л. Л. и Н. В. Г., подаден чрез техния пълномощник адв. Б. Д., изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 20010437 от 04.02.2022 г. по гр.д. № 19717/2020 г. на Софийски районен съд, 40-ти състав, и вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от А. Ц. Ц., Л. С. Ц., А. А. Г. /лично и като правоприемник на Л. Г. Б.- Г./, М. А. М. и А. А. Г. / конституирани като страна по делото на основание чл. 227 ГПК като правоприемници на починалата в хода на производството Л. Б.- Г./, Д. С. Н., С. Н. Ч., П. Ю. К., Г. Б. С., А. П. С., Х. Т. А., Г. И. Ш., И. П. Ш., М. Е. М., Н. Р. П., В. П. И., Н. И. Н., Л. В. Н., Л. П. Т., Д. М. Т., П. А. П., Р. Н. П., Б. Й. М., А. К. Я. - П., Г. Ц. Ц., А. Ц. Л., Р. Г. И. и Й. А. А., против Л. Л. Л. и Н. В. Г. за признаване за установено, че на основание изтекла придобивна давност по чл. 79, ал.1 ЗС ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-50/ 20.06.2016 г. на изп. директор на АГКК, с адрес: [населено място], район „К. с.“, [улица], с площ на имота 846 кв.м, стар номер ***, кв. ***, при посочени в дипозитива на решението квоти. По делото е установено от фактическа страна, че недвижимият имот с идентификатор ***, предмет на спора за собственост, е част от б. имот пл.№ *** по кадастрален план от 1980 г. Със ЗРП на м. “К. с.- Б.- ІІ част“ в кв. *** е бил отреден терен за специални нужди на МВР, в който попада и имот пл.№ ***. Върху част от имота е бил построен 10 етажен блок № 2. С влязло в сила решение от 21.07.2000 г. по адм.д. № 3434/1999 г. на Софийски градски съд е било уважено искането на лицата М. М. С., Г. Т. С. и М. Т. С. за реално връщане по реда на чл. 2, ал.5 ЗОСОИ на незастроената част от имот пл.№ *** в кв. *** по плана на м.“К. с.- Б.- ІІ част“ с площ 850 км.м, означена на скица на вещото лице, съставляваща неразделна част от решението. Установено е, че източно от възстановената част е построен жилищен блок № 1. Ищците по делото са собственици и ползватели на самостоятелни обекти в тази сграда. Твърдението им е било, че от въвеждане на сградата в експлоатация през 1994 г. ползват непрекъснато, явно и необезпокоявано околоблоковото пространство, представляващо приблизително половината от терена с площ 8 000 кв.м, върху който са изградени двата блока, включително и спорния имот. Със собствени сили и средства се грижили за мястото, облагородявали го, засаждали цветя и дръвчета, почиствали го. Пред входа на блока и откъм западната му страна оформили площадка за влизане и паркиране на автомобили. Оградили ползваната от тях част, в рамките на която попада и реституираният имот. През 2000-2001 г. затворили съществуващият проход с метална врата, през която влизали автомобилите на живеещите в блока, а през 2007 г. закупили и монтирали на вратата автоматичен механизъм с устройства за дистанционно управление, с които всеки от ищците разполага. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено, че от момента на въвеждане на сградата в експлоатация живеещите в бл. № 1 са ползвали дворното място около сградата и процесния имот, който е съседен, но установената от тях фактическа власт е била с характер на държане, тъй като им е била предоставена от собственика на терена- държавата, в качеството им на суперфициарни собственици на самостоятелни обекти, построени върху него. Посочил е, че в тази хипотеза, за да придобият правото на собственост по давност, е следвало да установят по несъмнен начин, че са променили намерението си, с което са държали имота и от този момент са започнали да го държат като свой, както и че са демонстрирали това намерение пред всички, включително и пред собственика. Приел е, че такива доказателства по делото не са ангажирани. В обобщение е направил извод, че ищците не са придобили правото на собственост върху процесния имот, тъй като не са владели същия в период от 10 години, променяйки първоначалното намерение, с което са упражнявали фактическата власт. Първия въпрос, изведен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, по който се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение е за това длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи своите изводи, следвайки правилата на логиката и обикновения житейски разум. Въпросът се поставя във връзка с оплакването на жалбоподателите, че въззивният съд не е обсъдил представените пред първата инстанция писмени доказателства - домова книга, нотариални актове, удостоверения за постоянен адрес, доказателства за извършвани на името на някои от ищците на разходи за закупуване на материали и ползване на градинарски и други услуги, свързани с насипване на трошен асфалт, ремонт и автоматизация на гаражна врата. В случая този въпрос не е обуславящ изхода на делото, тъй като видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е приел за установено, че ищците са упражнявали фактическа власт върху имота, като са извършвали твърдените от тях действия по неговото поддържане и ползване, като се е позовал на показанията на разпитаните по делото свидетели, т.е. приел е за доказани обстоятелствата, за които тези писмени доказателства се сочат, но е намерил за недоказан субективния елемент на владението. Изложил е съображения, че ищците са установили фактическа власт върху ограденото пространство около блок № 1, включващо и спорния имот, преди реституирането му на бившите собственици, когато теренът е бил държавна собственост, в качеството си на суперфициарни собственици на самостоятелни обекти в сградата. Приел е, че суперфициарният собственик ползва земята на правно основание - чл. 64 ЗС, поради което упражняваната от него фактическа власт е с характер на държане, а не владение. В тази хипотеза за да придобие имота по давност е необходимо да преобърне държането във владение чрез извършването на действия, които обективират намерението му да държи имота за себе си и да сочат на отблъскване на правата на собственика. Посочил е, че такива доказателства не са ангажирани. Във връзка с тези мотиви на въззивния съд са поставените от жалбоподателите въпроси №№ 5, 6 и 7. Обобщени, те се свеждат до това докъде се простира правото на ползване на земята по чл. 64 ЗС, което има собственикът на една сграда, построена върху нея, при отделянето на нов имот от стария по силата на реституция, и следва ли в тази хипотеза суперфициарният собственик, който продължава да ползва реституираният имот, да се счита владелец занапред, или следва да демонстрира пред собственика, че променя намерението си и започва да владее имота за себе си. С оглед спецификата на случая тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Водим от гореизложеното съдът