Определение № 117 от 22.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 617/2010 г.

Производството е по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ДП”Т. строителство и възстановяване”,[населено място] срещу решението на Софийски апелативен съд, ГК, трети състав № 138/22.03.2010 год., постановено по гр.дело № 2918/2009 год. С това решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Софийски градски съд, ТО, VІ-9 състав от 26.11.2004 год. по гр.дело № 661/2003 год., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от ищеца-касатор срещу [фирма],[населено място] иск по чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 48 520,50 лева, представляваща възнаграждение за извършена работа с ж.п.техника въз основа на издадена данъчна фактура № 40387/02.01.2001 год. от П. 58300 от състава на М. на транспорта /чийто правоприемник е ищеца/, както и претенцията за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 8 376,48 лева за забавено плащане, която има акцесорен характер и е изцяло в зависимост от изхода на спора досежно главницата. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Наведени са доводи, че не е отдадено необходимото значение на представените дневни актове и маршрутни листове, както и на доказателствената сила на записванията в счетоводните книги, водени при ищеца. В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа, че релевантния за спора материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото се свежда до това дали поделение 58300 от състава на В., чийто правоприемник е ДП”Т.” е изпълнило възложената му работа по силата на договор № 4557/12.12.2000 год. на процесния обект при договорени цени за всяка услуга и за престой без ДДС и дали същата е приета от възложителя [фирма]. Позовава се на приложени две определения, постановени по реда на чл.288 ГПК от различни състави на ВКС, ТК, както следва: № 600/10.09.2009 год. по т.дело № 407/2009 год. на ІІ т.о. и № 532/14.08.2009 год. по т.дело № 26/2009 год. на ІІ т.о. Ответникът по касационната жалба [фирма],[населено място] в подадения отговор излага становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото констатира, че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящи произнасяне от страна на въззивният съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от особено важно значение за крайния изход на спора и е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното отхвърлително решение. Прието е, че искът по чл.258 и сл.ЗЗД е неоснователен, тъй като с оглед данните по делото ищецът не е доказал, че праводателят му поделение 58300 е извършил и предал на ответника договорените работи, чиято стойност претендира с процесната фактура № 40387/02.01.2001 год. Изложени са съображения, че по делото не са представени доказателства, установяващи изпълнение на възложените работи по видове и количества, приети от възложителя по предвидения в договора ред. Наведени са доводи, че представените маршрутни листове са едностранно подписани от представители на изпълнителя и като частни свидетелствуващи документи, удостоверяващи благоприятни за страната обстоятелства, са непротивопоставими на ответната страна. Тъй като по делото е безспорно установено, че с влязло в сила съдебно решение на основание чл.97, ал.3 ГПК/отм./ процесната фактура е призната за неистински документ в частта досежно подписа на лицето А. А., апелативният съд приема, че не е налице презумпцията на чл.301 ТЗ. Направен е извода, че в конкретния случай липсата на доказателства за изпълнение на договорените престации от страна на ищеца и приемането им от страна на възложителя-ответник изключва възможността за ангажиране на отговорността му за заплащане на претендираното възнаграждение. Решаващият съдебен състав е постановил решението си след обсъждане и анализ на събраните по делото доказателства /при съобразяване с разпоредбите на чл.188, ал.2 и чл.127, ал.1 от приложимия към него момент ГПК(отм.) относно разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса/ и въз основа на тях е изградил фактическите си констатации и правни изводи. Видно от съдържанието на касационната жалба, формулираният изрично от касатора особено важен въпрос, който според него е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото се свежда до това дали праводателя на ищеца е изпълнил договорената работа на процесния обект и приета ли е същата от възложителя-ответник по делото. Така поставеният въпрос е фактически, а не правен и разрешаването му е в зависимост от конкретните данни по делото, а не е свързан с приложението на определена материалноправна или процесуална норма. Наведените в касационната жалба съображения относно допустимостта на касационно обжалване представляват всъщност оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на разпоредбата на чл.188, ал.1 ГПК/отм./. Суверенно право на решаващия съд при преценката на доказателствения материал по делото е да кредитира или не дадено доказателство. По настоящото дело съдът е извършил такава преценка, в резултат на което е направил извода за неоснователност на предявения иск. Тази преценка на фактически и доказателствен материал е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение представляват касационни основания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика по съществения правен въпрос, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързан с тълкуването му, какъвто не е настоящия случай. Не конкретния казус и бъдещото касационно решение, а материалноправния или процесуален въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, трябва да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като е обосновал съображенията си с фактите по конкретното дело и е посочил бланкетно нормата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК без да аргументира твърденията си, жалбоподателят неправилно поддържа основание за допускане на касационно обжалване по цитирания текст. По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд