Определение № 516 от 06.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 860/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Гаранционен фонд и Д. М. И., Я. С. И., Н. С. И. и И. С. И. срещу решение № 25/15.02.2023 г. по в. т. д. № 565/2021 г. на Апелативен съд П..

Ищците касатори Д. М. И., Я. С. И., Н. С. И. и И. С. И. атакуват въззивното решение в отхвърлителната му част с твърдения, че съдът неправилно е уважил заявеното от Гаранционен фонд възражение за съпричиняване в обем от 50%. В жалбата заявяват становище, че изводът за наличие на съпричиняване не може да почива върху предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Съдът се е отклонил от заявените в отговора хипотези, очертаващи задължения на пешеходеца по ЗДвП, и е определил твърде висок принос на пострадалия за осъществяване на общия вредоносен резултат. Касаторите заявяват оплаквания, че съдът е извършил служебна проверка на обстоятелства извън валидността и допустимостта на първоинстанционното решение по повод обжалване на присъдените от окръжния съд обезщетения за причинени имуществени вреди и не е кредитирал свидетелските показания относно доходите на починалия.

В изложението на основания за достъп до касация поставят следните четири въпроса:

1. „При наличието на какви предпоставки следва да бъде уважено възражение с правно основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД и намалено дължимото обезщетение за неимуществени и имуществени вреди поради принос на пострадалия в настъпилия противоправен резултат?“

2. „При определяне степента на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 ЗЗД подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинкветна и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на пътното произшествие?“

3. „Какъв е обхватът на проверката при въззивно обжалване на първоинстанционното решение по предявени от малолетни ищци искове с правно основание чл. 558, ал. 5, вр. с чл. 557, ал. 1, т. 2, б.“а“ КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника Гаранционен фонд за получаване на обезщетение за имуществени вреди от неполучена издръжка заради смърт на техен родител, починал при ПТП, и разполага ли с правомощие въззивната инстанция да събира служебно доказателства за правнорелевантните факти по такива искове?“

4. „Когато правнорелевантните факти се установяват със свидетелски показания следва ли анализът на тези показания да отчита начина, по който свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си?“

Жалбоподателите заявяват твърдение, че въззивният съд е отговорил на въпросите в отклонение от практика на касационната инстанция /решение № 206/2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на II т.о., решение № 98/2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 118/2014 г. по т. д. № 3871/2013 г., решение № 15/2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на II т.о., решение № 14/2014 г. по т. д. № 1130/2013 г. на II т.о., решение № 764/2011 г. по гр. д. № 1645/2009 г. на V г. о., решение № 800/2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на IV г.о., решение № 802/2011 г. по гр. д. № 1783/2009 г. на IV г.о. и др./, както и, че отговорът им би бил от значение за приложение на закона и развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Навеждат и довод, че въззивното решение е очевидно неправилно.

При изложеното касаторите молят да бъде отменено въззивното решение и вместо него да бъде постановено друго такова, с което исковете да бъдат уважени в техния пълен размер с присъждане на разноски.

Гаранционен фонд оспорва подадената съвместна касационна жалба и претендира да бъде отказан достъп до касация по искане на ищците, тъй като бланкетно са поддържани по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В евентуалност претендира потвърждаване на въззивното решение в обжалваната част с присъждане на разноски.

Жалбоподателят Гаранционен фонд атакува въззивното решение в частта, с която е отменено решение на Окръжен съд Стара Загора и касаторът е осъден да заплати на Д. М. И., Я. С. И., Н. С. И. и И. С. И. обезщетения за претърпени от тях неимуществени вреди вследствие смъртта на С. И. И. в размер на по 75 000 лв. – разлика между присъдените 50 000 лв. и определените 125 000 лв., и потвърдено решението на Окръжен съд Стара Загора в частта за присъждане на обезщетения за претърпени от тях неимуществени вреди в размер на по 50 000 лв., както и в частта за присъждане на имуществени вреди в размер на по 736, 72 лв. за всеки от касаторите Я. С. И., Н. С. И. и И. С. И., ведно със законна лихва върху всяко обезщетение. Касаторът сочи нарушение на съдопроизводствените правила, осигуряващи постановяване на законосъобразен съдебен акт след анализ на всички релевирани доводи и възражения по делото, доказателства и установените от тях факти, който анализ да е намерил израз в мотивите към решението. Наред с това, заявява, че въззивното решение е постановено при нарушение на принципа за доказаност на причинените вреди и почива на предположения. Навежда оплакване за неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД относно противопоставеното възражение за съпричиняване. Касаторът посочва, че въззивното решение е необосновано, тъй като съдът, въпреки заключението на приетата по делото съдебно-психологическа експертиза, е игнорирал обстоятелството, че загубата на С. И. не е акцентиращо обстоятелство в живота на четиримата ищци. Съдът не се е произнесъл по въведеното от Фонда възражение за наличие на противоречие между заключението на вещото лице и изслушаните по делото свидетели, близки роднини на ищците. Съдът неправилно е счел и, че на трима от ищците се дължи обезщетение за претърпени имуществени вреди.

В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Гаранционен фонд обосновава допускане на касационно обжалване с формулиране на въпроси, които според него са включени в предмета на делото и са обусловили изводите на въззивната инстанция, а именно:

1. „Писмените доказателства по приложени към делото други дела и преписки считат ли се представени и събрани от съда с прилагането на делото?“

2. „Какви процесуални действия следва да извърши съдът при наличие на разноречиви доказателства и какво следва да бъде съдържанието на мотивите на въззивното решение?“

3. „Относно правомощията на въззивната инстанция и задълженията й като инстанция по същество да обсъди всички събрани по делото доказателства, да обсъди и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба доводи, аргументи, възражения и оплаквания“.

4. „Кога е налице предвидимо препятствие по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и какви факти и обстоятелства следва да бъдат преценявани от съда, и при кои условия не е налице нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП?“

5. „Следва ли съдът да формира собствени изводи и да посочи на първо място точният размер на обезщетението, което определя за всеки един от ищците поотделно? 5.1. Длъжен ли е съдът да приложи общите и специални за конкретния случай критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди? 5.2. Длъжен ли е съдът да посочи как конкретното приложение и преценка на всеки един от общите и индивидуални критерии се е отразила на вътрешното му убеждение и решаващата му воля да определи точно такъв размер на обезщетението за всеки един от ищците? 5.3. Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правно релевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението?“

6. „Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост и следва ли съдът да приложи установените с ППВС № 4/1968 г. критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди?“

7. „По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост“.

8. „Може ли съдът да основе решението си на предположения при липса на доказателства в определен аспект?“

9. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните?“

10. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото?“

11. „Как съдът следва да цени свидетелските показания и за задължението на съда да даде отговор на доводите на страните за наличие на обстоятелствата по чл. 172 ГПК и за наличие на вътрешни противоречия в свидетелските показания? 11.1. Следва ли съдът да подходи със засилена критичност при преценка свидетелските показания по чл.172 ГПК?“

12. „Какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценката дали е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД? 12.1. При определяне степента на съпричиняването, длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите? 12.2. По въпроса следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП?“

13. „Как въззивният съд следва да формира вътрешното си убеждение и до какъв порок на съдебния акт води несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхваща грешките при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд при прилагане на правила от неюридически характер - на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание?

Касаторът твърди наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и очевидна неправилност на въззивното решение. Посочва противоречие на обжалваното решение със задължителна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 17/63 г., ППВС № 4/1968 г., ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с казуална практика относно задълженията на въззивния съд, приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Формулира искане за селектиране на въззивното решение до касационен контрол и неговата отмяна с присъждане на разноски.

От ответниците по касация е подаден отговор, с който се оспорва касационната жалба като неоснователна и се заявява становище, че не са налице основания за допускане на касационен контрол, тъй като поставените от касатора въпроси не са обусловили изводите на въззивната инстанция или не са от значение за изхода на спора. Оплакванията на касатора са изцяло голословни, а постановеното от въззивния съд решение е законосъобразно в обжалваната част и, в случай, че бъде допуснат контрол по същество, то следва да бъде потвърдено с присъждане на разноски.

Р. Н. Р., конституиран в исковото производство като трето лице помагач, не ангажира становище по касационните жалби.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговарят на изискванията за редовност, поради което и двете се явяват процесуално допустими.

