Определение № 5015 от 20.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 57/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№130149/03.11.2025г. на П. В. М., чрез адв. П. срещу решение №5861/26.09.2025г. по в.гр.д.№2022110510757/2022г. на СГС, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което касаторът е осъден да заплати на Г. В. Ц. сумата 2 167,18 лева, обезщетение за периода 26.05.2016г.-09.03.2017г. за лишаване от ползване на съсобствен имот с идентификатор [№], и е отхвърлен искът му за заплащане на половината от сторените разноски за подобрения в имот с идентификатор [№] в общ размер на 31 094,50 лева. Според касатора въззивният съд е постановил решението си при погрешно установенa фактическа обстановка, при липса на всеобхватна преценка на фактите и доказателствата по делото, и при несъобразяване на неговите възражения. Счита крайните изводи на съда за немотивирани, в противоречие с нормите на материалния закон и с изискванията на процеса. По тези съображения моли в обжалваните части съдебното решение да бъде отменено като незаконосъобразно и неправилно, като бъде постановено друго, с което се отхвърли изцяло иска за сумата 2 167.18 лева, претендирана като обезщетение за периода 26.05.2016г.- 09.03.2017г. като неоснователен и недоказан, и му се присъди половината от сторените от него разноски за подобрения в съсобствения апартамент №82.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните формулирани въпроси:

1. „Допустимо ли е съдебно решение, когато съдът е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала?“, по който се твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с приетото в Решение №125 от 15.07.2013г. по гр. д. №14/2013г. на ВКС. Въпросът се поставя във връзка с твърдението на касатора, че за да присъди обезщетение за лишаване от ползване за имота в [населено място],[жк], бл. 52, СГС се е произнесъл на непредявено основание, а именно предоставяне на ползването на имота с бракоразводното решение.

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, факти, твърдения, доводи, възражения и становища на страните, както и да направи цялостна преценка на доказателствения материал- поотделно и в съвкупност, съобразявайки нормативните разпоредби и правилата на логическо мислене?“, по който се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с приетото в Решение №238 от 05.08.2025г. по т. д. №811/2024г. на Върховен касационен съд. Въпросът се поставя във връзка с твърдението на касатора, че за да отхвърли иска за заплащане на подобренията, въззивният съд е изследвал едностранно и частично показанията на свидетеля А. В. М., и без да извърши цялостна преценка на доказателствения материал.

Ответницата Г. Ц., чрез адв. П. в отговора си излага становище за недопустимост на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е за делба във фазата по извършването.

С решение №240204/10.10.2019г., постановено по гр. дело №8859/2011г. на СРС, на осн. чл.353 ГПК в изключителен дял на Г. Ц. е поставен апартамент №82, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] а в изключителен дял на П. В. М. е поставен апартамент №13, находящ се в [населено място], жк. М. ЖСК „Пролет – 82“, бл. 52.

С допълнително решение №20181386/07.09.2021г., горното решение е допълнено, като: 1. П. М. е осъден да заплати на Г. Ц. на осн. чл.31, ал.2 ЗС сумата от 7006.28 лв., представляваща обезщетение за ползването на 1/2 ид. част от апартамент №82 за периода от 26.05.2014г. до 26.05.2017г., като искът е отхвърлен за разликата над 7006.28 лв. до претендираните 9712.57 лева; 2. П. М. е осъден да заплати на Г. Ц. на осн. чл.31, ал.2 ЗС сумата от 2737.48 лв., представляваща обезщетение за ползването на 1/2 ид. част от апартамент №13 за периода от 26.05.2016г. до 26.05.2017г., като искът е отхвърлен за разликата до претендираните 3000 лева; 3. Г. Ц. е осъдена да заплати на П. М. на осн. чл.346 ГПК вр. чл.30, ал.3 ЗС сумата от 391.83 лв., представляващи съразмерна част от заплатени от него суми за данък и такса битови отпадъци за апартамент №82 за периода януари 2013г. - декември 2017г., като искът е отхвърлен за горницата до 700 лв.; 4.Г. Ц. е осъдена да заплати на П. М. на осн. чл.346 ГПК вр. чл.30, ал.3 ЗС сумата от 627.54 лв., представляващи съразмерна част от заплатени от него суми за данък и такса битови отпадъци за апартамент №82 за периода януари 2013г. - декември 2017г., като искът е отхвърлен за горницата до 800 лв.; 5. Отхвърлен е искът на П. М. за осъждане на ответницата Г. Ц. да му заплати на осн. чл.346 ГПК вр. чл.30, ал.3 ЗС сумата от 15547.25 лв., представляваща половината от платената от него сума за подобрения в апартамент №82, извършени в периода юли 2013- септември 2013г.

С обжалваното решение №5861/26.09.2025г. постановено по в. гр. д. №2022110510757/2022г. на СГС, допълнителното първоинстанционно решение е:

1. ОБЕЗСИЛЕНО в частта:

-с която е уважена за периода от 27.02.2017г. до 26.05.2017г. претенция по чл.346, ал.2 ГПК вр. с чл.31, ал.2 от ЗС на Г. Ц. срещу П. М. по отношение на апартамент №82;

• в частта, с която е уважена за период от 10.03.2017г. до 26.05.2017г. и за разликата над 2375,00 до размер от 2737,48 лева /тоест за 362,48 лева/ претенцията по чл.346, ал.2 ГПК вр. с чл.31, ал.2 от ЗС на Г. Ц. срещу П. М. по отношение на апартамент №13, производството по този иск е прекратено за периода 10.03.2017г. до 26.05.2017г. и за сумата 362,48 лева /разликата между 2375,00 лева и 2737,48 лева/.

2. ОТМЕНЕНО в частта:

• с която е уважен до размер на сумата от 7006,28 лева и за периода 26.05.2014г.-26.02.2017г. иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС на Г. Ц. срещу П. М. за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на апартамент №82 като вместо това така предявеният иск Е ОТХВЪРЛЕН като неоснователен;

-в частта, с която е уважен над размера от 2167,18 лева до 2375,00 лева /тоест за сумата 207,82 лева/ искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС на Г. Ц. срещу П. М. за заплащане на обезщетение за периода 26.05.2016г-09.03.2017г. за лишаването от ползване на апартамент №13, КАТО ВМЕСТО ТОВА искът е ОТХВЪРЛЕН за сумата 207,82 лева като неоснователен.

3. ПОТВЪРДЕНО в останалите обжалвани части, с които е уважен искът на Г. Ц. по чл.31, ал.2 от ЗС за апартамент №13 и е отхвърлена претенцията на П. М. по чл. 61, ал 2 ЗЗД за подобрения в апартамент №82.

Предмет на касационно обжалване по настоящото дело е въззивното решение в ЧАСТТА му, ПОТВЪРЖДАВАЩО първоинстанционното решение в частта му:

• с която П. М. е осъден да заплати на Г. Ц. на осн. чл.346, ал.2 ГПК вр. с чл.31, ал.2 от ЗС сумата от 2167.18 лв., представляваща обезщетение за лишаването от ползване на апартамент №13 за периода 26.05.2016г. до 09.03.2017г.

• е отхвърлен иска на П. М. за заплащане на сумата от 15547.25 лв., представляваща половината от платената от него сума за подобрения в апартамент №82, извършени в периода юли 2013- септември 2013г. на половината от разноските, направени за апартамент 82.

Съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК, решенията на въззивни съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5000 лв., са изключени от подлежащите на касационно обжалване актове. При обективно съединяване на искове за парични вземания от значение при преценка допустимостта на касационното производство е цената на всеки един от паричните искове, а не сборът от цената на всички обективно съединени искове. В случая касационната жалба е подадена срещу въззивното решение в частта му по предявения срещу касатора иск за присъждане на обезщетение на осн. чл.346, ал.2 ГПК вр. с чл.31, ал.2 от ЗС в размер на 2167.18 лв. /от претендирани общо 3000 лв./ и в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск за заплащане на сумата от 15547.25 лв., представляваща половината от платената от него сума за подобрения в апартамент №82. Тъй като цената на първия иск е под установения в чл.280, ал.3, т.1 ГПК размер, касационната жалба срещу въззивното решение касаещо иска по чл.31, ал.2 от ЗС следва да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима.

За да се произнесе по допустимата част на касационната жалба, съдът съобрази следното:

Въззивният съд е посочил, че след прекратяване на брака апартамент №82 е останал обикновена съсобственост, като всеки от съделителите се явява владелец на своята и държател на чуждата част. Счел е, че доколкото нито в първоначалната молбата на М. по чл.346 ГПК нито по-късно са наведени твърдения, че Ц. е знаела за ремонтни дейности и е била съгласна с тях, то в тази хипотеза квалификацията е по чл.61, ал.2 ЗЗД, тъй като подобренията са извършени в съсобствен имот-тоест те са и в негов интерес, в който случай според съдебната практика /Решение №50079 от 22.11.2023г. на ВКС по гр. д. №1886/2022г., I г. о., ГК/, на съсобственика- подобрител се дължи по-малката сума измежду стойността на направените разходи за подобренията и увеличената вследствие на подобренията стойност на имота.

Въззивният съд, с оглед кредитираните показания на свидетелите М. /разпитан и в двете инстанции/ и М. е приел за доказани извършените СМР и периода. Посочил е изрично, че не кредитира показанията на св. Г. /разпитан и пред въззивната инстанция/ за извършен в ап.82 ремонт през 2006г. тъй като свидетелят няма преки впечатления, не е влизал в имота тогава и не може да установи дали и какво е извършено, като е отчетена и възможната негова заинтересованост /син е на родния брат на Ц., която развода е отишла да живее при него/, докато свидетелите М. и М. са участвали като изпълнители на ремонта през 2013г.

Тъй като решението в частта му, с което делбата е извършена, е влязло в сила, въззивният съд е посочил, че е обвързан от приетата в същото стойност на ап.82 в размер на 109600,00 лева, съобразяваща извършените в него подобренията.

От заключението на СТЕ, приета във въззивното производство, съдът е установил, че без подобренията пазарната стойност към 01.06.2018г /последното о.с.з. след което решението по способа е влязло в сила/ е 98100,00 лева, т.е.стойността на имота се е увеличила с 11500,00 лева. Тази сума се явява по-малката между разходите /СЧЕ от 07.02.2018/ и увеличената стойност, поради което е посочил, че принципно М. би имал право на половината от нея.

За да отхвърли претенцията обаче, въззивният съд е счел за недоказано П. М. да е плащал за ремонта. Приел е, че ремонтът е бил поръчан от Б. М. /който е живял в апартамента/ и заплатен именно от него, а не от баща му-ищеца П. М.. Въззивният съд е изложил, че въпреки разпределената доказателствена тежест във въззивното производство и пре-разпита на свидетеля М. извършването на тези подобрения за сметка на П. М. е останало недоказано, поради което е потвърдил първоинстанционното решение в тази част.

При така развитите мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение / чл.280, ал.2 ГПК /. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС ще селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Съгласно т.4 на визираното тълкувателно решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Предвид извода за частична недопустимост на касационната жалба срещу въззивното решение, настоящият състав дължи произнасяне само по втория, поставен в изложението въпрос, тъй като първият е във връзка с недопустимата част.

По въпроса, касаещ задължението на въззивния съд да извърши преценка и анализ на всички събрани по делото доказателства относно релевантните обстоятелства, както и да изложи мотиви по тях, не се констатира СГС да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с установената съдебна практика. Напротив, именно в съответствие с нея, включително и с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК и множество решения, включително с цитираното от касатора, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и е изложил свои мотиви по искането, с което е бил сезиран. Въззивният съд съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, при което е преценил относимите доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото, чрез събирането на допълнителни доказателства във въззивното производство и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил доказателствата, събрани в хода на първоинстанционното и въззивното производството, в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Съобразявайки всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, въззивният съд е счел за установено, че в процесния апартамент №82 действително са били извършени ремонтни дейности през 2013г., но доколкото не може да се направи категоричен извод, че П. М., а не неговият син е плащал за тях, е отхвърлил претенцията за заплащане на претендираните суми като неоснователна.

В рамките на надлежното му сезиране и в изпълнение на своите задължения, въззивният съд е указал на въззивника М., че следва да конкретизира обстоятелствената част на претенцията, разпределил е доказателствената тежест, като изрично му е указал, че той носи тежестта да докаже състоянието на имота преди ремонта, извършването на СМР, описани в молбата му по чл.346 ГПК и уточнителната молба, както и, че лично е заплатил СМР; указано му е съобразно чл.146, ал.2 ГПК, че не сочи доказателства, че е платил СМР и за състоянието на имота преди ремонта. Въззивният съд служебно е назначил СТЕ, която да даде стойност на имота без твърдените подобрения, определена към 01.06.2018г., която да бъде изготвена след извършване на конкретизацията на искането по чл.346 на П. М.. Уважил е исканията на страните, като е допуснал повторен разпит на вече разпитаните в хода на първоинстанционното производство свидетели М. и Г., след което детайлно е обсъдил показанията и на двамата в съвкупност с всички събрани доказателства, и аргументирано се е мотивирал защо счита, че М. не е доказал твърдението си, че именно той е извършил и платил установените в апартамента СМР. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл.288 ГПК, респективно в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общи касационни оплаквания.

Предвид което не се установява наличието на основанието за допускане до касационно обжалване на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК по този въпрос.

Решението не е и очевидно неправилно- посочено като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За да е налице предпоставка за допускане до касационен контрол по смисъла на цитираната разпоредба, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не страда от такъв порок: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към производството за делба норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите му не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите основания по чл.280, ал.2 ГПК: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

С оглед изхода на спора, ответницата по касация има право на разноски за настоящото производство, които съдът с оглед представените договор и пълномощно определя в размер на 153.39 евро -евровата равностойност на сумата от 300лв.- адвокатски хонорар за процесуалното представителство в касационното производство.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение