Определение № 50198 от 23.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 953/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от К. Ц. К. и Й. Р. К. против решение № 1403/29.12.2021 г. по гр.д. №2021100502216/2021 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение от 15.01.2021 г. по гр.д. № 8198/2019 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на исковете на касаторите срещу ЗК „Лев Инс“ АД за разликата над 30 000 лв. до 70000лв., на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В писмения си отговор ответникът по касацията ЗК „Лев Инс“ АД оспорва изпълнението на условията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено настъпването на ПТП на 21.06.2014 г., при което е починала внучката на касаторите. Обсъдил е гласните доказателства и е установил, че между дядото и бабата и детето е имало прекрасни отношения, те си го гледали. То било весело, хубаво и умно дете. Около месец преди ПТП родителите заминали на работа в Англия и оставили детето си на грижите на касаторите. Те били ужасени от новината за инцидента, заминали веднага за [населено място]. Било е много мъчително да гледат как младите хора-родителите били съсипани от загубата на рожбата им. САС е акцентирал, че мъката на дядото и бабата била огромна, здравословното им състояние се влошило – високо кръвно налягане, проблеми със зъбите, с краката. Поради което въззивният съд е заключил, че несъмнено смъртта на любимо внуче, израсло в дома на своите баба и дядо, за тях е тежка нематериална загуба, която не може да бъде компенсирана с каквото и да било парично обезщетение. Налице са били предпоставките, при които според ТР № 1/21.06.2018 г., постановено по т. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, в кръга на лицата, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди, по изключение се включват и бабата и дядото на починалото лице. Посочил е, че внучката е живяла в едно домакинство със своите баба и дядо, че те са я обичали и са полагали за нея същите грижи, както и родителите й. САС е намерил, че размерът на обезщетението от 30 000 лв. не е занижен – съобразен е както със събраните доказателства, установяващи тежестта и обема на вредите, така и със социално-икономическата обстановка в страната към датата на ПТП– 21.06.2014 г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите формулират следните правни въпроси: 1/ Доказаният, посредством свидетелски показания, факт на съвместно съжителство и лично отглеждане от страна на бабата и дядото на починалото лице, съществен фактор ли е при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, които се търпят, следствие на смъртта на тяхно внуче?; 2/ При преценка на справедливия размер може ли да се направи връзка между размера на страданията, които се търпят от родителите и размера на страданията на дядо и баба, които са оказвали преки и непосредствени грижи за починалото дете?; 3/ и 4/ Към кой момент следва да се прецени социално-икономическата обстановка в страната, като съществен фактор определящ обективната преценка за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД – към датата на деликта или към датата на постановяване на съдебния акт?; 5/При определяне на справедливия размера на обезщетение следва ли да се вземат предвид болките и страданията, които лицата ще търпят и след постановяване на съдебния акт? Касаторите считат, че е налице допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС, както следва: по първите два въпроса - с ППВС №4/1968 г. и с решение № 15/12.02.2018 г. по т.д. № 1423/2017 г. на ВКС, II т.о. и решение № 178/12.11.2013 г. по т.д. № 458/2012 г. на ВКС, I т.о., а по останалите въпроси – решение № 213/18.04.2000г. по гр.д. № 1265/1999 г. на ВКС, решение № 1/27.03.2012 г. по гр.д. № 1106/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. на ВКС, II т.о. и мн.др. С оглед на така формулираните първи и втори въпрос настоящият състав на ВКС намира, че същите в своята цялост касаят критериите, които решаващият съд следва да съобрази при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се яви то справедливо съгласно чл.52 ЗЗД. Предвид задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС № 4/1968 г., ППВС № 2/1984 г., ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. понятието „справедливост не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените неимуществени вреди в резултат от деликта, който е причинил смърт, е необходимо да се отчете: възрастта на пострадалия, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, израз, на която са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В разглеждания случай САС в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като е разгледал всяко едно от тях поотделно и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическо здраве, емоционален и социален живот на касатора. Решаващият състав е изследвал значимите за спора доказателства относно създадените приживе взаимоотношения между пострадалата и касаторите и отражението на загубата й върху тях. Освен като обуславящ активната материалноправна легитимация на бабата и дядото да претендират вреди от смъртта на внучката си, САС е преценил съвместното съжителство и като факт от значение за определяне на конкретен размер на обезщетенията. Отчел е връзката между родителите и детето и тази между бабата/дядото и внучето, доколкото според задължителните указания на ТР №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС само по изключение се присъжда обезщетение на лица, извън посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и които са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Несъгласието на касаторите с направените изводи от въззивния съд представляват по същността си оплаквания за необоснованост на решението, които сочат на наведени касационни основания по чл.281, т.3 ГПК и които не могат да бъдат обсъждани от касационния съд във фазата по чл.288 ГПК. Останалите въпроси са свързани с общи доводи за неотчитане от страна на САС на икономическата обстановка в страната към момента на присъждане на обезщетенията и на болките и страданията, които касаторите ще продължават да търпят и за в бъдеще. Така обобщени те не съответстват на приетата от въззивния съд фактическа обстановка, поради което и не се явяват обуславящи за произнасянето му. Като е преценил събраните доказателства, съдът е установил тежестта и обема на вредите и социално-икономическата обстановка в страната към датата на ПТП, като е акцентирал върху тежката нематериална загуба, която е непреодолима за дядото и бабата и не може да бъде компенсирана с каквото и да било парично обезщетение. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на застрахователното дружество следва да се присъдят разноски за касационната инстанция в размер на 200 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд