Определение № 50698 от 29.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2215/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 808/14.01.2022г., подадена от Софийския окръжен съд, срещу решение № 1303 от 07.12.2021г., постановено по въззивно гр.дело № 2226/2021г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14 състав. С обжалваното решение е потвърдено решение № 261004 от 16.02.2021г. по гр.дело № 1095/2019г. на Софийския градски съд, ГО, 15 състав, в частта, с която Софийският окръжен съд е осъден на основание чл.4, §3 от ДЕС да плати на Р. А. сумата 129 945,35 лева-обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в претърпяна загуба от тяхното отнемане в полза на държавата, като предмет на престъпление по чл.251, ал.2 НК, при постановяване на окончателен съдебен акт по внохд № 918/2016г. на ОС-София, в нарушение на чл.4, § 2 и чл. 9, § 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 24.01.2019г. до окончателното заплащане; отменено е решението на СГС в частта, с която, на основание чл. 4 § 3 ДЕС, Народното събрание на Република България е осъдено да плати на Рамазан А. сумата 129 945,35 лева-обезщетение за имуществени вреди от нарушение на общностното право и вместо това е отхвърлен предявеният от Р. А. против Народното събрание на РБ иск за плащане на сумата 66 440 евро с левова равностойност 129 945,35 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от нарушение на общностното право, изразяващо се в закъсняла синхронизация на чл.251 ал.2 НК с чл.4, пар 2 и чл.9, пар.1 от Регламент 1889/2005г. на Европейския парламент и на Съвета в хода внохд № 918/2016г. по описа на ОС-София. В подадената от Софийския окръжен съд касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано, иска се същото да бъде отменено и вместо това да бъде постановено друго, с което предявеният срещу ОС-София иск бъде отхвърлен и да бъде уважен искът на Р. А. против Народното събрание на РБ. Оспорват се изводите на въззивния съд за наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на ОС-София, в качеството му на съд от последна инстанция, който е нарушил разпоредбите на чл.4, § 2 и чл.9, § 1 от Регламент 1889/2005г. на Европейския парламент и на Съвета в производството по внохд № 918/2016г. по описа на ОС-София. Ответникът по касационната жалба Р. А., чрез пълномощника адв. В. В., в подадения отговор на касационната жалба изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на АС-София, а в случай, че касационната жалба бъде допусната до разглеждане, да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено. Постъпил е отговор на касационната жалба и от Народното събрание на РБ, с който същата се оспорва, като неоснователна. Изложени са подробни съображения за правилност и обоснованост на атакуваното решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1 от ГПК и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК; подадена е от надлежна страна, против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. В изложението на основанията по чл. 280 ГПК, приложено към касационната жалба, касаторът подържа наличие на основания за допускане на касационен контрол на решението на Софийския апелативен съд по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди противоречие на обжалвания съдебен акт с решение от 30.11.2003г. по дело С-224/01-К. и решение от 28.07.2016г. по дело С-168/15 на СЕС-Т. и формулира следните два въпроса: 1. Неотправянето на преюдициално запитване от ответника като съд, произнасящ се като последна инстанция, представлява ли в конкретния случай само по себе си нарушение на правото на ЕС, което следва да бъде квалифицирано като достатъчно съществено; 2. Нарушил ли е Софийският апелативен съд посочената установена практика на СЕС, приемайки, че ОС-София при постановяване на решението си от 18.04.2017г. е допуснал достатъчно съществено нарушение на практиката на СЕС, съгласно която такова нарушение на правото на СЕС е налице, едва след приемането на ясно тълкуване на материалноправните разпоредби на правото на СЕС от страна на Съда на ЕС. Касаторът поддържа и, че въззивинят съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 3. Допуснал ли е съставът на ОС-София достатъчно съществено нарушение на правото на СЕС при потвърждаване на присъдата на РС-Сливница, при условие, че решението е постановено преди постановяване на определение от 30.01.2019г. по дела С-335/18 и 336/18 на СЕС, с които за пръв път по ясен и недвусмислен начин СЕС приема, че мярката по 251, ал. 2 НК противоречи на ПЕС; 4. Допуснал ли е съставът на ОС-София достатъчно съществено нарушение на правото на СЕС при потвърждаване на присъдата на РС-Сливница, при положение, че в решение от 16.07.2015г. по дело С-255/14 при тълкуването на чл. 9, § 1 и на чл. 4, § 2 от Регламент (ЕО) 1889/2005г. съдът на ЕС не е изключил съвместимостта на мярката по чл.251, ал.2 с правото на ЕС към 17.03.2017г., а единствено се е произнесъл по несъвместимостта на едновременното прилагане на наказанието по чл. 251, ал.1 НК и по чл. 251, ал.2 НК; 5. Преди приемане на Определение от 30.01.2019 г. по дело С-335/18 и дело С-336/18 на СЕС, разпоредбите на чл. 4, § 2 и чл. 9, § 1 от Регламент (ЕО) 1889/2005г. налагат ли ясно и недвусмислено задължение на националния съд да не налага мярка по чл. 251, ал. 2 НК поради нейната несъвместимост с правото на ЕС; 6. Действието на актовете на СЕС ex tunc по преюдициални запитвания за тълкуване засяга ли правоотношения, споровете по които са разрешени с влязъл в сила акт на национален съд; 7. Към кого е насочен актът на СЕС с който съответната национална правна норма е обявена за противоречаща на законодателството на ЕС-пряко към правоприлагащите органи или към законодателната власт, която именно е длъжна да синхронизира вътрешното право с правото на ЕС. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: В обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е приел от фактическа страна, че на 07.10.2016г., преминавайки през българската граница ищецът Р. А. не е декларирал пред митническите власти сумата 66 440 евро, намираща се у него и с присъда № 261/20.10.2016г. по нохд № 717/2016г. на Районен съд-Сливница е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 251, ал. 1 НК - недеклариране на парични средства, пренасяни през границата на страната в общ размер 66 440 евро, като е осъден на лишаване от свобода за срок от една година, с отложено изтърпяване на наказанието и на основание чл.251, ал.2 НК е постановено отнемане в полза на държавата на предмета на престъплението-сумата 66 440 евро с левова равностойност 129 945,35 лева. С решение от 18.04.2017г. по внохд № 918/2016г. на Софийския окръжен съд, наказателно отделение, присъдата е потвърдена и доколкото решението на СОС е окончателно, същата е влязла в сила. От правна страна въззивният съд е приел, че предявеният от Р. А. иск е с правно основание чл. 4, §3, ал.2 ДЕС вр. чл.49 ЗЗД, (предявен е преди изменението на ЗОДОВ от ДВ бр.94/2019г.) срещу Софийския окръжен съд и Народното събрание на РБ за солидарното им осъждане да платят на ищеца сумата 129 945,35 лева-обезщетение за имуществени вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС) чрез действие на съдебния орган – Софийския окръжен съд и чрез законодателно бездействие на Народното събрание. Съобразявайки практиката на СЕС съставът на САС е приел, че материалноправните предпоставки за ангажиране отговорността на държавата за нарушаване правото на ЕС са: нарушената правна норма на правото на ЕС да предоставя права на частноправните субекти; нарушението да е достатъчно съществено; да е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди. Според въззивния съд по делото не е спорно наличието на първата и третата материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на Държавата за нарушаване правото на ЕС- нарушена е правна норма на правото на ЕС, която предоставя права на частноправните субекти-разпоредбите на чл.4, § 2 и на чл.9, § 1 от Регламент 1889/2005г. и че съществува пряка причинна връзка между нарушението и заявените за репарация щети, доколкото понасянето на последните е директно следствие от постановената от съда мярка по чл. 251, ал.2 НК. Съдът е приел, че спорният въпрос, предвид оплакванията, направени във въззивната жалба, е дали нарушението на общностните норми от националния съд е достатъчно съществено. Съставът на САС е посочил, че след приемането на Р България за член на ЕС през 2007г. разпоредбите на Валутния закон и на НК са изменени през 2015г. с цел хармонизиране на вътрешното ни законодателство в съответната област с правото на ЕС, вкл. с Регламент 1889/2005г. на Европейския парламент и на Съвета, като е променен размерът на глобата по чл.251 ал.1 НК, но нормата на чл.251, ал.2 НК не е била синхронизирана и отменена до изменението на НК от ДВ бр. 83/2019г. т.е. нормата на чл. 251, ал.2 НК е била действаща към 07.10.2016г.-датата на извършване на деянието. Според въззивния съд извършеното от състава на Софийския окръжен съд нарушение на правото на ЕС е достатъчно съществено, защото е сторено при явно несъобразяване с практиката на СЕС в съответната област и по -специално с решение по преюдициално запитване от 16.07.2015г. по дело №С-255/2014, с което е прието, че чл.9, § 1 от Регламент № 1889/2005г. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която за неизпълнение на предвиденото в чл.3 от Регламента задължение за деклариране се налага като санкция глоба, съответстваща на 60 % от недекларираната сума, когато последната е по - голяма от 50 000 евро. Това решение е постановено преди акта на РС – Сливница, съответно преди акта на Софийския окръжен съд, с който е потвърдена присъдата на РС-Сливница, свързано е с разпоредбите на приложимия за случая от съда Регламент 1889/2005 и е обосновало впоследствие (при отправени от български съд преюдициални запитвания по дела № С-707/17, С-335/18 и С-336/2018) приложението на чл.99 от Процедурния правилник, който позволява на съда на ЕС да се произнесе с мотивирано определение, когато отговора на преюдициалния въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика. Според въззивния съд, още с решението на СЕС от 16.07.2015г. е станало очевидно, че щом глоба в размер на 60% от недекларираната сума пари в брой не изглежда съразмерна предвид естеството на нарушението, отнемането в полза на държавата на цялата недекларирана сума a fortiori не би могло да се счита съразмерна мярка. Посочено е, че постановените след 16.03.2018г. определения на СЕС по преюдициални запитвания, отправени от РС- Свиленград, СГС и САС, по които са образувани дела № С-707/2017, № С-335/2018 и № С-336/2018 са именно в този изяснен вече смисъл, като с тях изрично се постановява, че съвместното прилагане на наказанието лишаване от свобода по чл.251, ал.1 НК кумулирано с отнемане на недекларираната сума в полза на държавата по чл.251, ал.2 НК е в явно нарушение на принципа на пропорционалност, прогласен от чл.9, § 1 от Регламент № 1889/2005г., като това тълкуване действа от момента на влизане в сила на тълкуваната норма или в случая от 2007г., когато РБ става член на ЕС, т.е. именно в този смисъл същата следва да се разбира и към 2017г., когато влиза в сила процесната присъда. Съставът на САС е посочил също, че за да се определи нарушението за достатъчно съществено следва да се има предвид и че тълкуването на чл.4 и чл. 9 от Регламент 1889/2005г. е станало предмет на преюдициално запитване до СЕС от страна на български съд (РС Свиленград), отправено с акт от 23.11.2017г., постъпил в СЕС на 19.12.2017г., поради което към 18.04.2017г.(датата на влизане на присъдата в сила) все още не е имало висящо производство по преюдициално запитване пред СЕС по въпросите, разрешени с окончателния акт на СОС, но това не може да обоснове извод за освобождаване на съда от задължението служебно да отправи сам такова запитване, респ. да не приложи българското право при констатирано противоречие с общностното право, което има приоритет. Предвид това, съдът е приел, че грешката, допусната от състава на СОС при неприлагане на общностното право е неизвинима. Посочил е, че практиката извежда няколко хипотези, в които достатъчно съществения характер на нарушението се предполага и в случая по отношение на СОС са налице две от тях – неотправяне на преюдициално запитване и противоречие с трайно установена практика на СЕС. Съдът е посочил също, че е налице е пряка причинно – следствена връзка между нарушението на правото на ЕС от страна на съда и понесената от ищеца вреда в размер на отнетата сума, като загубата й е директно следствие от постановената от съда мярка по чл. 251, ал.2 НК и следва да бъде обезщетена чрез паричната равностойност на отнетото. В заключение, съдът е направил извод, че държавата, чрез своя процесуален субституент дължи на ищеца обезщетение за претърпените вреди в резултат от извършеното от ОС-София нарушение на правото на ЕС, чрез потвърждаване на присъда № 261/20.10.2016г., постановена по нохд № 717/2016г. по описа на PC-Сливница, в противоречие с разпоредбите на чл.4, § 2 и чл.9, § 1 от Регламент 1889/2005, с което наред с налагане на наказанието лишаване от свобода се отнема, на основание чл. 251, ал.2 НК, предмета на престъплението - недекларираната сума. За да отмени решението на първоинстанционния съд в частта относно предявения против Народното събрание на РБ иск и за да отхвърли иска против този ответник, въззивният съд е приел, че съгласно чл.4 § 3 от ДФЕС държавите-членки са длъжни за осигурят спазването на правото на ЕС, като прогласеното там задължение за лоялно сътрудничество изисква от тях да гарантират върховенството и ефективното прилагане на правото на ЕС, като в изпълнение на това задължение националният законодателен орган, в случая НС, дължи да приема закони, които не противоречат на общностното право, както и да изменя съществуващите, така че да не противоречат на същото. Съобразявайки тълкуването, дадено с определенията на СЕС от 12.07.2018г. по дело № С707/17 и от 30.01.2019г. по съединени дела С-335/18 и С-336/2018, че кумулирането на някое от наказанията по чл. 251, ал.1 НК с отнемането на недекларираната сума по чл. 251, ал.2 НК е в пряко противоречие с разпоредбите на чл.4, § 2 и чл.9, § 1 от Регламент 1889/2005г. на ЕС и Съвета, въззивният съд е посочил, че даденото от СЕС тълкуване не създава нови норми, не създава нови задължения, а указва как тълкуваната разпоредба е трябвало да бъде разбирана и прилагана, поради което е приел, че в този смисъл прeюдициалните тълкувателни решения действат с обратна сила, което за случая означава, че НС е в нарушение на задължението си да хармонизира вътрешното право с правото на ЕС като отмени кумулативното приложение на санкцията на чл. 251 ал.2 НК с някоя от санкциите по чл.251 ал.1 НК считано още от 01.01.2007г., когато Р България е приета за член на ЕС. Според съда бездействието е продължително, а осъщественото чрез него нарушение на правото на ЕС покрива критерия „достатъчно съществено“, предвид обстоятелството, че неотменената правна норма от НК (както и съответната във валутния закон), от една страна, е в пряко противоречие на явната и прецизна разпоредба на чл.4, § 1 от Регламента, а от друга - е извън очертаните от изискването за съразмерност на санкциите по чл.9, § 1 от Регламента граници на свобода на преценка на държавата – членка. Въззивният съд е посочил, че в случая не съществува пряка причинно – следствена връзка между нарушението на общностното право от страна на НС и вредата, заявена за репариране от ищеца, тъй като вредите са непосредствена последица от съдебния акт, а не от бездействието на НС. Според съда, въпреки бездействието на законодателния орган националният съд, в лицето на СОС е имал процесуалната възможност и е следвало да отчете сам противоречието на нормата на чл. 251, ал.2 НК с нормите на чл.4 и чл.9 от Регламента и в изпълнение на чл. 5, ал.4 от Конституцията на Р България да не я приложи. Предвид така изложените съображения, съдът е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на имуществената отговорност на Държавата в лицето на ответника Софийския окръжен съд, а в частта за солидарно осъждане на Народното събрание на Р България, искът като неоснователен, е отхвърлен. Съдът е посочил също, че за ангажиране отговорността на държавата е без процесуално значение чрез кой процесуален субституент тя ще бъде реализирана. Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение намира, че при така изложените мотиви на въззивния съд, касационно обжалване на решението не следва да бъде допуснато. Първите пет формулирани в изложението на касатора въпроса не могат да обуславят допускане на въззивното решение до касационен контрол, доколкото са израз на схващането на страната, че е налице нарушение на общностното право единствено при постановен акт на СЕС по отправено до него преюдициално запитване, който дава разрешение на конкретния въпрос. В случая въззивният съд по съществото на спора е съобразил, че за състава на ОС-София е налице задължение при постановяване на потвърждаващото осъдителната присъда решение от 18.04.2017г. по внохд №918/2016г. да прецени и съществуващото общностно право, отнасящо се до предмета на производството и да го вземе предвид, както и да извърши преценка на нормите на общностното право не само с оглед на техния текст, но и с оглед на даденото им от компетентните органи или от СЕС тълкуване, а при липса на такова да вземе предвид тълкуването по аналогични случаи. Въззивният съд е отчел, че тълкуване е дадено още с решението от 16.07.2015г. на СЕС (втори състав) по дело № C-255/2014г., което е можело да наведе на извод, че след като глоба в размер 60% от недекларираната сума не е съразмерна предвид естеството на нарушението, то отнемането в полза на държавата на цялата недекларирана сума също не би могло да се приеме за съразмерна мярка, тоест съставът на ОС-София е следвало да отчете, че съществува евентуално противоречие между чл. 251, ал. 2 от НК и чл. 4, ал. 2 и чл. 9, ал. 