Исковото производство е образувано по претенции на Д. М. И., Я. С. И., Н. С. И. и И. С. И. с правно основание чл. 558, ал. 5 КЗ, вр. с чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди в частичен размер на по 250 000 лв. от общодължими 400 000 лв., както и за обезщетяване на имуществени вреди в размери на 34 700 лв. /за Я. И./, 37 650 лв. /за Н. И./ и 46 110 лв. /за И. С. И./ при твърдения, че вследствие ПТП, реализирано на 21.11.2017 г., С. И. И. като пешеходец е изгубил живота си по вина на управлявалия товарен автомобил ДАФ с рег. [рег.номер на МПС] Р. Н. Р., за което МПС липсва сключена застраховка „Гражданска отговорност“. Първоинстанционният съд е уважил предявените от ищците претенции за обезщетяване на неимуществени вреди в размер на по 50 000 лв. за всеки от тях четиримата, а тези за обезщетяване на имуществените вреди в размер съответно на 8 087, 52 лв. /за Я. И./, 9 760, 21 лв. /за Н. И./ и 12 051, 48 лв. /за И. С. И./.

При подадени въззивни жалби и от двете страни по спора въззивната инстанция е възприела установените от Окръжен съд Стара Загора факти, че за управляваното от Р. Р. МПС не е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите; че е налице противоправно поведение от страна на водача Р.; смъртта на С. И. е в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП. Очертала е като спорни въпросите за наличието на съпричиняване и размерите на претендираните обезщетения. Съставът на Апелативен съд П. е обсъдил приложеното по делото ч.н.д. № 2203/2021 г. на Окръжен съд Стара Загора, по което е било постановено определение за потвърждаване на прекратително постановление на наказателното производство, образувано срещу Р. Р., поради извод, че поведението му е несъставомерно по смисъла на чл. 343, ал. 1, б. “в“, вр. с чл. 342, ал. 1 НК. Съдът е обсъдил и заключението на автотехническата експертиза, приета в първоинстанционното производство, според която водачът на товарния автомобил се е движил с около 85 км/ч при разрешена скорост от 90 км/ч и след констатиране на насрещно движещия се пешеходец по десния спрямо посоката на движение банкет е предприел отклоняване на товарния автомобил наляво. Когато е бил на около 75 м от пострадалия, последният е предприел пресичане на платното и на около 39 м пред предната част на товарния автомобил е настъпил удар. Вещото лице е дало алтернативни варианти за техническата причина, поради която е настъпило ПТП - пресичането на платното за движение от пострадалия без да се съобрази с разположението, посоката и скоростта на преминаващото по него МПС, или движение на товарния автомобил със скорост, която е технически несъобразена с движението на пострадалия по банкета, ако се приеме, че навлизането на пострадалия на платното за движение е предвидимо препятствие. В първия случай ударът е непредотвратим за водача, а във втория случай водачът на товарния автомобил е могъл да сведе скоростта си до технически безопасната от 45 км/ч. Пред въззивната инстанция е била допусната и изготвена нова автотехническа експертиза, чието заключение апелативният съд също е коментирал в решението си. Изводът на вещото лице е, че сблъсъкът с пострадалия е настъпил в момент, в който автомобилът вече е бил със задействана спирачна система при скорост около 88 км/ч. Мястото на удара е в лентата за движение на товарния автомобил. В момента на сблъсъка пострадалият е бил преобладаващо с гръб към автомобила. Съдебният състав е обсъдил и показанията на свидетеля Д. М., който, разпитан в съдебното заседание на 22.10.2020 г., е посочил, че видял пострадалия да се движи по средата на осевата линия между двете платна на околовръстния път срещу движението, неадекватно поклащайки се все едно е употребил алкохол. Минаващите коли му сигнализирали с клаксоните, но той не реагирал. Свидетелят намалил и заобиколил с повишено внимание пострадалия. Не видял последвалия след това сблъсък. В мотивите на въззивното решение са обсъдени и показанията на свидетеля П. П., който видял пешеходеца преди фаталния инцидент да се движи по асфалта непосредствено преди банкета, олюлявайки се наляво-надясно. Съставът на апелативния съд е приел, че липсват обективни данни за поведението на пострадалия към момента на удара, а са налице само разкази на свидетели, които са минали през участъка в предходен момент. Не е дал пълна вяра на обясненията, дадени от Р. /управлявал причинилото удара МПС/, тъй като в една тяхна част ги е преценил за противоречащи на изводите, до които са достигнали съдебните експерти. При съвкупна преценка на доказателствата съдът е достигнал до извод, че водачът на товарното МПС е могъл да види пострадалия от разстояние 150 м и произшествието е било предотвратимо при скорост на композицията около 88 км/ч, но той е започнал да реагира на около 35 метра от мястото на удара. Пострадалият се е намирал на платното за движение и поради това е представлявал опасност, с която водачът е следвало да се съобрази. Съдът е формирал извод, че техническа причина за възникването на ПТП е липсата на своевременна реакция от страна на водача на автомобила Извел е заключение, че Р. е нарушил изискването на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, поради което е приел, че исковете са доказани по своето основание.

Стъпвайки на разясненията, дадени в ППВС № 4/25.05.1961 г., и събраните по делото гласни доказателства и психиатрична експертиза, съдът е счел, че исковете за обезщетяване на неимуществени вреди са доказани в размер на по 250 000 лв. за всеки от ищците. Този извод съдът е изградил като е взел предвид гласните доказателства, установяващи, че Д. и С. живели заедно около 10 години – събрали се, когато той бил на 15 години, а тя - на 18 години, и добре се разбирали. След смъртта му Д. се променила, затворила се в себе си и не искала да общува. Децата също приели тежко смъртта на баща си. Въззивният състав е кредитирал експертното заключение, според което при ищците се наблюдава типична (без усложнения) скръбна реакция. Към момента на извършеното психологично изследване не е било отчетено трайно негативно отражение на инцидента върху тях - той не се възприема като основно обстоятелство в техния живот. Съдът е отчел и младата възраст на починалия /25 години/, съпругата му /28 години/ и децата /9 години, 7 години, 5 години/, както и социално-икономическата обстановка в страната към датата на ПТП и лимитите на отговорността по застраховка „Гражданска отговорност“.

Въззивната инстанция е съобразила и търпените от смъртта на С. имуществени вреди от вида пропуснати ползи поради лишаване на децата от издръжката, предвидена в чл. 143, ал. 2 СК. Размерът е определила в приложение на чл. 142, ал. 2 СК. Като основа за преценка на конкретните размери съдът е приел средномесечен доход на починалия от 1 040 лв. – месечен доход от 540 лв. по трудово правоотношение и допълнителен доход от рязане на дърва, който съдът е определил в рамките на 500 лв. Относно възможностите на майката да дава издръжка съставът е приел, че те са в рамките на доход от минимална за страната работна заплата. При тези изходни данни съдът е достигнал до извод, че бащата не е имал възможност да осигурява на всяко от трите си деца издръжка над минималния размер за издръжка на дете съгласно чл. 142, ал. 2 СК – ј от размера на минималната работна заплата, съответно в този размер е определил имуществените щети, търпени от децата. Съобразил е и получаваната от тях пенсия, както и разликите между размерите на получаваната пенсия и минималната издръжка.

По повод противопоставеното възражение за съпричиняване съдът е извършил преценката дали и доколко с поведението си починалият е допринесъл за настъпването на ПТП. Кредитирайки заключението на автотехническата експертиза съставът на Апелативен съд П. е приел, че към момента на инцидента пострадалият се е намирал на платното за движение, с което е нарушил чл. 108, ал. 1 ЗДвП като не се е движил по съществуващия на място банкет. С това си поведение загиналият пешеходец е допринесъл за настъпването на ПТП и собствената си смърт. Съдът е съобразил, че в кръвта на пострадалия не е имало алкохол или наркотици, както и, че липсват данни да са му били изписвани лекарства, свързани с лечение на психична болест и наличие на суицидни намерения. По тези съображения е формирал извод за наличие на равен принос на делинквента и пострадалия. Редуцирал е определените обезщетения за неимуществени и имуществени вреди с 50% като ги е присъдил с лихва от 13.05.2018 г. относно обезщетенията за неимуществени вреди и от 25.05.2019 г. относно обезщетенията за имуществени вреди.

На първо място, следва да бъде преценено дали въззивното решение е очевидно неправилно, каквито твърдения са наведени и от двете групи жалбоподатели. Соченият порок обаче не е обоснован от тях, а при запознаване с мотивите на атакуваното решение настоящият състав на съда не констатира въззивният съд да е приложил несъществуваща/отменена правна норма, или норма в нейния обратен смисъл, както и драстично да е нарушил правилата на формалната логика или на основни правни принципи.

Не са налице основания за допускане на факултативен касационен контрол на въззивното решение по жалба на ищците касатори.

