Определение № 286 от 26.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1868/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Сити Дженерал - 1“ ЕООД със седалище в [населено място] срещу решение № 799 от 15.04.2020 г., постановено по т. д. № 2281/2018 г. на Апелативен съд - София. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 154 от 23.01.2018 г. по т. д. № 8287/2017 г. в частта за отхвърляне на предявения от „Сити Дженерал - 1“ ЕООД против „Жани Париж“ ООД иск с правно основание чл.82, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 45 230.40 лв. - част от вземане с общ размер 176 421.33 лв., представляваща направени разходи за проектиране и съгласуване на градоустройствени проекти и проект за сгради в част архитектура и съпътстващи специалности като „ОнВ “, „ВиК“, електро и др., и „Сити Дженерал - 1“ ЕООД е осъдено да заплати на „Жани Париж“ ООД разноски за въззивното производство в размер на 1 300 лв. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд неправилно е основал изводите си относно правото на ответника да развали сключения между страните договор на влязло в сила решение по друго дело, което е с различен предмет, като е интерпретирал погрешно обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по отношение на фактите, пораждащи съдебно признати или отречени субективни материални права на страните. Излагат се доводи, че въпреки представените по делото доказателства за пълно и точно изпълнение на поетите от дружеството - касатор договорни задължения в частта относно етап І, въззивният съд е приел, че е допусната значителна забава в изпълнението, с оглед на която за ответника е възникнало потестативното право по чл.87, ал.1 ЗЗД да развали договора. Поддържа се, че не е осъществена хипотезата на чл.2, ал.1, б.“а“ от договора, с която договарящите страни са обвързали правото на ответника да развали едностранно договорната връзка. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулиран е следният въпрос, за който се твърди, че е обусловил изхода по делото и че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение № 133/14.03.2011 г. по гр. д. № 202/2009 г. на І г. о., решение № 137/02.06.2016 г. по гр. д. № 349/2016 г. на І г. о., решение № 154/03.07.2018 г. по гр. д. № 4251/2017 г. на ІV г. о., решение № 314/15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г. на ІV г. о., решение № 142/30.05.2011 г. по гр. д. № 1471/2010 г. на ІІ г. о. и решение № 43/13.02.2012 г. по гр. д. № 229/2011 г. на І г. о.: „Налице ли е сила на пресъдено нещо като процесуална пречка за основателност на съдебно предявената претенция при наличие на влязло в сила съдебно решение по спор между същите страни, но с различен предмет“. Ответникът по касация „Жани Париж“ ООД със седалище в [населено място] изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 07.10.2020 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Производството пред Апелативен съд - София е образувано по въззивна жалба на „Сити Дженерал - 1“ ЕООД срещу решение на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният срещу „Жани Париж“ ООД частичен иск с правна квалификация чл.82, ал.1 вр. чл.79 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 45 230.40 лв. /част от вземане с общ размер 176 421.33 лв./, представляваща стойност на извършени в периода 21.11.2014 г. - 07.09.2016 г. разходи /авансови плащания/ за проектиране на ТП по част „Конструкции“, временно укрепване на изкопа и ПБЗ, за проектиране на ОВК, енергийна ефективност и изготвяне на доклад за съответствие на ЕЕ, и за проектиране на арх. ИП, РП, количествени сметки, спецификации и детайли, съгл. предварителен договор от 21.11.2014 г. за учредяване право на строеж срещу задължение за изработване на ПЗР, проектиране и построяване на сграда за обект „Сграда в УПИ 1, кв.272, м.“Студентски град“ - [населено място]“ /уточнение на иска, допуснато в о. з. на 03.12.2009 г./. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел, че произнасянето по основателността на исковата претенция е обусловено от разрешаване на спора между страните дали в уговорените срокове ищецът е изпълнил задълженията си по етап І от договора, в частност - тези по чл.2, ал.1, т.“а“ за изготвяне на мотивирано предложение за изменение на ЗРП за имота, в който е следвало да се реализира строителството на сградата, получаване на разрешение за процедура и завършване с одобряване на изменението чрез заповед за изменение на регулацията и снабдяване с виза за проучване и проектиране, респ. дали ответникът е развалил правомерно предварителния договор от 21.11.2014 г. с изпратената до ищеца и получена на 07.09.2016 г. нотариална покана поради неизпълнение на посочените задължения. За да постави основателността на иска в зависимост от разрешението на посочените въпроси, въззивният съд е изходил от постигнатите от страните уговорки относно правото на ищеца да претендира стойността на извършени разходи по изпълнението на договора и от разпоредбите на чл.268, ал.1 ЗЗД и чл.87 ЗЗД, уреждащи последиците при отказ от договор за изработка и предпоставките за разваляне на договора. След обсъждане на писмените доказателства, на свидетелските показания и на заключението на комплексната съдебна експертиза /счетоводна и техническа/ въззивният съд е приел за установено, че до м. септември 2017 г. няма издадени заповед за одобряване на изменението на ПУП-ИПЗР и РУР и виза за проучване и проектиране, с които според уговореното в договора е следвало да приключи изпълнението на първия етап от възложените на ищеца дейности /чл.2, ал.1, б.“а“/ и които съставляват задължителен елемент за започване проектирането на втория етап - изготвяне на работен инвестиционен проект. С оглед фактите по делото въззивният съд е преценил като съществено за спора влязлото в сила решение по гр. д. № 56018/2016 г. на Софийски районен съд, потвърдено с решение по в. гр. д. № 4273/2018 г. на Софийски градски съд, с което „Сити Дженерал - 1“ ЕООД е осъдено на основание чл.92, ал.1 ЗЗД да заплати на „Жани Париж“ ООД сумата 10 000 евро /част от вземане с размер 50 000 евро/ - обезщетение за неизпълнение, договорено в раздел V, чл.23 от предварителния договор от 21.11.2014 г. Въззивният съд е констатирал, че в мотивите към решенията е прието за безспорно установено наличието на виновна забава от страна на „Сити Дженерал - 1“ ЕООД при изпълнение на задълженията по чл.2, ал.1, т.“а“, породила за „Жани Париж“ ООД правото да развали договора и да получи уговорената в чл.23 неустойка за неговото разваляне, както и че с връчена на 07.09.2016 г. нотариална покана изправната страна „Жани Париж“ ООД е упражнила надлежно породеното от неизпълнението потестативно право да развали едностранно договора. Съобразявайки мотивите към влязлото в сила решение по иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е формирал извод, че с това решение е съдебно потвърдено възникването и съществуването на субективното материално право на ответника да получи неустойка по чл.23 от договора, уговорена за случай на неговото разваляне от страна на „Жани Париж“ ООД в качеството му на собственик на имота и на възложител, което право произтича от неизпълнението на задълженията на приобретателя на правото на строеж и строител „Сити Дженерал - 1“ ЕООД по чл.2, ал.1, т.“а“; че в рамките на приключилия по-рано съдебен спор е установено виновното неизпълнение на поетите от строителя задължения по чл.2, ал.1, т.“а“ и правомерното разваляне на договора по причина на това неизпълнение, извършено с едностранно волеизявление на възложителя чрез връчената на 07.09.2016 г. нотариална покана. В зависимост от приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е изразил разбиране, че макар силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по иска с правно основание чл.92 ЗЗД да не се разпростира върху предмета на разглеждания от него спор относно правото на ищеца да получи стойността на разходите, извършени за изпълнение на етап І от договора, признатото с решението право на ответника да получи уговорената за случай на разваляне на договора неустойка поради виновно неизпълнение на същите задължения изключва претендираното от ищеца право, тъй като получаването на стойността на разходите за реализиране на етап І принадлежи само на изправния строител. Предвид разбирането за обхвата на силата на пресъдено нещо по отношение на фактите, пораждащи признатите или отречени с влязло в сила решение материални субективни права, въззивният съд е направил извод, че следва да зачете силата на пресъдено нещо на по-рано постановеното между страните съдебно решение, с което в полза на ответника по иска с правно основание чл.82, ал.1 ЗЗД са признати правата да развали договора съгласно чл.87, ал.1 ЗЗД поради неизпълнение на задълженията на ищеца по чл.2, ал.1, т.“а“ и да получи неустойка за развалянето, които права са несъвместими с претендираното от ищеца право на възмездяване за извършени разходи за изпълнение на задълженията по чл.2, ал.1, т.“а“. Без да отрича обективното различие в предмета на двете дела и възприетото в съдебната практика разрешение, че източник на силата на пресъдено нещо на съдебното решение е само неговият диспозитив, въззивният съд се е произнесъл, че предявеният иск подлежи на отхвърляне като неоснователен, доколкото съществуването на претендираното с него субективно материално право е отречено косвено с влязлото в сила решение, с което е потвърдено съдебно изключващото го право на другата страна да получи неустойка за развалянето на договора от 21.11.2014 г. по причина на виновното му неизпълнение от строителя. Независимо от изводите, основани на влязлото в сила решение, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и на доводите и възраженията на страните и в резултат на нея е достигнал до извод, че искът по чл.82, ал.1 ЗЗД неоснователен. За недоказано съдът е счел твърдението на ищеца, че забавата при изпълнение на поетите с клаузата на чл.2, ал.1, т.“а“ задължения се дължи на непредвидени обстоятелства - забава на главния архитект да постанови заповед за разрешение за изработване на проект. Във връзка с това твърдение съдът е акцентирал върху установения от приложената към делото кореспонденция между страните факт, че в изпълнение на задълженията си по чл.2, ал.1, т.“а“ ищецът е представял пред компетентните органи проектни и други книжа, които са връщани многократно с указания за наложителни преработки и допълнения поради несъответствието им с нормативните изисквания. Съдът се е позовал и на категоричната констатация в заключението на комплексната експертиза по делото, че работата по етап І от договора не е завършена не само до изтичане на предвидените в договора срокове, но и към момента на изготвяне на заключението. Като самостоятелен аргумент за неоснователност на иска съдът е изтъкнал и липсата на ангажирани от ищеца доказателства, че въпреки продължилата повече от една година забава в проектирането, ответникът - възложител е имал интерес от продължаване и завършване на процедурата и от крайното изпълнение на договора. Предвид естеството на включените в обхвата на чл.2, ал.1, т.“а“ задължения, въззивният съд е счел, че за тяхното изпълнение не е било необходимо съдействие от страна на ответника, поради което е определил като неоснователни доводите на ищеца, че неизпълнението на дейностите от етап І се дължи на неоказване на съдействие от насрещната страна /каквото според доказателствата е предоставяно от ответника - чрез неговия управител, който е участвал в процеса на одобряване и съгласуване на проектните книжа/. В съответствие с формираните фактически и правни изводи по спора въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска по чл.82, ал.1 ЗЗД, поддържан във въззивното производство за сумата 45 230.40 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значим за изхода на делото въпроса дали е налице сила на пресъдено нещо като процесуална пречка за основателност на исковата претенция при наличие на влязло в сила съдебно решение по друг спор между страните, който има различен предмет. Поставеният въпрос е хипотетичен и не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, тъй като постановеният с обжалваното решение правен резултат не е обусловен от неговото разрешаване. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора осъдителен иск, въззивният съд не е приел, че с влязлото в сила решение по приключилото с участие на същите страни дело е формирана сила на пресъдено нещо относно съществуването на претендираното с иска спорно материално право. В мотивите към решението си съдът е изложил съображения, че със сила на пресъдено нещо са признати права на насрещната страна по договора /ответникът - възложител/, които произтичат от същото договорно правоотношение и са несъвместими с възникването и съществуването на правото, предмет на защита с иска по чл.82, ал.1 ЗЗД. Зачитането на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение е аргументирано със специфичната връзка между въведените като предмет на двете дела насрещни права на страните, чието естество изключва възможността при съдебно признато на ответника право да развали договора по реда на чл.87 ЗЗД поради неизпълнение на задълженията на ответника по чл.2, ал.1, т.“а“ и да претендира неустойка за развалянето ищецът /сега касатор/ да получи претендираната с иска по чл.82, ал.1 ЗЗД парична сума, представляваща част от стойността на извършени разходи за изпълнение на тези задължения. Несъответствието на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК може да бъде обяснено и с обстоятелството, че въззивният съд не е мотивирал неоснователността на иска само със силата на пресъдено нещо на решението по приключилия по-рано спор между страните. В рамките на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на фактите и доказателствата по разглежданото от него дело и след тяхната преценка, както и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е формирал извод, че ищецът не е доказал качеството си на изправна страна по договора по отношение на задълженията по чл.2, ал.1, т.“а“ и с оглед уговорките в договора няма правото да получи стойността на разходите, направени по повод реализацията на дейностите от етап І. Отхвърлянето на иска по съображения, основани на извършената от въззивния съд самостоятелна преценка на фактите и доказателствата, насочва към неотносимост на цитираната в изложението практика на ВКС, с която касаторът е обосновал допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от разрешението, дадено с т.18 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и възприето в посочените в изложението решения на ВКС, че със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитива на решението, не и неговите мотиви. Изводите на въззивния съд, с които е мотивирано отхвърлянето на иска по чл.82, ал.1 ЗЗД, са основани на разбирането, че възникването и съществуването на претендираното от ищеца право е несъвместимо с насрещното право на ответника, признато със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по друго дело между страните. Възприетото от въззивния съд разрешение кореспондира с разясненията в т.5 от мотивите на Тълкувателно решение № 7/2014 от 31.07.2014 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според които идентичност в предмета на делата е налице не само при пълно обективно и субективно тъждество, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо; В този случай предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело и въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение, по силата на което предметът на единия диспозитив имплицитно се съдържа в предмета на другия диспозитив. Произнасянето в решението е съобразено и с практиката в посоченото от касатора решение № 314/15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г. на ВКС, ІV г. о., в което е прието, че когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някой от споровете има вече влязло в сила съдебно решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно и че между страните е формирана сила на пресъдено нещо, която трябва да бъде зачетена при всеки последващ спор по повод на същото правоотношение; В последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебна проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пред.съдено нещо по приключилия по-рано исков процес между страните. Аргумент за отсъствие на поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК се съдържа и в решение № 115/10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на ВКС, І т. о. /цитирано в мотивите към решението по гр. д. № 4301/2014 г. на ВКС, ІV г. о./, в което е застъпено становището, че преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение се разпростира и по отношение на фактите, представляващи основания за разваляне на правни сделки, на които се основава съдебно признатото право. Съобразяването на въззивното решение със задължителната и с казуалната практика на ВКС изключва възможността решението да се допусне до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 2281/2019 г. на Апелативен съд - София. Разноски за производството по чл.288 ГПК не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,