Определение № 434 от 31.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4068/2021 г.
ВКСIV гражданско отделение31.05.2022 г.докладчик Мими Фурнаджиева
Диспозитив
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 96 от 30 юни 2021 г., постановено по в. гр. д. № 144/2021 г. по описа на Окръжен съд Разград. ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на адв. М. В. Н., с адрес в [населено място], [улица], ет. 1, стая 4, сумата от 735 лева адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ за изготвяне на отговор на касационна жалба. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор В. Я., против въззивното решение № 96 от 30 юни 2021 г., постановено по в.гр.д. № 144/2021 г. по описа на Окръжен съд Разград, в частта му, с която се потвърждава решение № 260042 от 2 април 2021 г., постановено по гр.д. № 517/2020 г. по описа на Районен съд Кубрат, за осъждане на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата на Република България да заплати на М. Х. Х. сумата от 15000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от повдигане и поддържане на обвинение за престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва от 0 3.11.2017 г. до окончателното плащане на сумата. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, несъблюдаване на съдебната практика по сходни случаи и необоснованост. Поддържа се, че присъденото обезщетение е прекомерно завишено и не съответства на действително претърпените неимуществени вреди. При определяне на размера на обезщетението не били взети предвид следните обстоятелства: на ищеца била наложена най-леката мярка за неотклонение; по наказателното дело била постановена оправдателна присъда; след приключване на наказателното производство Х. успял напълно да възстанови обичайния си ритъм на живот; обвинението нямало медиен отзвук; производството протекло в разумен срок. Недоказани останали твърденията, че здравословното му състояние се е влошило вследствие на воденото наказателно производство, тъй като представената медицинска документация била съставена след приключването му. Според вещото лице, изготвило заключението на медицинската експертиза, не са установени нито писмени данни от специалист психотерапевт, касаещи разпознаването на психическа травма, нито психотерапевтични тестове и схеми, целящи потвърждаване или последваща приложена специализирана психотерапевтична помощ. Поддържа се становище за необоснованост на решението, тъй като липсвали мотиви относно конкретната тежест на всяко едно от правнорелевантните според въззивния съд обстоятелства при определяне на обезщетението, като не били обсъдени значението на всяко едно от тях за настъпване на неблагоприятните последици. Освен това недоказано било действителното настъпване на твърдените от ищеца морални вреди. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът М. Х. Х., с адрес в [населено място], представляван от адв. М. Н., в отговор на касационната жалба поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество. Срещу въззивното решение, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и е отхвърлен частично искът за неимуществени вреди за сумата над 15000 лева до присъденото от първата инстанция обезщетение от 25000 лева, е подадена и насрещна касационна жалба от М. Х. Х., с адрес в [населено място], представляван от адв. М. Н.. В касационната жалба се заявява, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, тъй като присъденото обезщетение за неимуществени вреди е в занижен размер; не били съобразени всички обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението съобразно критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Излагат се подробни съображения относно обстоятелствата, които според касатора обосновават по-висок размер на обезщетението. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по тази жалба Прокуратурата на Република България, чрез прокурор В. Я., изразява становище за неоснователност на насрещната касационна жалба. Въззивният съд приема за установено, че на 0 4.11.2014 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 288 НК, извършено от него в периода 25.08.2013 г. - 5.02.2014 г. в качеството му на орган на власт - разследващ полицай към отдел „Досъдебно производство” при Областна дирекция на МВР Разград, като му е наложена мярка за неотклонение „подписка“. По внесен на 10.12.2014 г. обвинителен акт и след отвод на съдиите от Районен съд Кубрат, срещу него е образувано н.о.х.д. № 240/2015 г. по описа на Районен съд Търговище, по което е постановена оправдателна присъда № 28/18.05.2015 г., влязла в сила на 0 3.12.2015 г. Установено е, че от м. май 1998 г. до м. февруари 2014 г. ищецът е бил държавен служител в системата на Министерството на вътрешните работи, като от м. януари 2008 г. е назначен на длъжност „разследващ полицай“ в районно управление [населено място], отдел „Досъдебно производство” при областна дирекция на Министерство на вътрешните работи, преминавайки през всички степени на кариерно израстване на тази длъжност; служебното правоотношение на Х. е прекратено по негова молба със заповед № К-1941/20.02.2014 г. на министъра на вътрешните работи (преди повдигане на процесното обвинение); на 17.07.2014 г. той е вписан като адвокат в регистъра на адвокатската колегия в [населено място]; при известност за воденото срещу ищеца наказателно производство, представляваната от него политическа партия го е издигнала и номинирала като неин кандидат за общински съветник и кмет; на 22.11.2015 г. се регистрирал за участие в местните избори като кандидат за общински съветник и кандидат за кмет на [населено място], но не е бил избран за посочените позиции. Счетено е, че от данните по делото не се установява връзка между воденото наказателно производство и неизбирането на ищеца за общински съветник или кмет. Вследствие на повдигнатото обвинение ищецът се чувствал унижен и притеснен; било накърненото добро му име сред хората, с които е общувал; производството се отразило негативно и на семейството му, което обстоятелство рефлектирало и върху ищеца. Според свидетелските показания била налице видима промяна в поведението и начина му на живот; бил потиснат и видимо притеснен, затворил се, станал несигурен, нервен, страхувал се, че може да бъде осъден без да има вина, както и че няма да има възможност да се грижи за семейство и двете си деца; репутацията му в личен и професионален аспект била накърнена, тъй като живеел в малък град, където всички се познават и всичко се коментира. През процесния период ищецът започнал да вдига кръвно, да получава чести главоболия и зачервявания, подобни на обрив в областта на врата и гърдите, загубил съня си. През м. септември 2016 г. му е поставена диагноза „еритремия вера“ - кръвно заболяване, при което се наблюдава повишен вискозитет на кръвта, същото е нелечимо, с хроничен характер и с прогресивно протичане обикновено около 15-20 години в зависимост от профилактиката на усложненията, продължителността на ремисиите и ефикасността на предписаните терапии. Въз основа на заключението на медицинската експертиза въззивният съд приема, че първите проявили се симптоми на заболяването датират от 2015 г. и попадат в периода на процесното наказателно производство. При тези данни се приема, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. При определяне на размера на дължимото обезщетение са отчетени характерът и тежестта на повдигнатото обвинение – тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление; обстоятелството, че наказателното производство е приключило в рамките на законоустановените срокове; взетата по отношение на ищеца най-лека мярка за неотклонение. Взема се предвид обстоятелството, че обвинението е за престъпление, свързано пряко с работата на ищеца, доколкото деянието е свързано с упражняваната от него професия (разследващ полицай), а очакванията и изискванията на обществото към лица с подобни професии са изключително завишени и обичайно неоснователното обвинение срещу такива лица има по-силно негативно отражение върху имуществената им сфера. Поради това се счита, че тревогите му са били по-интензивни от нормалното в такива случаи. Приема се още, че диагностицираното заболяване на ищеца е в причинна връзка с воденото срещу него наказателно преследване, тъй като симптоматиката на заболяването се е проявила именно в хода на производството - видът и характеристиките на тези симптоми са характерни за състояния на стрес, на преумора, типични са при общо физическо неразположение и в този смисъл е трудно да бъдат разпознати към момента на проявлението им като симптом на хронично заболяване; че дори да не е основна причина за заболяването, преживеният стрес е провокирал и обострил симптоматиката на заболяването в степен, налагаща диагностицирането и лечението му. От друга страна, съдът съобразява, че незаконното обвинение не е представлявало фактическото основание за прекратяване на служебното правоотношение на ищеца, тъй като последното е предприето по негово желание. За неоснователни са приети и твърденията за понесени неимуществени вреди вследствие на страховете му относно евентуалната възможност поради воденото наказателно производство ищецът да не може да упражнява адвокатска професия или същото да доведе до прекратяване на мандата му като общински съветник, респективно кмет, тъй като прекратяването на адвокатските права и на мандатите е било само хипотетична възможност, още повече че по делото не е установено встъпване на ищеца в мандатна длъжност. По тези съображения въззивният съд заключава, че справедливото обезщетение в случая е в размер на 15000 лева. К. съд приема, че поставените от Прокуратурата на Република България въпроси не обуславят допускането на касационното обжалване. На първо място се поставят въпроси по приложението на чл. 52 ЗЗД: относно задължението на съда при определяне на неимуществените вреди да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта при предявен иск за репариране на вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, както и за задължението на съда да приложи обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, по които въпроси се твърди противоречие с постановките на ППВС № 4/1968 г. Не се констатира отклонение от постановките на соченото постановление, както и от константната практика на касационния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД, основана на тези постановки и споделяна от настоящия съдебен състав. При определяне на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите си съдът следва да посочи конкретните обстоятелства и значението им за размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В процесния случай въззивният съд е взел предвид всички относими към определянето на справедливия размер на обезщетението обстоятелства, съобразявайки постановките на цитираното ППВС и трайното тълкуване на ВКС. Отчетени са тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, взетата по отношение на ищеца най-лека мярка за неотклонение, отражението на повдигнатото обвинение върху личния живот на ищеца, върху психиката и здравословното му състояние, засягането на доброто му име в обществото, икономическите условия в страната и жизненият стандарт на населението за процесния период. Извършвайки съвкупна преценка на всички релевантни за случая обстоятелства, въззивният съд е стигнал до извод, че присъденото от първата инстанция обезщетение е в завишен размер, като са изложени подробни съображения относно обстоятелствата, обуславящи по-нисък размер на обезщетението, а именно – липсата на данни са отражение на наказателното производство върху професионалната му реализация, доколкото ищецът сам е прекратил служебното си правоотношение с МВР, както и липсата на връзка межди наказателното производство и факта, че същият не е бил избран за мандатните длъжности, за които е бил издигнат като кандидат. Прокуратурата твърди, че не е извършен самостоятелен анализ на всички установени по делото и относими към предмета на спора обстоятелства, както при обосноваване на основателността на исковата претенция, така и при определяне на размера на следващото се обезщетение, както и че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, с което са нарушени разясненията на ВКС в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви защо и кои от вредите приема за пряка последица от наказателното преследване и въз основа на кои доказателства, като изрично посочва кои от твърдените от ищеца такива не възприема. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС не са нарушени. Според прокуратурата част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК. Този въпрос е останал без обосновка в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, а и оплакванията в касационната жалба не могат да посочи неговия конкретен обхват, поради което липсва основа за преценка на съответствието на дадено от въззивния съд разрешение със сочената задължителна съдебна практика. Предвид извода за липса на основание за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, и в съгласие с разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК, касационният съд не следва да се произнася по насрещната касационна жалба от М. Х. Х.. При този изход на спора е основателно искането на адв. М. Н. за присъждане на разноски за оказана безплатна правна помощ на М. Х. за отговор на касационната жалба на прокуратурата. При условията на чл. 7, ал. 2, т. 4, вр. чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касаторът дължи сумата от 735 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
Цитирани разпоредби
11- чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК
- чл. 287, ал. 4 ГПК
- чл. 288 ГПК
- чл. 52 ЗЗД
- чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
- чл. 4 ЗОДОВ
- чл. 288 НК
- чл. 93, т. 7 НК
- чл. 280, ал. 1, т. 1
- чл. 7, ал. 2, т. 4
- чл. 9, ал. 3