Отговор на първите два въпроса се съдържа в дадени с т. 7 от ППВС № 17/1963 г. разяснения и доразвиващата го казуална практика на ВКС. Не се констатира въззивният съд да се е отклонил от тях. Наличието на принос за настъпването на вредите от пострадалия е предмет на самостоятелна преценка във всеки отделен случай и съобразно спецификата на спора, поради което предпоставя анализ на факти, различни за всеки казус. В противовес на заявените от касаторите оплаквания в жалбата въззивният съд аргументирано е отчел извършеното от пострадалия правонарушение за настъпване на общия вредоносен резултат. В същото време, без да игнорира събраните по делото доказателства, е съобразил и причинно-следствената връзка между настъпилите травматични увреждания и неговото поведение, обусловило потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, с която е било определено съпричиняване в обем 50%. Свидетелските показания за поведението на С. И. непосредствено преди инцидента са оценени от въззивния съд като последователни и безпротиворечиви, доколкото съвпадат твърденията за неадекватни движения и позиция около осевата линия на пътното платно, а и са счетени за подкрепени от заключенията на вещите лица, които са изчислили, че преди удара пострадалият е бил върху пътното платно, а не върху банкета. Съдът е извършил задълбочен анализ на установените факти, в резултат на който е достигнал до различен от наказателния съд извод, а именно, че не е налице случайно деяние, а отговорност за инцидента имат както шофьорът на товарния автомобил, така и пострадалият. Не могат да се приемат за кореспондиращи с фактите по делото предпоставилите въпросите оплаквания, че изводът за наличие на съпричиняване почива на предположения, още повече при уважено в рамките на въззивното производство искане на ищците за изслушване на повторна автотехническа експертиза. Изложеното мотивира извод за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на поставените два въпроса.

Третият и четвърти въпроси не покриват характеристиката правен, разяснена с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Първият от тях е изцяло фактологичен. Той не поставя общозначим материалноправен или процесуалноправен проблем, вън от казуистиката на спора. И двата въпроса предпоставят проверка на правилността на обжалваното въззивно решение. Следва да бъде посочено, че обратно на твърдяното в касационната жалба, въззивният съд не е отрекъл достоверността на свидетелските показания, събрани с цел установяване реалните доходи на пострадалия, а е приел, че С. е извършвал допълнителна дейност, за да издържа семейството си, като към документално доказания доход съдът е прибавил и този, за който са свидетелствали разпитаните по делото роднини. Вън от производството по чл. 288 ГПК стои преценката как са интерпретирани свидетелските показания от въззивния съд и дали той е приложил адекватно правилата на формалната логика.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, представено от Гаранционен фонд, са формулирани три групи въпроси – процесуалноправни относно съблюдаването на съдопроизводствените правила, гарантиращи попълване на делото с доказателства и обсъждането на тези доказателства заедно с твърденията на страните; относно критериите за определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Въпросите, касаещи редукцията на определеното обезщетение поради наличие на съпричиняване, са релевантни, но те не са разрешени в отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС, на която се е позовал Апелативен съд П., както беше посочено по-горе. Съставът обстойно е изследвал събраните по делото доказателства и е преценил наличието на причинно-следствена връзка между вредите и неизпълнение от страна на водача Р. на задължението му при избиране скоростта на движението да съобразява атмосферните условия, релефа на местността, състоянието на пътя и на превозното средство, превозвания товар, характера и интензивността на движението, конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие; да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за движението – чл. 20, ал. 2 ЗДвП. По делото са били изслушани няколко заключения на вещи лица, които са работили и по материалите, събрани в рамките на наказателното производство, при съблюдаване от съда на принципа за непосредственост. Вещото лице П. е разчело и информацията от тахографа, която е мотивирала извода му в противоречие с изявленията на водача, че пострадалият неочаквано се е озовал на късо разстояние от товарния автомобил. Изслушани са били и показанията на свидетели, които са преминали малко преди инцидента покрай пострадалия и, възприемайки го като препятствие, са го заобиколили с повишено внимание.

Въпросите относно приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливото обезщетение също покриват общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколкото касаторът е мотивирал оплакване за формално спазване на критериите, очертани от ППВС № 4/1968 г. и доразвиващата го казуална практика /напр. служебно известното на съда решение № 25/2022 г. по т. д. № 422/2021 г. на I т.о. ВКС/, е необходимо да бъде допуснато касационно обжалване за проверка наличието на отклонение от тази практика при постановяване на обжалвания въззивен акт. В решението си по същество на спора настоящият състав ще обсъди и формулираните в изложението процесуалноправни въпроси, които таргетират в оплакванията за немотивираност и необоснованост на решението.

В приложение на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът Гаранционен фонд следва да представи доказателства за платена държавна такса в размер на 6 044, 20 лв.

С тези мотиви настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС