Определение № 1743 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3274/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 3671/07.06.2023 г., подадена от Х. П. Г. и М. П. К., чрез адвокат Д. Д., срещу решение № 131 от 05.05.2023 г. по гр. д. № 136/2023 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено решение № 260015 от 09.08.2022 г., допълнено с решение № 260000 от 30.01.2023 г., по гр. д. № 27/2021 г. на Районен съд - Каварна.

С потвърденото първоинстанционно решение е допуснато да се извърши съдебна делба на поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], общ. Ш., одобрени със заповед № РД-18-13/29.03.2006 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 2256 кв.м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), при съседи: имоти с идентификатори *, *, *, *, *, * и *, ведно с попадащите върху имота: сграда с идентификатор **, със застроена площ от 105 кв.м, с брой надземни етажи: 1, с предназначение: друг вид сграда за обитаване, сграда с идентификатор , със застроена площ от 62 кв.м, с брой надземни етажи: 1, с предназначение: селскостопанска сграда и сграда с идентификатор ** със застроена площ от 20 кв.м, с брой надземни етажи: 1, с предназначение: селскостопанска сграда, между съделителите Л. П. Г. и Х. П. Г., при равни права - по 1/2 ид. ч.; отменен е, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, констативен нотариален акт № 169, том I, вх. peг. № 1338, н. д. № 152/05.06.2020 г., по описа на нотариус Й. П., peг. № * на НК, в частта, с която Х. П. Г. е признат за собственик на 1/2 ид. ч. въз основа на давностно владение и наследство на поземления имот и сгради, описани по-горе.

Въззивният съд е съобразил, че първоинстанционният съд е сезиран от Л. П. Г. с искане да се допусне извършването на делба на съсобствен между него и брат му Х. П. Г., по силата на наследствено правоприемство от родителите им, застроен поземлен имот в [населено място]. Твърди се от ищеца, че двамата с ответника са наследници по закон на П. (П.) Г. П., починал на 02.03.1987 г., който бил собственик на основание делба и давностно владение на поземлен имот и сградите в него. По силата на наследствено правоприемство и присъединено владение двамата с ответника станали съсобственици в равни части. На 05.06.2020 г. ответникът Х. Г. се снабдил с нотариален акт за еднолична собственост върху имота по обстоятелствена проверка с № 92, том III, вх. peг. № 834 на СлВп - Каварна, по време на брака си с М. П. К.. Ищецът не бил вписан като съсобственик, въпреки че се явявал един от двамата наследници по закон на П. Г. П. и че заплащал дължимите по закон данък сгради и такса битови отпадъци. Л. Г. твърди, че въпреки че ответниците ползват целия имот, с оглед възникналата съсобственост по силата на наследствено правоприемство те били владелци на собствената си идеална част и държатели на частта на ищеца.

С отговора на исковата молба Х. Г. е оспорил иска с твърдения, че след смъртта на майка им през 2000 г. установил еднолично фактическа власт върху целия имот.

Окръжен съд – Добрич е приел, че по делото няма спор, че Л. П. Г. и Х. П. Г. са законни наследници (синове) на П. (П.) Г. П., починал на 02.03.1987 г., и Е. Х. П., починала на 24.08.2000 г., като това е видно и от представените удостоверения за наследници. Документ, удостоверяващ правото на собственост на наследодателите върху заявения за делба имот, по делото не е представен, но между страните няма спор, че заявените за делба имоти (ПИ и сгради) са бивша собственост на родителите им. Ищецът е заявил искането за делба, позовавайки се на сънаследяване на правото на собственост, респ. не отрича и правото на собственост на ответника в същия имот на същото основание. Въпреки формулировката „наследствено правоприемство и присъединено владение“, няма твърдения за наследено владение и придобиване в съсобственост на самостоятелно оригинерно основание - придобивна давност. Липсва и оспорване от страна на ответника, че делбените имоти не са били собственост на родителите им, а се твърди завладяване от него след смъртта на майка им през 2000 г. и придобиване по давност на наследствените части на ищеца. Наследниците на П. Г. П. са посочени като титуляри на правото на собственост и в представения с исковата молба разписен лист към плана от 1992 г. Ето защо, въззивният съд е заключил, че по силата на наследствено правоприемство, вещни права в обем на по 1/2 ид. ч. върху делбения имот Л. П. Г. и Х. П. Г. са придобили в един и същи момент - откриване на наследството на майка им на 24.08.2000 г. (към датата на смъртта на баща им правата им по наследствено правоприемство от него са в друг обем, при наличието на трети съсобственик - майка им), и на едно и също основание.

Съдът е приел, че от събраните доказателства се установява, че след смъртта на майка им фактическа власт върху имота е установил само Х. П. Г., но не и че същият е започнал да държи за себе си и притежаваната от брат му 1/2 ид. ч. – че е извършвал действия, с които по явен и недвусмислен начин е показал отричане правата на брат си. Изложил е, че според четиримата разпитани свидетели - М. Ц. и В. А., водени от ищеца, и П. П. и П. П., водени от ответника, родителите на страните са живели в имота до смъртта си. И четиримата свидетели знаят имота като имот на родителите на страните. След смъртта им в имота останал да живее синът им Х. П. Г., който винаги е живял там, живее и сега. Л. П. Г. живял в имота докато се оженил и малко след това, докато си осигури собствено жилище - изнесъл се от къщата приживе на родителите си (според св. П. П.), към 1985 – 1986 г. (според св. В. А.); заживял в свой имот в същото село. Според св. М. Ц. и след като Л. Г. се изнесъл, двамата братя гледали заедно животни в процесния имот докъм 2000 – 2002, 2003 г. (св. В. А.), като в този смисъл са и показанията на св. П. П.. След смъртта на майка им Х. Г. ремонтирал покрива (св. В. А., св. П. П., св. П. П.), сложил ПВЦ-дограма, правил ремонт на банята, тоалетната и кухнята (св. П. П., св. П. П.). Според П. П. банята, тоалетната и кухнята са ремонтирани към 2005 г., покривът е правен 2015 г. Свидетелите П. П. и П. П. знаят, че ремонтите са правени с негови средства. Никой от четиримата свидетели не бил чувал спорове между двамата братя относно имота. Свидетелят П. П. виждал през летния сезон Л. в процесния имот, след смъртта на родителите му, един път месечно, когато братята били в добри отношения. Отношенията им се влошили по повод имота. Х. казал на свидетеля, че брат му иска да делят, а той не бил съгласен, защото къщата не е голяма и няма как да се ползва от двете семейства. П. П. не е чувал Л. да се е отказал от имота, да не го счита за свой. От Л. Г. свидетелят М. Ц. чувал, че двамата братя са водели разговори за делба на имота, но нямали нотариален акт за собственост на името на баща им, и че Х. поел ангажимент да подготви документите. Впоследствие пак от Л. свидетелят разбрал, че Х. се снабдил с нотариален акт на негово име. Свидетелят В. А. чувал поотделно и от двамата братя, че водят разговори да уредят въпроса с имота и че нямали нотариален акт за него.

Въззивният съд е приел, че не е спорно, че на 05.06.2020 г. Х. Г. е признат за собственик по давностно владение и наследство на спорните имоти (нотариален акт № 169, том І, вх. рег. № 1338, дело № 152/2020 г.).

Окръжен съд – Добрич е визирал, че във фактическия състав на придобивната давност, като способ за придобиване на правото на собственост, се включват два елемента: владение и определен срок от време, като разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС предвижда правото на собственост върху недвижим имот да се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Придобиването на вещното право на собственост се съпътства от придобиване на фактическа власт. Принципно упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. Съдът е посочил, че в случая основанието, на което Х. Г. е придобил фактическа власт - наследяване, го прави държател на идеалните части на сънаследника Л. Г.. Презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт, показва съвладение. Наследяването е такова основание. Владението е елемент на съдържанието на правото на собственост и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот. За да придобие по давност правото на собственост върху идеалните части на брат си, Х. Г., който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение, да ги завладее. За да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго, изключително и само за себе си, да намери външна изява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Тези действия трябва да бъдат такива, че да дават възможност на собственика да узнае, че държателят е завладял имота му, за да предприеме действия по защита на правото си на собственост. В този смисъл промяната в намерението, с което се държи имота, следва да е манифестирана и противопоставена на собственика.

Въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията на Х. Г., че първоинстанционният съд не е обсъдил и не е взел предвид доказателственото значение на нотариалния акт, с който той е признат за собственик на целия имот на основание давностно владение и наследство. Съдът е посочил, че съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание, или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта в случая, е необходимо да се докаже от ищеца несъществуването на признатото от нотариуса право на собственост на ответника върху 1/2 ид. ч. от имота по давност. Окръжен съд – Добрич е приел, че такова доказване е осъществено по делото. Намерил е, че съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не дава основание за извод за преобръщане от страна на Х. Г. на държането на собствените на брат му идеални части във владение за себе си, с начало 2000 г. (или по-късно, но достатъчно продължително), годно да породи последиците на придобивната давност. През 2001 г., с декларация вх. № 367/09.03.2001 г., Х. Г. е декларирал придобиването по наследство на идеална част от процесния имот и притежанието на другата идеална част от имота от брат му Л. Г.. Живял е в имота и преди, и след смъртта на родителите си, живее и понастоящем, но това само по себе си не е израз и демонстриране на собственическо намерение, респ. отричане правата на другия съсобственик. Независимо от правото на всеки от съсобствениците да ползва общата вещ, някой от тях може сам да упражнява фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на останалите, което води до обогатяването му за сметка на другия съсобственик, респ. предпоставя уреждане на отношенията между тях при условията на чл. 31, ал. 2 ЗС. Х. Г. е влагал средства за ремонт на покрива, сменил дограмата, ремонтирал банята, кухнята, като това са все действия, свързани с подобряването на условията на живот, които го ползват, защото живее в имота, и също от естество да породят облигационни отношения между страните. Действия за наличие на съзнание у Х. Г., че държи идеалните части на брат си за себе си, че е станал изключителен собственик на сънаследствения имот, доказателствата по делото не разкриват. Твърдените и установени действия по фактическо ползване и подобряване на имота не могат да се квалифицират като демонстрация на фактически действия по отричане правата на брат му, другия съсобственик, изключващи възможността за действия с имота от негова страна, демонстрирано пред него, достигнало до неговото знание, и като краен резултат довели до изгубване на придобитите от Л. Г., по силата на наследствено правоприемство, права на собственост. В обобщение, въззивната съдебна инстанция е заключила, че събраните писмени и гласни доказателства по делото оборват правния извод на нотариуса по издадения констативен нотариален акт за собственост, с който на ответника Х. Г., въз основа на обстоятелствена проверка, е признато право на собственост на основание давностно владение върху 1/2 ид. ч. от имота (останалата е придобита по наследство). При това положение, след като понастоящем делбените имоти се притежават от страните в съсобственост при равни части, правилно първоинстанционният съд е допуснал делбата им, при квоти от по 1/2 ид. ч.

Въззивният съд е препратил и към мотивите на Районен съд – Каварна, на основание чл.272 ГПК.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Формулират следните въпроси:

1. Следва ли при позоваване от ищеца на факта на изтекла в полза на наследодателите му придобивна давност върху недвижимия имот, предмет на делбата по делото, и наличен по делото спор за това, позовалият се изрично да посочи и докаже характера на владението им, както и кога е започнала да тече давността, за да постанови съдът дали и кога се е проявил ефектът от изтеклата давност и в резултат е възникнало правото на собственост за тях;

2. Следва ли същите обстоятелства да се посочат изрично от ищеца и при позоваването му, че собствеността върху имота е възникнала за него вече след тяхната смърт и в резултат на присъединяването на неговото владение към тяхното;

3. Допустимо ли е съдът да приеме за установено възникването на правото на собственост върху недвижим имот само въз основа на твърдението на една от страните по делото, по което твърдение не са събрани доказателства;

4. Длъжен ли е бил въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, направени в хода на производството по делото, и конкретно доводите за наличие на пълно противоречие в собствените твърдения на ищеца за изтеклата веднъж за наследодателите му придобивна давност и веднъж за него, след тяхната смърт, и в резултат на присъединеното му към тяхното владение;

5. Ползва ли се нотариалният акт, съставен по реда на чл. 587 ГПК, с който се признава правото на собственост на касаторите върху недвижимия имот, предмет на делото, с обвързваща доказателствена сила относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, и при оспорване на тази констатация кому е възложена доказателствената тежест;

6. Само твърдението на една от страните по делото, че имотът е наследствен, достатъчно ли е, за да се приеме, че изобщо е налице успешно оспорване на нотариален акт, без при това да са посочени основания на оспорването или дори само твърдения на оспорващия за наличие на други негови права, противопоставими на тези на акта по реда на чл. 587 ГПК, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание;

7. Оспореният по делото факт, че имотът е наследствен, достатъчен ли е сам по себе си като основание съдът да реши, че следва да се възложи главното и пълно доказване на съдържанието на нотариалния акт отново на страната, титуляр на правото на собственост по него.

Жалбоподателите се позовават на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 2/11.04.2019 г. по гр. д. № 1117/2018 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 107/25.05.2011 г. по гр. д. № 1297/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., съгласно които при наличие на нотариален акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК за целия имот, предмет на делба, доказателствената тежест за оспорване на съдържанието му, при условията на главно и пълно доказване, е на оспорващия, а не на титуляра по акта.

Визират, че до момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление (позоваване на последиците от придобивната давност), не може да се придобие правото на собственост - т. 2 от ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Сочат, че за да се претендира присъединяване на собственото владение към владението на наследодателите, е необходимо присъединяващият наследник да е владелец на наследствения имот - решение № 477/08.11.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г. на ВКС, ІІ г. о.

От Л. Г. е постъпил отговор на касационната жалба, съгласно който касационната жалба на М. К. е недопустима. Изложени са и съображения за липса на основания за касационно обжалване и за неоснователност на подадената жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба на Х. П. Г. е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Недопустима е касационната жалба на М. К.. Спрямо нея искът за делба е отхвърлен с решение № 260000 от 31.01.2023 г. по гр. д. № 27/2021 г. на Районен съд – Каварна, постановено по реда на чл. 250 ГПК, като е прието, че не се установява тя да е придобила собственост върху делбените имоти по силата на давностно владение, упражнявано заедно със съпруга й Х. Г.. Срещу решението по чл. 250 ГПК не е подадена въззивна жалба от М. К., поради което първоинстанционното решение, с което тя е изключена от съделителите, е влязло в законна сила. Касационната жалба на М. К. следва да бъде оставена без разглеждане и производството по нея – прекратено.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Първите два въпроса са формулирани при наведени твърдения, които не намират подкрепа от материалите по делото и които не съответстват на изводите на Окръжен съд – Добрич. В случая Х. П. не е оспорил осъществяваното от родителите му, до тяхната смърт, давностно владение върху имотите – в отговора на исковата молба той е направил възражение за упражнявано от него владение върху целия имот, започнало едва след смъртта на майка му през 2000 г. За това, че жалбоподателят е признавал и се е позовавал на правата на наследодателите си по отношение на поземления имот и сградите в него, сочат и събраните по делото доказателства – в представената декларация по чл. 14, чл. 27 и § 2 ПЗР на ЗМДТ той е декларирал имотите, като съсобствени с брат му и придобити по наследство; констативният нотариален акт № 169/05.06.2020 г. е издаден не само на основание давност, но и на основание наследство.

Приетото във въззивното решение е в съответствие с постановките на ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност щом са продължили владението. Тъй като действието на придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя.

Третият въпрос е формулиран изцяло според защитната теза на Х. Г., а не според мотивите на въззивното решение. Окръжен съд – Добрич е приел не само, че между страните по делото не се спори относно правата на родителите им по отношение на имотите, но се е позовал и на направените отбелязвания в представения по делото разписен лист.

По въпрос № 4 атакуваното пред ВКС решение не противоречи на задължителната практика и на практиката по чл. 290 ГПК на ВКС. Съгласно същата въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

По становище на настоящия съд въззивният съдебен състав е обсъдил доводите на страните и е направил обосновани правни изводи. Същият е съобразил, че в действителност Л. Г. се позовава единствено на наследствено правоприемство, но не и на присъединяване на владение по чл. 82 ЗС.

По петия въпрос от изложението въззивното решение не противоречи на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, където е прието, че предвид обвързващото и легитимиращото действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Именно съобразявайки цитираното тълкувателно решение, Окръжен съд – Добрич е приел, че в тежест на ищеца е да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право на собственост на ответника върху 1/2 ид. ч. от имота по давност; заключил е, че събраните писмени и гласни доказателства по делото оборват правния извод на нотариуса по издадения в полза на Х. Г. констативен нотариален акт за собственост досежно признатите му права на собственост върху притежаваната от Л. Г. по наследство 1/2 ид. ч.

Последните два въпроса не кореспондират на решаващите съображения, изложени от въззивния съд и на възприетата от него фактическа обстановка, основана на твърденията на страните и събраните доказателства. В случая и двете страни признават правата на наследодателите си (техните родители) по отношение на делбените имоти и черпят собствените си права от тях; в исковата молба Л. Г. изрично е оспорил обстоятелството, че Х. Г. е упражнявал владение, а не държане, върху собствената на ищеца 1/2 ид. ч. от имотите; въззивният съд, както бе посочено по-горе, е приел, че в тежест на оспорващия нотариалния акт е да обори констатациите на нотариуса, отразени в констативния нотариален акт за собственост, като след анализ на събраните доказателства е приел, че оспорването е било успешно проведено.

Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния въпрос и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на Х. Г..

Л. Г. има право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 1000 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,