Определение № 60344 от 02.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2193/2021 г.

Производството е по чл. 274,ал.3 от ГПК. Образувано е по подадена касационна частна жалба вх. № 2349/16.02.2021 г. от ответника „Етигон България” ЕООД, чрез адв. В. В. и адв. Х. Т. срещу определение № 174/20.01.2021 г. по в.ч.гр.дело № 41/2021 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено определение от 28.09.2020 г. по гр.дело № 16094/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за присъждане на разноски за производството по гр.дело № 16094/2019 г. в размер на сумата 3500 лв. за адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят мотивира доводи за незаконосъобразност на определението в обжалваната част. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното определение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което се уважи молбата на жалбоподателя за присъждане на разноски за първоинстанционното производство в размер на сумата 3500 лв. за адвокатско възнаграждение. В изложението са формулирани въпросите:1.Представлява ли плащането по посочения в договора за правна помощ начин изпълнение на задължението за заплащане на адвокатското възнаграждение?/по-точно плащането на посоченото в договора за правна помощ лице и на посочената в договора за правна помощ банкова сметка/, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.1 от т.р.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. 2. Представлява ли заплащането на по-голяма от уговорената в договора за правна помощ сума липса на доказателство за плащане на адвокатския хонорар? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 3. Необходимо ли е в основанието на платежното нареждане да бъде посочен конкретния правен спор, за който се отнася плащането или е достатъчно правният спор да бъде определяем по посочените белези, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответниците по частната жалба Д. Н. Т., С. Т. Т. и Н. Т. Т. не са изразили становище по частната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното определение намира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.275,ал.1 ГПК срещу въззивно определение, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. С определението от 20.01.2021г. по в.ч.гр.дело № 41/21 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната част е потвърдено определение от 28.09.2020 г. по гр.дело № 16094/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставена без уважение молбата на „Етигон България” ЕООД за присъждане на разноски в производството по гр.дело № 16094/2019 г. на СГС в размер на сумата 3500 лв. за адвокатско възнаграждение. За да постанови този резултат съдът е приел, че производството по гр.дело № 16094/2019 г. на СГС е прекратено с влязло в сила определение, поради неподведомственост на спора пред гражданските съдилища/в обвързващия страните договор е налична арбитражна клауза/. Прието е, че преди постановяване на прекратителното определение в хода на производството по молба на ищците с определение от 16.01.2020 г. е допуснато обезпечение на предявения иск при условие на внасяне на гаранция. Срещу определението от 10.02.2020 г. е подадена частна жалба от дружеството жалбоподател, чрез пълномощниците му адв.В. и адв.Т., към която е приложено само пълномощно, но не и договор за правна защита и съдействие, от който да е видно дали и какво възнаграждение е договорено в полза на пълномощниците за посоченото процесуално действие. В хода на администриране на тази частна жалба и преди произнасяне на въззивната инстанция по основателността й с определение от 23.06.2020 г. производството по делото е било прекратено, поради неподведомственост на спора пред гражданския съд, което определение е влязло в сила на 23.07.2020 г. Прието е, че ден след постановяването му – на 24.06.2020 г. с молба с вх. № 58548 адв. В. и адв.Т. са поискали в полза на ответника да бъдат присъдени направените по делото разноски с окончателния съдебен акт, според следния списък:1.адвокатско възнаграждение за отмяна на определението от 16.01.2020 г. в размер на 300 лв. и 2. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото в размер на 3500 лв. Към тази молба освен наличното пълномощно са представени два договора за правно обслужване и двата с дата 24.02.2020 г. Посочено е, че първият от тях установява съглашението между „Етигон България” ЕООД и адв.В. В. от САК да й бъдат заплатени възнаграждения за оказаната от нея правна помощ в размер на 300 лв. за възложената работа за изготвяне на частна жалба против определението от 16.01.2020 г. за допускане на обезпечение, а вторият – съглашението между същото дружество и адв.Т. да му бъдат заплатени 3500 лв. както възнаграждение за предоставяне правно съдействие и защита по гр.дело № 16094/2019 г. на СГС. Прието е, че и в двата договора е посочено, че договорените суми са платими по банков път по сметка на „Т. и В.” ООД. Съдът е приел за установено от приложения отчет по сметка с дата 24.03.2020 г. от „ПроКредит Банк” ЕАД от сметка на клиент „Т. и В.” ООД, че на 24.03.2020 г. по същата е постъпила сума в размер на 6845 лв., с наредител „Етигон България” ЕООД и посочено основание за плащане – „Т. просийдинг проперти Д.”. Прието е, че на 20.07.2020 г. с молба с вх. № 72039 „Етигон България” ЕООД, чрез процесуалните представители е поискало допълване на перкратителното определение на съда с присъждане на сторените от дружеството по делото разноски, според представения списък и доказателствата към него. В отговора по нея насрещната страна е възразила за прекомерност на претендираното възнаграждение в размер на 3500 лв. Посочено е, че произнасяйки се по искането за присъждане на разноски в полза на ответника при прекратяване на делото първоинстанционният съд е приел за неоснователни както претенциите за заплащане разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. в развилото се обезпечително производство, така и тези за заплащане на възнаграждение за окозана правна помощ и съдействие по главното производство в размер на 3500лв., като е изложил мотиви за недължимост на първото и недоказаност на второто. Въззивният съд е споделил изцяло крайните изводи на първоинстанционния съд и е допълнил мотивите. Определението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено определението на Софийски градски съд в частта, с която е оставено без уважение искането на ответника за присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на сумата 300 лв. в развилото се обезпечително производство не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е приключило с прекратително определение, с което повдигнатия между страните спор не е бил разрешен, а делото е прекратено, поради неподведомствеността му пред гражданския съд с оглед уговорената между страните арбитражна клауза. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.78,ал.4 ГПК, според която ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството по делото. Посочено е, че според трайната съдебна практика основанието за прекратяване е без значение и щом ответникът е получил препис от исковата молба и е направил разноски за да подаде отговор за същия възниква право да бъде обезщетен за направените разноски. Прието е, че за понасянето им от насрещната страна е без значение дали е било проведено първото съдебно заседание по делото, тъй като ответникът е длъжен да изчерпи доводите и възраженията си с отговора по исковата молба, а ползването на адвокатска помощ при тази му дейност е наложително с оглед предвидените в процесуалния закон преклузии. Формиран е извод, че всички разноски, свързани с ползването на такава помощ се дължат на ответника при прекратяване на делото, независимо дали е проведено първото заседание по него, че достатъчно условие за възникване на правото по чл.78,ал.4 ГПК е разходите да са направени след получаване на препис от исковата молба с указания по чл.131 ГПК срок и преди ответникът да е уведомен за прекратяване на производството. Прието е, че в случая такива разноски се дължат в полза на ответника по прекратеното производство. Съдът е взел предвид практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.р.№ 6/06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК и е приел, че в случая обоснован извод за заплащане на адвокатско възнаграждение в полза на адв.Т. от ответника не може да се изведе. В тази насока е приел, че от представения отчет по сметка от 24.03.2020 г. не установява, че с плащането на сумата от 6845 лв. по сметка на „Т. и В.” ООД „Етигон България” ЕООД е изпълнило и задължението си по договора за правна защита и съдействие от 24.02.2020 г. за заплащане на сумата от 3500 лв., поради липсата на подобна конкретизация в посоченото основание за плащането и поради липсата на идентичност на платената сума с уговорената. Изведен е извод, че факта на реално заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение не е доказан и поради това молбата на ответника за присъждането в негова полза направени разноски по делото е неоснователна. При тези съображения първоинстанционното определение в частта, с която е оставено без уважение искането на ответника за присъждане на разноски по делото в размер на сумата 3500 лв. за адвокатско възнаграждение е потвърдено. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. Съгласно т.1 от т.решение №6/06.11.2013 г. по т.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Решаващият правен извод на съда за неоснователност на молбата за присъждане в полза на жалбоподателя на сумата 3500 лв. разноски за първоинстанционното производство, представляващи адвокатско възнаграждение, поради недоказване на факта на реалното заплащане на сумата са основани на събраните доказателства по делото и не е в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,л.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. Жалбоподателят не е посочил при наличие на кое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК е разрешен въпросът. Цитирано е определение № 562/28.10.2015 г. по ч.т.д.№ 3532/2014 г. на ВКС, I т.о., което не е приложено към частната жалба. От извършената служебна справка настоящият съдебен състав установи, че определението е постановено от състав на ВКС Търговска колегия по чл.274,ал.2 ГПК и поради това същото е извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. С оглед на изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по третия въпрос от изложението. Същият касае приложение разпоредбата на чл.78,ал.4 ГПК, която е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението й е налице трайна и обилна съдебна практика, с която съдът е съобразил решаващите правни изводи. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение