Определение № 60290 от 30.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1660/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от Р. Б. С., чрез адв. Д. А., срещу решение № 261167 от 12. 11. 2020 г. по гр. д. № 12988/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, 3-Б въззивен състав, с което е потвърдено решение № 114422 от 14. 05. 2019 г. по гр. д. № 41693/2017 г. на СРС, 145 с-в, с което е допусната съдебна делба на самостоятелен жилищен обект в сграда с идентификатор .......... по кадастралната карта на [населено място], представляващ жилище на едно ниво, с площ от 32, 40 кв.м., намиращо се в югозападната част на едноетажната жилищна сграда с идентификатор ............, заедно с барака в лицевата част на дворното място, с площ от 14 кв.м., нанесена с идентификатор .......... по кадастралната карта на [населено място], с адрес [населено място], р-н „К. поляна“, [улица], между съделителите и при квоти: за Л. Х. Б. и Н. Л. Б. – общо 1/2 ид.ч. и за Р. Б. С. – 1/2 ид.ч. Поддържа се неправилност на решението по допускане на делбата, поради постановяването му при съществено процесуално нарушение – произнасяне по иска за делба преди произнасяне по предявените от касатора срещу останалите двама съделители инцидентни установителни искове по чл. 75, ал. 2 ЗН – за нищожност на делба и по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 16, ал. 1, изр. 2 ДР ЗУТ – за нищожност на договор за замяна, които сделки са били сключени между праводателите на настоящите страни. Твърди се и постановяване на решението в противоречие с материалния закон – чл. 75, ал. 2 ЗН, чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и чл. 34 ЗС, тъй като произнасянето на съда по въведените от касатора доводи за недействителност на двете сделки на посочените по горе основания е незаконосъобразно. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Ответниците по касационната жалба Л. Х. Б. и Н. Л. Б., чрез адв. Б. П., изразяват становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на разноски, направени при разглеждане на делото пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при преценка наличието на предпоставките по чл. 288 ГПК, съобрази следното:

За да достигне до извода за наличие на съсобственост между страните, при квоти 1/2 ид.ч. общо за ищците, в режим на СИО, и 1/2 ид.ч. за ответника по иска-касатор в настоящото производство, върху процесния жилищен обект, ведно с барака към него в лицевата част на парцела, въззивният съд е приел, че имотът и жилищната постройка са били собственост на С. А. С. и непълнолетните й синове Б. А. С., А. А. С. и А. А. С., като четиримата били признати за собственици с н.а. № 44/25. 12. 1944 г., издаден по Закона за издаване на нотариални актове за собственост върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници (ДВ, бр. 101/1928 г.) и Закона за уреждане на собствеността върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници (ДВ, бр. 55/1939г.). След смъртта на С. С., настъпила на 7. 01. 1954 г., имотът бил наследен от децата й Б., А. и А. С.. А. С. починал 1981 г. и оставил за наследници децата си Й., Г. и Ч. А., като Й. и Ч. А. дарили на Г. А., с н.а. № ..../82 г., собствените си общо 2/9 ид.ч. Така, Г. А. придобил, по наследство от майка си и дарения, 1/3 ид.ч. от процесния имот, която дарил на дъщеря си В. Г. С. с н.а. № ..../1985 г. А. С. след смъртта си оставил за наследници съпругата си С. С. и децата си И., З., И. и В. А.. Преживялата съпруга и децата И., З. и И. С. се отказали от наследството, оставено от А. А.. Така, дъщерята В. А. е придобила 1/3 ид.ч. от правото на собственост върху процесния имот по наследство от А. С. и откази от наследството му, направени от майка й, брат й и сестра й. Б. С. прехвърлил, срещу задължение за гледане и издръжка, с н.а. № ..../80 г., на сина си Е. Б. С., собствената си 1/3 идеална част от правото на собственост, а с договор за замяна, сключен с н.а. № ......../1982 г. Е. Б. прехвърлил тази 1/3 ид.ч. на майка си Б. С.. През 1989 г. между тримата съсобственици била извършена делба - с определение от 22. 12. 1989 г. по гр. д. № 6630/1989 г. на Трети районен съд, София е одобрена съдебна спогодба между тримата, по силата на която В. С. и В. П. получили в общ дял едноетажна жилищна сграда със застроена площ от около 47, 80 кв.м., състояща се от една стая, хол, кухня и антре, заедно с една барака в източната част на дворното място и заедно с 2/3 ид.ч. от дворното място (този жилищен обект и бараката към него не е предмет на настоящия иск за делба), а Б. С. получила в дял и изключителна собственост процесния имот - жилището, заемащо югозападната част от едноетажната жилищна сграда, с вход от западната част, застроено на 32, 40 кв.м., състоящо се от стая, кухня и антре, заедно с една барака в лицевата част на мястото, ведно с 1/3 ид.ч. от дворното място. Б. С. починала 2004 г. и била наследена от децата си Е. Б. С. и Р. Б. С., които получили по наследство по 1/2 ид.ч. С н.а. № .../27. 10. 2016 г. Е. Б. прехвърлил собствената си 1/2 ид.ч. на ищеца Л. Х. Б., през време на брака му с Н. Л. Б.. Преди това, през 2015 г., с постановление за възлагане на недвижим имот от 17. 06. 2015 г., Л. Б. придобил и другото жилище с площ от 47, 80 кв.м., заемащо североизточната част от едноетажната жилищна сграда, ведно с 2/3 ид.ч. от дворното място, което не е предмет на настоящия иск за делба.

От правна страна съдът е приел, че ответникът не е предявил инцидентен установителен иск за нищожност, на осн. чл. 75, ал. 2 ЗН, на делбата от 1989 г., и за нищожност, на осн. чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, вр. пар. 16, ал. 1, изр. 2 ЗУТ, на договора за замяна, сключен между Е. Б. С. и ищците Л. и Н. Б.. Недействителността им е релевирана чрез възражение в отговора на исковата молба, поддържано и в първото съдебно заседание, но без да е формулирано конкретно искане (петитум) за прогласяване нищожността на делбата и нищожността на договора на посочените основания с диспозитива на решението, нито е внесена държавна такса по такива искове. Затова съдът дължи произнасяне по тези възражение в мотивите, но не и с диспозитива на решението.

Приел е, че преди да пристъпи към преценка основателността на иска за делба, съдът следва да се произнесе по наведения от ответника по иска - жалбоподател пред настоящата инстанция Р. Б. С. довод за нищожност, на осн. чл. 75, ал. 2 ЗН, на делбата от 1989 г., и за нищожност, на осн. чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, вр. пар. 16, ал. 1, изр. 2 ЗУТ, на договора за замяна, сключен между Е. Б. С. и ищците Л. и Н. Б..

Приел е, че възражението за нищожност на делбата е неоснователно, тъй като в делбеното производство са участвали всички съсобственици на имота – при анализ на настъпилите универсални и частни правоприемства, доказани от представените писмени доказателства, се достига до извод, че към 1989 г. единствени собственици на имота били участниците в делбата Б. С., В. С. и В. П..

Приел е за неоснователно и възражението за нищожност, на осн. чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, вр. пар. 16, ал. 1, изр. 2 ЗУТ, на договора за замяна, сключен между Е. Б. С. и ищците Л. и Н. Б.. В тази връзка е прието, че съгласно формираната трайна практика на ВКС, разпоредбите на пар. 16, ал. 1 ПР ЗУТ и пар. 127, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ уреждат правното положение на незаконните строежи от гледна точка на благоустройствените закони и са неотносими към вещноправните последици от незаконното строителство. Удостоверенията за търпимост, визирани в цитираните норми, установяват благоустройствената допустимост на строежа в съответния му вид – съответства ли на изискванията на строителните правила и норми към изграждането му. Търпимостта на един незаконен строеж е относима към въпроса дали той подлежи на събаряне, но не и към правото на собственост върху незаконната сграда. Докато не се премахне, незаконно построената сграда представлява обект на собственост, който може да се дели, наследява, придобива по давност и с него да се извършват разпоредителни сделки. Незаконно построената сграда не е изключена от гражданския оборот.

За неоснователно е прието възражението на ответника по иска Р. С., че бараката в лицевата част на дворното място, нанесена с идентификатор .........., е индивидуална негова собственост. Прието е, че Р. С. не е придобил по давност притежаваната от брат му Е. Б. С. наследствена 1/2 ид.ч. от правото на собственост, тъй като не е доказал трансформиране на държането върху неговата идеална част във владение. Ползвал е бараката на основание извършено между двамата братя-наследници неформално разпределение ползването на съсобствения имот, без да е демонстрирал намерение за своене.

По изложените съображения съдът е достигнал до извода, че ответникът Р. Б. С. е собственик на 1/2 ид.ч. от процесния имот по наследство от майка си Б. С., която към смъртта си е била собственик на имота по силата на договор за покупко-продажба, сключен с Е. Р. Б. и извършена делба с останалите съсобственици. Собственици на другата 1/2 ид.ч. са ищците Л. и Н. Б., в режим на СИО, като са придобили същата на основание договор за замяна, сключен с Е. Б. С., който е бил собственик по наследство от майка си Б. С., а тя – на основание договор за покупко-продажба, сключен със сина си Е. Б. С. и извършена с останалите съсобственици делба на имота.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Длъжен ли е съдът, при предявен инцидентен установителен иск, да се произнесе първо по инцидентния установителен иск и въведения с него преюдициален въпрос, преди да се произнесе по основния иск.

2. Действителни ли са сделките, извършени в нарушение на разпоредбата на пар. 16, ал. 1, изр. 2 ДР ЗУТ – без представено удостоверение за търпимост на незаконния строеж, предмет на сделката, издадено от надлежен орган.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос се сочи противоречие с ТР № 87/2. 09. 1954 г. на ОСГК на ВС, а по втория не се сочат решения на ВКС или на ВС на РБ, на които въззивното решение противоречи.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по двата въпроса се твърди, че разглеждането им ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос.

Въпросът се явява неотносим, тъй като по настоящото дело няма предявени инцидентни установителни искове с правни основания чл. 75, ал. 2 ЗН и чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, вр. пар. 16, ал. 1, изр. 2 ЗУТ от съделителя-ответник по иска Р. Б. С. срещу съделителите-ищци Л. и Н. Б.. С отговора на исковата молба е направено възражение за нищожност на делбата, на осн. чл. 75, ал. 2 ЗН, а в първото съдебно заседание е оспорена действителността на договора за замяна и поддържано отново направеното с отговора на исковата молба възражение по чл. 75, ал. 2 ЗН. Делбата и договорът са оспорени, по реда на чл. 342 ГПК, чрез възражение, а не чрез инцидентен установителен иск. Правилна е преценката на въззивния съд, че не е формулирано конкретно искане (петитум) за прогласяване нищожността на делбата и нищожността на договора на посочените основания с диспозитива на решението.

На следващо място, в мотивите към решението въззивният съд е разгледал обстойно доводите на съделителя Р. С. за недействителност на делбата и на договора за замяна. Формирал е становище по преюдициалното правоотношение и се е съобразил със същото при преценка основателността на иска за делба.

Не на последно място, при предявен инцидентен установителен иск, по който съдът се е произнесъл в мотивите, но е пропуснал да се произнесе с диспозитива, не се погасява възможността за формиране на сила на пресъдено нещо по обуславящия спор, тъй като ще е налице очевидна фактическа грешка (несъответствие между мотиви и диспозитив), която може да бъде поправена безсрочно във времето.

По изложените съображения и с оглед указанията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, настоящият състав намира, че първият въпрос не покрива изискването на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като обсъждането му не би било от значение за изхода на делото.

Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по втория въпрос.

Във връзка с основанието по точка 1 на цитираната разпоредба касаторът не сочи практика на ВКС със задължителен или незадължителен характер, в която поставеният въпрос е разрешен в обратен смисъл. Това е достатъчно основание за недопускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Във връзка с основанието по точка 3, както и по точка 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да се посочи, че по приложението на пар. 16, ал. 1 и пар. 127, ал. 1 ПЗР ЗУТ е формирана богата и непротиворечива практика на ВКС, част от която е цитирана във въззивното решение. Становищата, изразени в тази практика във връзка с тълкуването на цитираните правни норми, са съобразени от въззивната инстанция при преценка основателността на довода за нищожност на договора за замяна на основание чл. чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, вр. пар. 16, ал. 1, изр. 2 ЗУТ. В този смисъл, не е налице противоречиво разрешаване на поставения въпрос с практиката на ВКС, нито обсъждането на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

С оглед изхода на делото, жалбоподателят Р. Б. С. ще следва да бъде осъден, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищците и ответници по касационната жалба Л. Х. Б. и Н. Л. Б. сумата 1200 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,