Определение № 656 от 30.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1876/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 10888/27.12.2019 г. на ищцата А. Д. Н., касационна жалба с вх. № 10246/04.12.2019 г. на ответника Софийския градски съд (СГС) и касационна жалба с вх. № 10387/09.12.2019 г. на прокурора (участващ като страна в производството съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ) срещу решение № 372/04.11.2019 г., допълнено по реда на чл. 248 от ГПК в частта за разноските с определение № 1055/10.12.2019 г., постановени по възз. гр. дело № 442/2019 г. на Софийския окръжен съд (СОС). С обжалваното въззивно решение е постановено следното: 1) отменено е първоинстанционното решение № 44885/22.02.2017 г. по гр. дело № 52189/2014 г. на Софийския районен съд (СРС) в частта, с която е прекратено производството по делото (и е върната исковата молба) в частта по предявения от ищцата А. Н. срещу ответника СГС иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за заплащане на сумата 11 534.12 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат на нарушение на правото на разглеждане на адм. дело № 2989/2001 г. по описа на ответния СГС в разумен срок, като въззивният СОС е постановил и връщане на делото на първоинстанционния СРС за продължаване на съдопроизводствените действия по този иск; 2) потвърдено е първоинстанционното решение № 44885/22.02.2017 г., в частта, с която ответният СГС е осъден на основание чл. 2б от ЗОДОВ да заплати на ищцата Н. сумата 3 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на нарушение на правото на разглеждане на същото адм. дело № 2989/2001 г. в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС; в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 3 000 лв. до пълния му предявен размер от 10 000 лв.; както и в частта, с която ответният СГС е осъден на основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ да заплати на ищцата Н. сумата 220 лв., представляваща направени по делото разноски за първата инстанция съразмерно с уважената част от иска; 3) оставена е без разглеждане частната жалба с вх. № 5102536/03.07.2017 г. на ответника СГС срещу постановеното по реда на чл. 248 от ГПК първоинстанционно определение № 147691/15.06.2017 г. по същото гр. дело № 52189/2014 г. на СРС, като въззивният СОС е постановил и прекратяване на въззивното производство в тази част; и 4) ответният СГС е осъден на основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ да заплати на ищцата Н. сумата 366 лв., представляваща направени по делото разноски за въззивната инстанция. Ищцата обжалва въззивното решение в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение, е отхвърлен искът ѝ за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 3 000 лв. до пълния му предявен размер от 10 000 лв. Ответникът СГС и прокурорът обжалват въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта му, имаща характера на преграждащо определение, с която е прекратено производството по делото в частта по иска за обезщетение за имуществени вреди и е постановено връщане на делото на СРС; както и в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение, е уважен за сумата 3 000 лв. искът за обезщетение за неимуществени вреди. С необжалваемо и влязло в сила определение № 1638/06.07.2020 г. по частно гр. дело № 1204/2020 г. на Софийския апелативен съд (САС) е отменено въззивното решение № 372/04.11.2019 г. по възз. гр. дело № 442/2019 г. на СОС в частта му, имаща характера на преграждащо определение, с която е оставена без разглеждане частната жалба с вх. № 5102536/03.07.2017 г. на ответника СГС срещу първоинстанционното определение № 147691/15.06.2017 г. по гр. дело № 52189/2014 г. на СРС и е прекратено в тази част производството по възз. гр. дело № 442/2019 г. на СОС. На настоящия съдебен състав е служебно известно, че е висящо и частно гр. дело № 1875/2020 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд., което е образувано по частна жалба с вх. № 10754/19.12.2019 г. на ответника СГС срещу посоченото и по-горе определение № 1055/10.12.2019 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по същото възз. гр. дело № 442/2019 г. на СОС; респ. – последното подлежи на обжалване пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Тъй като с подаването на касационните жалби на страните, пред ВКС производството по делото е висящо и в частта му относно разноските, присъждането на които поначало е обусловено от произнасянето по реда на чл. 288 от ГПК, то са налице предпоставките по чл. 213 от ГПК за съединяване на двете дела за общо разглеждане в едно производство и за постановяване на общ съдебен акт по тях. При извършената служебна проверка съдът намира, че касационните жалби на ответника СГС и на прокурора са процесуално недопустими в частта им срещу тази част на въззивното решение, с която е отменено първоинстанционното решение в частта му, имаща характера на преграждащо определение, с което е прекратено производството по делото в частта по иска за обезщетение за имуществени вреди, и СОС е постановил връщането на делото на СРС. В тази негова част въззивното решение също има характера на определение, респ. – срещу тази негова част подадените касационни жалби имат характера на частни такива. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК същите биха били процесуално допустими, обаче, само ако първоинстанционното решение в частта му, имаща характера на преграждащо (прекратително) определение, беше потвърдено от въззивния съд. Случаят обаче не е такъв – същото е отменено в тази негова част, преграждаща развитието на производството по делото по иска за обезщетение за имуществени вреди, и делото е върнато от въззивната на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането на този иск, поради което въззивното определение (нямащо преграждащ характер и инкорпорирано в случая във въззивното решение) не подлежи на касационен контрол. При това положение, едва постановеното по съществото на спора по иска за обезщетение за имуществени вреди, последващо първоинстанционно решение би подлежало на въззивно обжалване, включително – с оглед неговата процесуална допустимост, произтичаща от допустимостта на самия иск. По горните съображения касационните жалби на ответния СГС и на прокурора следва да се оставят без разглеждане в посочената, недопустима тяхна част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част. Касационната жалба на ищцата А. Н. – изцяло, касационните жалби на ответния СГС и на прокурора – в останалата им част, както и частната жалба на ответния СГС (по присъединеното частно гр. дело) – също изцяло, са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащи на обжалване пред ВКС актове на въззивния съд. И в трите касационни жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част (съответно – отхвърлителна, респ. – осъдителна), постановени по иска за обезщетението за неимуществени вреди, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В частната жалба на ответния СГС се излагат оплаквания за неправилност на постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение № 1055/10.12.2019 г. на въззивния съд – в частта, с която е отказано изменение на въззивното решение в частта за разноските. В подадените от страна на ищцата отговори се излагат доводи за неоснователност на касационните жалби на ответния СГС и на прокурора, като ищцата не излага становище по допускането на касационното обжалване на осъдителната част от въззивното решение; ищцата не е подала отговор на частната жалба на ответния СГС. В подадения от последния отговор, се излагат становище и доводи, че не следва да се допуска касационното обжалване по жалбата на ищцата, тъй като от страна на последната не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК; при условията на евентуалност се излагат и съображения за неоснователност на касационната жалба на ищцата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищцата А. Н., като основания за допускане на касационното обжалване се сочат тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като в тази връзка се поддържа, че в отхвърлителната част въззивното решение противоречало на т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 42/01.07.2019 г. по гр. дело № 1914/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В изложението (както и в самата касационна жалба) обаче действително (както се сочи в отговора на ответника) не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, който да е разрешен от въззивния съд в противоречие с така посочената практика на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, нито се излагат съображения в тази насока. Вместо това жалбоподателката-ищца цитира посочената съдебна практика и преповтаря част от оплакванията си за неправилност на обжалваната от нея част от въззивното решение, изложени и в касационната ѝ жалба. Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение (каквито е навела жалбоподателката-ищца в случая) представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на касатора (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК от касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос, поначало само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Наличието на посочените в случая от жалбоподателката-ищца, допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК би могло да бъде установено, само ако тя е извела и формулирала един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, по които се произнесъл въззивният съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция дали тези правни въпроси действително са разрешени в противоречие с посочената практика на ВС и ВКС, респ. – дали са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. При липса, както в случая, на формулирани такива правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК в изложението на жалбоподателката, тази преценка в производството по чл. 288 от ГПК е невъзможно да бъде извършена. По изложените съображения, касационното обжалване на атакуваната от ищцата отхвърлителна част от въззивното решение, не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е налице хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на обжалването на тази част от въззивното решение. В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответния СГС и на прокурора, които изложения са идентични по съдържание, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) допустим ли е иск по чл. 2б от ЗОДОВ, респ. – допустимо ли е съдебното решение, постановено по такъв иск, в хипотезата, в която заявлението по чл. 60а от ЗСВ ищецът не е поискал обезщетение и за материални вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, и за които имуществени вреди впоследствие предявява претенция по реда на чл. 2б от ЗОДОВ направо пред съда; и в частност – явява ли се изчерпана административната процедура по отношение на имуществените вреди, заявени пред съда, ако такова искане за определяне на обезщетение не е било отправяно със заявлението по чл. 60а от ЗСВ и липсва произнасяне по него от страна на министъра на правосъдието; 2) какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено като принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в рамките на претенция, заведена по ЗОДОВ; въз основа на какви критерии съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по ЗОДОВ и достатъчно ли е единствено да бъдат формално изброени тези критерии или следва решаващият състав на съда да посочи конкретно установените по делото обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди; 3) дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди, без установяване на причинна връзка между съответния незаконосъобразен акт, действие или бездействие, и причинените вреди; при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, могат ли да се съобразяват вреди, които не са пряка и непосредствена последица от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок; респ. – прилагането на човешката презумпция за търпени болки и страдания, т.е. – да се приемат за релевантни неблагоприятни преживявания на ищеца, без да се обсъждат доказателствата, въз основа на които съдът формира извод за наличие на пряката причинно-следствена връзка, съответства ли на нормата на чл. 4 от ЗОДОВ; и 4) задължен ли е въззивният съд да постанови решението си, като разгледа и обсъди изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на направените от първоинстанционния съд изводи по съществото на спора, и да изложи собствени мотиви и изводи в решението си. По отношение на първия въпрос в двете изложения се навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на останалите три правни въпроса касаторът-ответник и прокурорът навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие, както следва: втория въпрос – с ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 66/02.04.2015 г. по гр. дело № 5813/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 76/11.04.2016 г. по гр. дело № 5721/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 162/13.08.2018 г. по гр. дело № 3190/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 11/27.01.2014 г. по гр. дело № 3684/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 236/13.01.2016 г. по гр. дело № 1695/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; третия въпрос – с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 236/13.01.2016 г. по гр. дело № 1695/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 176/15.12.2017 г. по гр. дело № 4624/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; и четвъртия въпрос – с ППВС № 1/13.07.1953 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 192/29.01.2018 г. по търг. дело № 44/2017 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 57/02.03.2011 г. по гр. дело № 1416/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 34/22.02.2012 г. по гр. дело № 652/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 37/29.03.2012 г. по гр. дело № 241/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 43/04.06.2014 г. по търг. дело № 213/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. По отношение на имащата характера на необжалваемо определение, отменителна част от въззивното решение, касаторът СГС и прокурорът навеждат и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на тази част. Единствено към тази част на въззивното решение е относим и първият процесуалноправен въпрос, формулиран в изложенията на същите двама жалбоподатели. Тъй като по изложените по-горе съображения тази отменителна част на въззивното решение, имаща характера на определение, не подлежи на касационен контрол, а първият процесуалноправен въпрос няма никакво отношение към обжалваната от СГС и прокурора осъдителна част на въззивното решение по иска за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б от ЗОДОВ, касационното обжалване не следва да се допуска по този въпрос (в този смисъл – също задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отговорът на последния (четвъртия) процесуалноправен въпрос, без съмнение е положителен, като трайно установената практика на ВКС по него е обобщена в посоченото от касаторите СГС и прокурора, решение № 192/29.01.2018 г. по търг. дело № 44/2017 г. на І-во търг. отд. на ВКС, а именно: Съгласно тази практика, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236 ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263 ал. 1 от ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая въззивният съд е постановил решението си в съответствие с тази практика на ВКС, като именно в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор по иска по чл. 2б от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди, подробно е обсъдил всички надлежно събрани и относими доказателства по делото в тяхната съвкупност, въз основа на това е установил правнорелевантните факти по делото, които е субсумирал под приложимите материалноправни норми, а предвид това е извел и правните си изводи по делото относно основателността на този иск и определянето на размера на дължимото обезщетение; т.е. – окръжният съд е изложил в мотивите към обжалваното решение свои собствени фактически и правни изводи, с които е дал отговор на всички оплаквания, доводи и възражения, изложени във въззивните жалби на ищцата и на ответника, и в отговорите на същите. При това положение, не е налице наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по последния процесуалноправен въпрос. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че основателността на разгледания от него иск по чл. 2б от ЗОДОВ предполага кумулативната наличност на следните юридически факти: 1) да е нарушено правото на ищцата за разглеждане и решаване в разумен срок на процесното административно дело; 2) ищцата да е претърпяла твърдените от нея неимуществени вреди; и 3) между бездействието на правозащитния орган (забавянето, допуснато от съда) и неблагоприятните неимуществени последици (вредите) да е налице причинно-следствена връзка. Съдът е приел също, че елементите от този фактически състав трябва да бъдат доказани от ищцата, съгласно чл. 154 от ГПК. По-натам в мотивите си въззивният съд е приел и че в резултат на необоснованото забавяне на съдебното производство, допуснато от ответния СГС, за ищцата са настъпили неимуществени вреди – раздразнение, тревожност и разочарование, които обстоятелства съдът е приел за установени въз основа на показанията на свидетеля Шкондурова, които е кредитирал като ясни, житейски логични, убедителни, неопровергани от останалите доказателства и съдържащи сведения за негативните последици от забавянето върху психиката на ищцата. Наред с това, СОС е приел и че несъмнено всяко забавяне на съдебното производство неизбежно рефлектира неблагоприятно в неимуществената сфера на лицето, търсещо съдебна защита на субективните си права, доколкото то има правото на адекватен срок, подходящ според обстоятелствата, за приключването на делото, което да не го държи прекалено дълго и необосновано в неизвестно положение. При така изложените мотиви на въззивния съд относно установяването по делото на процесните неимуществени вреди и на причинната връзка, настоящият състав на ВКС на първо място намира третият правен въпрос, съдържащ три подвъпроса, за некоректно формулиран от страна на касаторите СГС и прокурора, а именно – изхождайки от собствената им теза по делото за недоказаност на процесните неимуществени вреди претърпени от ищцата и на причинната връзка между тях и необоснованото забавяне от СГС на процесното административно дело, а не от приетото за установено в обратна насока от въззивния съд. Последният нито е приемал, че се дължи обезщетение за неимуществени вреди, без да е установена причинна връзка между тях и процесното по делото противоправно деликтно деяние (каквато е постановката на първия подвъпрос); нито е присъдил обезщетението в размер 3 000 лв. за неимуществени вреди, които да не са пряка и непосредствена последица от процесното нарушаване правото на ищцата на разглеждане и решаване на делото в разумен срок (втория подвъпрос); нито единствено е презюмирал процесните неимуществени и причинната връзка, без да е обсъждал доказателствата по делото (третият подвъпрос) – напротив – формирал е извод за тяхното наличие въз основа на гласните доказателства, преценявайки ги в съвкупност с останалите доказателства по делото. На следващо място, независимо от некоректната формулировка, дори да се приеме, че тази група въпроси са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, то не е налице каквото и да било противоречие със сочената в тази връзка практика на ВС и ВКС. Следва да се има предвид, че цитираните по-горе мотиви към въззивното решение са съобразени и с по-новата и актуална практика на ВКС (решение № 272/27.01.2020 г. по гр. дело № 924/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 48/06.04.2020 г. по гр. дело № 1610/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 306/18 от 22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), в която се споделя виждането, че ищецът, предявил иск по чл. 2б от ЗОДОВ, дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство; относно неимуществените вреди обаче, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. По аналогични съображения няма основание касационното обжалване да се допуска и по втория правен въпрос, формулиран в изложенията на ответния СГС и на прокурора. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД е изяснено както със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 (раздел II от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г., така и в базираната на него, трайно установена практика, формирана по деликтните искове по ЗОДОВ – такива са и решенията на ВКС, посочени в тази връзка от касаторите СГС и прокурора. В същата практика примерно са изброени и обстоятелствата, съставляващи критерии, въз основа на които съдът определя размера на обезщетението за неимуществени вреди (най-вече – по деликтните искове по чл. 2 от ЗОДОВ), като е изтъкнато, че тези обстоятелства са винаги конкретни и че съдът следва да ги обсъди в тяхната съвкупност и да посочи значението им за определяния от него размер на обезщетението. В тази връзка също следва да се има предвид, посочената и по-горе, актуална практика на ВКС, обективирана в решение № 272/27.01.2020 г. по гр. дело № 924/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, където е прието и следното: При специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, в ал. 2 от разпоредбата самият законодател примерно е изброил обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. При присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, причинени от забавено разглеждане на граждански производства, също поначало от значение е общата продължителност на съдебното производство; възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност, и обратно – при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции. При обсъждането на сложността на делото са от значение броят на страните по него, броят на обективно съединените искове в производството, наличието на международен елемент, сложност на засегнатите правни въпроси, необходимостта от ползване на специални знания и назначаване на съдебни експертизи, обем на доказателствата и пр. От значение е и поведението на ищеца и на съответните власти, както и значението на делото за ищеца. Извън срока, който се взема предвид, са забавянията, причинени от самата страна поради злоупотреба с права, недобросъвестно извършвани процесуалните действия, шиканиране и използване на тактики за протакане, стига съдът да е предприел допустимите и възможни в конкретния случай процесуални действия за дисциплиниране. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице (ищеца) неимуществени вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В случая въззивният съд – в пълно съответствие с така цитираната практика на ВКС – именно съобразно критериите, установени от законодателя в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, подробно е обсъдил всички установени по делото конкретни обстоятелства, релевантни както за формирането на извода му, че е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищцата за разглеждане и решаване на процесното административно дело в разумен срок, така и при определянето на размера от 3 000 лв. на процесното обезщетение за неимуществените вреди, причинени ѝ от този деликт, поради което е спазен и принципът за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. По изложените съображения, касационното обжалване не следва да се допуска и по отношение на атакуваната от ответния СГС и от прокурора, осъдителна част от въззивното решение, постановена по иска за обезщетение на неимуществени вреди по чл. 2б от ЗОДОВ, тъй като не са налице сочените от двамата касатори основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е налице хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на обжалването и на тази част от въззивното решение. Настоящият състав на ВКС, при извършената служебна проверка намира, че като процесуално недопустими следва да бъдат обезсилени както имащата характера на определение част от обжалваното въззивно решение, с която са присъдени разноски по делото за първата и за въззивната инстанция, така и обжалваното определение № 1055/10.12.2019 г., постановено от въззивния съд по реда на чл. 248 от ГПК. Съображенията за това са следните: Съгласно разпоредбата на чл. 80 от ГПК, във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по претенциите на страните за присъждане на разноски. Съгласно препращащата разпоредба на § 1 от ЗР на ЗОДОВ, процесуалноправната норма на чл. 80 от ГПК е приложима и в случаите, когато съдът присъжда разноски по чл. 10 от ЗОДОВ. В случая обаче, предвид постановената с въззивното решение, частична отмяна на първоинстанционното решение (в частта му, имаща характера на прекратително определение) и връщането на делото на СРС за продължаването на съдопроизводствените действия по разглеждането на предявения по делото иск по чл. 2б от ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди, въззивното решение не съставлява акт, с който приключва делото в съответната инстанция, по смисъла на чл. 80 от ГПК. Постановяването на такъв акт тепърва предстои, а именно – решение на първата инстанция и по същество по иска по чл. 2б от ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди, респ. – евентуално постановено въззивно решение и по този иск, съответно – евентуално постановено определение по чл. 288 от ГПК или решение по чл. 290 от ГПК на касационната инстанция. Едва при постановяването на тези последващи съдебни актове би била налице яснота относно размера на всички направени разноски от страните по делото – пред всички съдебни инстанции, пред които делото се е развило; респ. – съобразно изхода на делото и по този предявен, но все още неразгледан иск, би била възможна и окончателната преценка за съотношението между уважена и отхвърлена част, респ. – за прекратена и непрекратена част от всички предявени по настоящото дело искове, както и за прекомерност или не на заплатеното адвокатско възнаграждение, съобразно която преценка съдът (съответната съдебна инстанция) следва да присъди разноските по делото съгласно разпоредбите на чл. 10 от ЗОДОВ и на чл. 78 от ГПК, във вр. с чл. 80 от ГПК. Аргумент за този извод е и разпоредбата на чл. 294, ал. 2 от ГПК. По тези съображения в случая въззивният съд не е имал правомощието да се произнася, респ. – процесуално недопустимо се е произнесъл относно разноските по делото с обжалваното въззивно решение; по същите съображения той не е имал правомощието и процесуално недопустимо се е произнесъл по реда на чл. 248 от ГПК с определението си с № 1055/10.12.2019 г. и по исканията на ответния СГС за допълване и изменение на въззивното решение в частта за разноските. По горните съображения с настоящото определение по чл. 288 от ГПК също не следва да се присъждат, претендираните от страните разноски за производството пред настоящата касационна инстанция. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение