Определение № 50515 от 24.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1002/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. и Х. Х. срещу решение № 81/02.12.2021 г. по в. т. д. № 211/2021 г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 140/12.05.2021 г. по т. д. № 670/2019 г. на Окръжен съд Бургас за осъждане на всеки от касаторите да заплати на „О К Груп 28“ ЕООД сума в размер на 17 333, 33 лв., дължима на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД по развален договор за наем с дата 07.08.2015 г. на обект с идентификатор 51500.501.342.1, находящ се в [населено място], [улица], ведно със законната лихва от датата на исковата молба.

В подадената от Х. жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно, тъй като е постановено в нарушение на чл. 87 ЗЗД и при неправилна преценка за наличие на предпоставките, които дават право на разваляне без предупреждение. Продължителността на забавата сама по себе си не е достатъчно основание да се приеме, че за кредитора изпълнението е станало безполезно, а отпадането на интереса му в резултат на забавата следва да бъде обосновано и доказано. Заявява се оплакване, че съдът не е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства и доводи на ответниците, а именно, че както уведомлението, връчено чрез ЧСИ, така и исковата молба не съдържат изявление за разваляне на договора за наем, а в него не е предвиден срок, след изтичане на който забавеното изпълнение да се счита за безполезно за наемателя. Изводът на съда, че ответниците не са изпълнили задължението си за предаване на обекта въпреки наличието на безспорни доказателства за обратното, е необоснован. Касаторите са предали държането на процесния обект на О. К., като същият, злоупотребявайки с правата си, е преценил, че през 2017 г. ще ползва имота от името на „ОКгруп29“ ЕООД, а не от името на „О К Груп 28“ ЕООД с цел да претендира връщане на заплатените наемни суми по първия договор. Съдът не е обсъдил релевираните от ответниците възражения за злоупотреба с право по смисъла на чл. 289 ТЗ. В касационната жалба се заявява още, че предходните две инстанции не са допуснали събирането на относими и необходими за установяване на релевантните факти доказателства – технико-криминалистическа експертиза, повторна тройна съдебно-почеркова експертиза, свидетел.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от касаторите се поставят въпроси, които те считат за обуславящи решаващите мотиви на въззивния съд, обективирани в решението. Въпросите са следните:

1. „Дали страната, която твърди, че надлежно е упражнила правото си да развали договора без предупреждение, следва да докаже наличието на предпоставките по чл. 87, ал. 2 ЗЗД?“

2. „Следва ли кредиторът, упражнил правото си да развали договора едностранно, да установи в процеса при условията на пълно и главно доказване настъпване на предпоставките на чл. 87, ал. 2 ЗЗД, пораждащи в негова полза право на разваляне без даване на подходящ срок за изпълнение или е достатъчно да е налице продължителна забава в изпълнението на задълженията от страна на длъжника?“

3. „Липсата на предпоставките за разваляне на договора осуетява ли правното действие на изявлението на ищеца за развалянето му и може ли да се счете, че са настъпили последиците от развалянето и съответно, че е налице основание за реституция на даденото?“

4. „Забавата на длъжника за изпълнение на задълженията му по договора предпоставка ли е за неговото разваляне от страна на кредитора при липса на предупреждение – без отправено искане за изпълнение в подходящ срок и изявление, че смята договора за развален в случай на неизпълнение в срока?“

5. „Като инстанция, решаваща спора по същество, длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните и всички доказателства в рамките на оспорената част на решението?“

Твърди се постановяване на решението в отклонение от практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и обезсилено, евентуално отменено с присъждане на разноски.

От ответника по касация „О К Груп 28“ ЕООД е подаден отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Заявява се становище, че не са налице основания за селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на контрол за законосъобразност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Съвместната касационна жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Въззивното решение е влязло в сила по отнощение на третия ответник С. Х. Х., както и по отношение на предявените от „О К Груп 28“ ЕООД претенции за солидарно осъждане на тримата ответници да заплатят сума в размер над 52 000 до 65 000 лв. – дължима на отпаднало основание по договор за наем на обект 2, находящ се в [населено място], [улица], с предназначение бижутериен магазин.

С атакуваното в настоящото производство решение е прието, че между страните по делото е бил сключен договор за наем на 07.08.2015 г., по силата на който ответниците Х. в качеството си на наемодатели са предоставили на ищеца „О К 28 груп“ ЕООД ползването на два обекта в [населено място], [улица] - единият обозначен като обект 1 и с предназначение кафене, а другият обозначен като обект 2 с предназначение бижутериен магазин, при годишна наемна цена за първия обект в размер на 60 000 лв., а за втория 15 000 лв., платими за всяка година от действието на договора авансово. Уговореният срок на договора е пет години, считано от датата на подписването му. Съдът е преценил, че страните са уредили с договора и отношенията си по предхождащо сключването му ползване. За неоснователно е счел оплакването, поддържано във въззивната жалба на ответниците, че договорът и съставените във връзка с изпълнението му разписки са неистински като се е аргументирал с категоричните и убедителни изводи на допуснатата пред първата инстанция съдебно-почеркова експертиза, установяваща, че автори на писмените изявления са именно ответниците. Съставът на Апелативен съд Бургас е приел, че по отношение на процесния обект кафене не e доказано фактическата власт да е преминала върху дружеството наемател в нито един момент от действието на договора. Позовал се е на посоченото в отговора на исковата молба, че наемодателите не са предали обекта на дружеството ищец към датата на подписване на договора 07.08.2015 г., тъй като към онзи момент са имали договор за същия обект с трето лице. Счел е за неоснователно твърдението на ответниците, че за период след 2017 г. наемателят е осъществявал ползване чрез трето лице – друго дружество, притежавано от едноличния собственик на капитала на „О К 28 груп“ ЕООД. Обосновал е извод, че предаването на имота от наемодателите през 2017 г. на трето, свързано с ищеца лице, не може да има погасителен ефект по отношение на задължението им за предаване на имота по процесния наемен договор от 2015 г., поради което е приел, че е било налице тяхно виновно неизпълнение, съответно в полза на наемателя е възникнало правото на разваляне, което е било надлежно упражнено с отправените до длъжниците нотификации, получени на 26.11.2019 г. и приети като доказателства по делото. Съдът в решението е отбелязал, че предвид продължителността на забавата и липсата на предложено изпълнение за целия петгодишен срок на договора, даването на нов срок за изпълнение не се е налагало. В подкрепа на този си извод се е позовал на решение № 51/10.09.2010 г. по т. д. № 32/2009 г. на ВКС. Договорната връзка е отпаднала и макар наемният договор да е с периодично действие, доколкото по делото е било доказано, че наемателят не е ползвал обект № 1 в нито един момент след сключването на договора, то въззивният съд е преценил, че наемодателите дължат връщане в цялост на заплатената част от наемна цена в размер на 52 000 лв. при условия на разделност. Решаващият съдебен състав е приел за лишени от основателност и правна релевантност доводите във въззивната жалба на ответниците за злоупотреба с право по смисъла на чл. 289 ТЗ при сключване на втория наемен договор с дружеството „ОКгруп29“ ЕООД. Направил е позоваване на решение № 138/8.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 103/2012 г.

Не са налице твърдените от касаторите основания за директен и факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение.

При проверка на постановения от Апелативен съд Бургас съдебен акт, за която касационната инстанция е и служебно задължена съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не се установява той да страда от порок, който води до неговата недопустимост. Съгласно т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г. недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това, неподведомственост, неподсъдност, произнасяне по непредявен иск или извън рамките на поисканата защита и др. Отделно, с т. 1 от ТР № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. Никоя от хипотезите не е налице в настоящия случай. Твърдението за недопустимост на въззивното решение е само формално заявено.

Формулираните въпроси от едно до четири всъщност могат да се сведат до един, който се отнася до приложението на чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Той цели проверка на установените от въззивния съд факти, които са субсумирани под сочената разпоредба. Касаторите не държат сметка за разясненото в мотивите към т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, че правният въпрос не може да е формулиран с цел проверка на приетите от въззивния съд за осъществени факти по делото. Тази проверка се осъществява във втората фаза на касационното производство след като въззивното решение бъде селектирано за осъществяване на такава поради наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В процесната хипотеза възивната инстанция е счела, че са осъществени и доказани предпоставките на чл. 87, ал. 2 ЗЗД, поради което е формирала извод за надлежно възникнало в полза на ищеца право да развали сключения с ответниците договор за наем без да дава подходящ срок за изпълнение, тъй като същото е вече безполезно. Ключов за решаващите изводи е бил фактът на признанието, че по сключения договор от 2015 г. Х. не са предали фактическата власт в полза на наемателя „О К 28 груп“ ЕООД, както и относителното действие на договора за наем. Какви фактически уговорки стоят зад обективираните два писмени договора съдът не е изследвал поради липса на твърдения за тяхната симулативност. Дали фактите по спора правилно са били установени и дали изводите на въззивния съд са обосновани няма как да бъде преценено в производството по чл. 288 ГПК.

Няма съмнение, че при постановяване на решението си съдът е длъжен да изложи мотиви, в които да се съдържа преценка на доказателствата и фактическите констатации, които са релевантни за спора, и това следва директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. ВКС многократно е имал възможност да посочи, че въззивният съд следва да обсъди правнорелевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора, илюстрация на което са и цитираните от касатора решения, както и служебно известните на съда решение № 28/06.03.2019 г. по т. д. № 205/2018 г. на II ТО, решение № 43/04.06.2014 г. по гр. д. № 213/2012 г. на ТК, решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на IV ГО. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства относно съществувалите между страните отношения по повод отдаване под наем на обект с идентификатор 51500.501.342.1, находящ се в [населено място], [улица], с предназначение кафене. Отделно, в касационната жалба не е наведено оплакване кои конкретно твърдения на ответниците за осъществили се факти и кои доказателства въззивният съд е игнорирал и, ако беше обсъдил, изводът му за надлежно разваляне на договора за наем би бил различен. Следователно и петият въпрос не може да послужи като основание за достъп до касация.

При липса на сочените от касаторите предпоставки за осъществяване на директен и факултативен достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС