Определение № 577 от 05.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1639/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото М. Г. Ч. срещу решение № 1733/04.03.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 15405/2019 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 250774/22.10.2019 г. по гр. дело № 4586/2018 г. на Софийския районен съд (СРС), са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу Университета за национално и световно стопанство (УНСС), искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ за възстановяване на заеманата от нея до уволнението ѝ, извършено със заповед № ЧР-3737/16.11.2016 г. на ректора на УНСС, длъжност „старши юрисконсулт“ в дирекция „Правно обслужване и обществени поръчки“ при УНСС, и за заплащане на обезщетение в размер 6 000 лв. за период от шест месеца след уволнението; в тежест на жалбоподателката са присъдени разноски по делото. За да отхвърли исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, въззивният съд е установил, че с влязло в сила на 22.04.2019 г., решение № 400713/04.05.2018 г. по гр. дело № 70798/2017 г. на СРС е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката-ищца Ч. срещу ответния УНСС, иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна на уволнението ѝ, извършено със заповед № ЧР-3737/16.11.2016 г. на ректора на УНСС. СГС е приел, че това решение го обвързва, тъй като със силата на пресъдено нещо е разрешен въпросът за законността на уволнението, както и че след като обуславящият иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е неоснователен, то неоснователни са и обусловените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, предявени по настоящото дело, тъй като материалноправна предпоставка за тяхното уважаване е признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна. Касационната жалба на ищцата Ч. срещу така постановеното въззивно решение е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост и за неправилност на същото – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Ответният УНСС в отговора на касационната жалба излага становище, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката Ч. на първо място се сочи материалноправен въпрос, свързан с тълкуването на разпоредбите на чл. 358, т. 2 и т. 3 от КТ относно давностните срокове по трудови спорове. Освен че липсва ясна и точна формулировка на правния въпрос, видно от мотивите към обжалваното въззивно решение, СГС не е обсъждал такъв въпрос, тъй като изобщо не е прилагал института на погасителната давност. Поради това, такъв материалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 358, т. 2 и т. 3 от КТ не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без значение за изхода на делото, респ. – не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). На следващо място в изложението са формулирани следните два процесуалноправни въпроса: 1) може ли да се счете за особено непредвидено обстоятелство процесуалното нарушение на приложимите закони по събиране на доказателства във въззивното производство, с оглед защитата на правата и интересите на правоимащите, на страните, в чиито интерес се осъществява правната защита; и 2) допустимо ли е съдът да не се произнесе по съществото на правния спор по предявените искове, за което са наведени доводи пред първата и въззивната инстанция; да измени основанието на иска и да забави бързото производство по ГПК с указания и произнасяния в противоречие със закона. Жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези процесуалноправни въпроси били от значение за точното и еднакво прилагане на закона, както и за развитието на правото. Тези процесуалноправни въпроси също по никакъв начин не могат да се свържат с мотивите към обжалваното въззивно решение, като също са неясно формулирани. Техният смисъл не би могъл и да бъде и изяснен, а и те също за без значение за изхода на делото, тъй като в касационната жалба и в изложението към нея липсват конкретни оплаквания и доводи за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, свързано със събирането на доказателства (каквото се сочи в постановката на първия от тези въпроси); липсват и конкретни доводи на жалбоподателката за недопустимо „изменение на основанието“ на исковете ѝ, респ. – за недопустимо непроизнасяне по същество по същите от въззивния съд (каквато е постановката на втория от тези въпроси). При извършената и служебна проверка, настоящата инстанция не намира да е налице вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо – предвид тези бланкетно посочени причини или по други такива, или вероятност обжалваното решение да е нищожно, респ. – не е налице и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 или пр. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Освен това, повече от очевидно е, а и в съдебната практика никога не е имало съмнение, че процесуално нарушение, свързано със събиране на доказателства, не може и не би могло да се квалифицира като „особено непредвидено обстоятелство“, както и че съдът не може служебно да изменя основанието на предявените искове като дължи произнасяне по същество по тях – както те са предявени от ищеца, а също и че забавянето на производството, дори когато то се развива като бързо такова, не съставлява порок, водещ до неправилност или до недопустимост на съдебното решение, поради което няма основание касационното обжалване да се допуска по двата процесуалноправни въпроса и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, наведена от страна на жалбоподателката. Следва да се отбележи и че отхвърлянето като неоснователни на предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, след като съдът е констатирал от доказателствата по делото, че е налице влязло в сила решение, с което е отхвърлен обуславящият иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, е в пълно съответствие с трайно установената практика на съдилищата, включително на ВКС. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК; не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство, а именно – сумата 732 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение