Определение № 50462 от 11.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1854/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 260415 от 3.02.2022 г. по в. гр. д. № 10709/2014 г. на Софийски градски съд е оставена без уважение молбата по чл.251 от ГПК на П. Ц. М. и Б. М. М. за тълкуване на решение от 27.10.2015 г. по в. гр. д. № 10709/2014 г. на Софийски градски съд, II-Б отд., поправено с решение от 29.06.2018 г. по същото дело, с което след частична отмяна на решението по гр. д. № 45260/09 г. на Софийски районен съд, 34 с-в, е признато за установено на основание чл.108 ЗС, че ищците Й. В. М. и Р. А. М. са собственици на реална част от недвижим имот с площ от 80 кв. м., оцветена в зелено на скицата на вещото лице - приложение 1б, по цифри 15, 16, 25, 26, 15, и ответниците П. Ц. М. и Б. М. М. са осъдени да предадат на ищците владението върху тази реална част и първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен за разликата над така описаната реална част от недвижим имот с площ от 80 кв. м. до реална част от недвижим имот с площ от 110 кв. м., предмет на образуваното производство.

Съдът е приел от фактическа страна следното:

С решение от 25.05.2011 г. по гр. д. № 45260/09 г. на Софийски районен съд, 34 с-в, е отхвърлен предявеният от Й. В. М. и Р. А. М. срещу П. Ц. М. и Б. М. М. иск по чл.108 ЗС за признаване на собствеността и предаване владението върху реална част от недвижим имот с площ от 110 кв. м., оцветена в оранжево на скицата на в. л. на лист 102 от делото, между точки 20, 5, 16, 17, 6, 20, а по скица с площ от 120 кв. м.

С решение от 28.06.2012 г. по гр. д. № 15609/11 г. на Софийски градски съд първоинстанционното решение е отменено и искът е уважен за площ от 120 кв. м. в означените от вещото лице граници по същата скица.

По осъдителното решение е издаден изпълнителен лист от 19.09.2013 г. С протокол за принудително отнемане и предаване на вещи от 11.02.2014 г. на СИС при СРС е извършен въвод в полза на ищците Й. В. М. и Р. А. М. по издадения изпълнителен лист.

С решение № 143 от 8.07.2014 г., ВКС, IV ГО, по гр. д. № 836/14 г. на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК е отменено решението на СГС, II Г отд. по гр. д. № 15609/11 г. в посочената по-горе част. Делото е върнато на СГС за произнасяне в тази част.

Производството пред въззивната инстанция е приключило с

решение от 27.10.2015 г. по гр. д. № 10709/2014 г., СГС, II-Б отд., поправено с решение от 29.06.2018 г. по същото дело, с което след частична отмяна на решението на районния съд е признато за установено на основание чл.108 ЗС, че ищците Й. В. М. и Р. А. М. са собственици на реална част от недвижим имот с площ от 80 кв. м., оцветена в зелено на скицата на вещото лице - приложение 1б, по цифри 15, 16, 25, 26, 15, и ответниците П. Ц. М. и Б. М. М. са осъдени да предадат на ищците владението върху тази реална част. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен за разликата над така описаната реална част от недвижим имот с площ от 80 кв. м. до реална част от недвижим имот с площ от 110 кв. м., предмет на образуваното производство. Това решение не е било предмет на изпълнение.

При тези данни съставът на Софийски градски съд е приел, че молбата за тълкуване на влязлото в сила решение е процесуално допустима, но неоснователна. Нуждата от тълкуване на съдебния акт възниква тогава, когато той е неясен. Волята на съда се изследва към момента на формирането ѝ с оглед изложените мотиви. В конкретния случай волята на съда е ясно изразена с диспозитива, а и в мотивите на решението няма неяснота и противоречие. Изложените мотиви на съда са ясни, последователни и безпротиворечиви, същите сочат изрично волята на съда за реалната част от недвижим имот с площ от 110 кв. м., която е била предмет на образуваното производство по предявените искове по чл. 108 ЗС и която реална част от недвижим имот е била надлежно индивидуализирана в постановеното решение с описание и препращане към скица на експертиза /СТЕ/, която е приподписана от съда и е неразделна част от постановеното решение. Тази воля на съда е изявена в диспозитива на постановеното решение по съответен начин.

В случая основните оплаквания на молителите са свързани с изпълнението на постановеното от СГС решение от 27.10.2015 г. и с индивидуализацията на реалните части от недвижим имот по издадените два броя обратни изпълнителни листове. Доколкото посочената реална част е индивидуализирана в достатъчна степен в постановеното от СГС решение, то подадената от ответниците молба по чл.251 от ГПК следва да бъде оставена без уважение.

Касационна жалба срещу решение № 260415 от 3.02.2022 г. по в. гр. д. № 10709/2014 г. на Софийски градски съд е подадена от П. Ц. М. и Б. М. М..

Жалбоподателите се позовават на обстоятелството, че въз основа на решението, чието тълкуване се иска, им е бил издаден обратен изпълнетелен лист за 30 кв. м., оцветени в оранжево на скицата на вещото лице /приложение 1б/, приета пред СГС по гр. д. № 10709/2014 г. и представляваща неразделна част от решение от 25.05.2011 г. по гр. д. № 45260/09 г. на Софийски районен съд, 34 с-в. Издаден бил и втори обратен изпълнетелен лист от 02.07.2019 г. въз основа на определение № 4675/21.02.2019 г. по гр. д. № 10709/2014 г. на СГС за 10 кв. м., извън присъдените 80 кв. м. Въз основа на тези два обратни изпълнителни листа е образувано изпълнително дело № 20188390400241 на ЧСИ К.. С постановление № 2614/11.03.2020 г. е отказано извършването на въвод за тези 40 кв. м., тъй като те не са индивидуализирани. Частната жалба срещу това постановление е оставена без уважение с решение от 04.01.2021 г. по ч. гр. д. № 5346/2020 г. на СГС, I-во г.о., 1-ви състав. Това според жалбоподателите налага тълкуване на влязлото в сила решение на СГС, по което са издадени обратните изпълнителни листи. Изложени са съображения, че в това решение действително липсва индивидуализация на местоположението на онези 40 к. м., за които искът по чл.108 ЗС е отхвърлен и за които са издадени обратните изпълнителни листи. Позовават се на обстоятелството, че с първоначалното влязло в сила решение по чл.108 ЗС ищците са били признати за собственици на 120 кв. м., а с второто – само на 80 кв. м., като е налице разлика от 40 км. м., за които има отхвърлителен диспозитив, но в него няма индивидуализация на местоположението на тези 40 кв. м.

В изложението към жалбата се поставят два въпроса:

1. За тълкуване на влязло в сила решение;

2. Безусловно ли подлежат на тълкуване единствено и само решения, чиито диспозитиви са неясни, или и решения, чиито диспозитиви са практически неизпълняеми и противоречащи частично на влязло в сила решение, постановено по същото дело /впоследствие отменено от ВКС и върнато на СГС/.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 118 от 16.11.1074 г. по гр. д. № 3093/1973 г. на ВС, II-ро г.о., а вторият въпрос бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответниците в производството Й. В. М. и Р. А. М. оспорват касационната жалба. Позовават се на обстоятелството, искът по чл.108 ЗС е бил уважен за една и съща реална част от имот както с първоначалното, така и с второто въззивно решение на СГС, а разликата в посочените площи по тези две решения, съответно 120 кв. м. и 80 кв. м., се дължи на несъответствието между площта по документ за собственост и реалната площ на място.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по чл.251 ГПК, което подлежи на касационен контрол по реда, по който подлежи на обжалване основното решение.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В решение № 118 от 16.11.1074 г. по гр. д. № 3093/1973 г. на ВС, II-ро г.о., на което се позовават жалбоподателите, е дадено разяснение, че на тълкуване подлежи само диспозитивът на решението. Само когато диспозитивът на решението е неясен и поражда съмнение, се допуща тълкуване на решението. Тези неясноти се проявяват при изпълнение на решението. Това не означава, че тълкуване на решението може да се иска само след като изпълнението е започнало.То може да се иска и преди ищецът да е искал принудително изпълнение. Чрез тълкуването съдът трябва да разкрие истинската воля на съда, изразена в тълкуваното решение.

Обжалваното решение на СГС не противоречи на разясненията в посоченото решение на Върховния съд. Няма противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване по първия въпрос. Действително, жалбоподателите имат проблеми с изпълнението по издадените в тяхна полза обратни изпълнителни листи, но тези проблеми не се дължат на неяснота, а на неправилност на влязлото в сила решение от 27.10.2015 г. по гр. д. № 10709/2014 г., СГС, II-Б отд., която не може да бъде поправена по реда на чл.251 ГПК. С това решение съставът на СГС на практика е уважил изцяло иска по чл.108 ЗС за спорната реална част от имот, оцветена в зелено на скицата на вещото лице инж. Т. Б., находяща се на стр.78 по гр. д. № 10709/2014 г. на СГС - приложение 1б, по цифри 15, 16, 25, 26, 15. Тази реална част е идентична с очертаната в основното заключение на вещото лице инж.Р. П., приложена на стр.102 по гр. д. № 45260/2009 на Софийския районен съд. Според допълнителното заключение на вещото лице инж.Р. П., намиращо се на стр.135 по гр. д. № 45260/2009 г. на СРС, спорната реална част графично е с площ от 120 кв. м., а по нотариален акт е 80 кв. м. Постоянна е практиката на ВКС, че площта на един имот не е негов решаващ индивидуализиращ белег - решение № 33 от 26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1878/2020 г., I г. о., решение № 206 от 14.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1092/2007 г., I г. о., решение № 1171 от 22.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4521/2007 г., I г. о., решение № 389 от 10.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 364/2009 г., I г. о., решение № 1 от 31.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4495/2013 г., I г. о. и др. Решаващи за индивидуализацията на един имот или част от имот са неговите граници. В случая искът по чл.108 ЗС е бил уважен за целия спорен имот в неговите граници, означени на скицата на вещото лице. Затова не е било необходимо да се постановява отхвърлителен диспозитив по иска по чл.108 ЗС първоначално за площ от 30 кв. м., а впоследствие за още 10 кв. м., съответно – не е било необходимо да се издават обратни изпълнителни листи по тази част на решението. Двете експертизи по делото, приети преди и след отменителното решение на ВКС по чл.303 ГПК, достигат до едни и същи изводи и очертават спорната реална част от имот по идентичен начин, при което, уважавайки иска по чл.108 ЗС за тази реална част, която по документи е от 120 кв. м., а на място – от 80 кв.м., съдът не е имал основание да постановява отхвърлителен диспозитив.

По същите съображения не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по втория въпрос. Поради изложените обстоятелства по делото въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

При този изход на делото на ответниците по касация Й. В. М. и Р. А. М. следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 18.04.2022 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,