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността. Поради това и противно на изложеното от касатора, за да направи извод за допуснато от ОС-София съществено нарушение на общностното право, въззивният съд не е преценявал единствено определението от 30.01.2019г. на СЕС (осми състав) по съединени дела № С-335/18г. и № С-336/18г. и определението на СЕС (шести състав) от 12.07.2018г., постановено по дело № С-707/2017г., а е взел предвид противоречието между решението на ОС-София и установената вече практика на СЕС по приложението на Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005г. и обстоятелството, че въпреки, че са били налице предпоставките за това, СОС сам не е отправил приюдициално запитване, при което би получил отговорите дадени с определението на СЕС (шести състав) от 12.07.2018г. по дело № С-707/2017г. и с определение от 30.01.2019г. на СЕС (осми състав) по съединени дела №С-335/18г. и №С-336/18г. Следва да бъде посочено, че и в двете определения на СЕС е налице позоваване на решението от 16.07.2015г. на СЕС (втори състав) по дело №C-255/2014г., поради което може да се направи извод, че СЕС е приел, че отговорите на въпросите по преюдициалните запитвания на българските съдилища се съдържат в това решение. Атакуваният съдебен акт на Софийския апелативен съд, не е в противоречие с решение от 30.09.2003г. на СЕС, постановено по дело №С-224/2001г. и решение на СЕС (първи състав) от 28.07.2016г. по дело № С-168/2015г. В тези решения е прието, че за да се определи дали е налице достатъчно съществено нарушение, следва да се отчитат всички фактори, характеризиращи положението, представено пред националния съд; че елементите, които следва да съобразят при преценката за характера на нарушението, са: степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, обхватът на правото на преценка, който нарушената норма оставя на националните органи; умисълът или небрежността при извършването на нарушението или при причиняването на вредата; извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото; обстоятелството, че действия на институция на Съюза може да са допринесли за приемане или запазване на национални мерки или практики, нарушаващи правото на Съюза, както и неизпълнението от разглежданата юрисдикция на задължението ѝ за отправяне на преюдициално запитване по силата на член 267, трета алинея ДФЕС. В случая атакуваното въззивно решение е постановено в съответствие с разрешенията и при преценка на сочените в тях критерии за определяне дали е налице съществено нарушение на правото на Съюза. Не е налице противоречие и по отношение на въведеното изискване да е налице ясно тълкуване на приложимите материалноправни разпоредби от правото на ЕС. Въззивният съд е посочил, че към датата на постановяване на решението на ОС-София вече е било налице влязлото в сила решение от 16.07.2015г. по дело № С-255/2014г. на Съда на ЕС и е приел че направеното в това решение тълкуване на нормите относно мерките, налагани при нарушение на задължението за деклариране на суми при преминаване на границата на Съюза, е ясно. Съгласно дадените разрешения и предвид обстоятелството, че националната санкция е по-тежка от тази, която СЕС е приел, че противоречи на правото на ЕС, е направил извод, че ОС-София, потвърдил с решението си осъдителната присъда е следвало да зачете решението от 16.07.2015г. и да го приложи или да отправи преюдициално запитване за тълкуване на чл. 9 от регламента във вр. с чл. 251 от НК. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по шестия формулиран в изложението въпрос, тъй като същият не обуславя решаващите изводи на въззивния съд. По отправени преюдициални запитвания СЕС се произнася с решения или определения, които имат действие ex tunc, като това действия може да бъде променено и със самия акт, с който да бъде постановено, че той има действие ex nunc. Както е посочено в определение № 60859 от 29.12.2021г. по гр.дело № 1853/2021г. на ІV ГО на ВКС, актът, с който СЕС отговаря на отправеното до него преюдициално запитване не е съдебен акт, разрешаващ конкретен спор, а такъв с който се дава тълкуване на общностното право. Затова той следва да бъде взет предвид от националните съдилища при разрешаване на повдигнатите пред тях спорове. Евентуалното несъобразяване на това изискване не е пречка решението на националния съд да влезе в сила, като страните по него ще трябва да се съобразяват със силата на пресъдено нещо на това решение. Формираната сила на пресъдено нещо на влялото в сила решение на националната юрисдикция на държавата-членка не се противопоставя на правото на ЕС (решение от 30.09.2003г. по дело № С-224/2001г.) и не е пречка да бъде ангажирана отговорността на Държавата за вреди от нарушаване на общностното право, ако такива са последвали поради несъобразяването на това решение с акт на СЕС. Тази отговорност има различен предмет от спора разрешен от националния съд, с решението с което е нарушено общностното право, поради което и не засяга силата на пресъдено нещо на постановеното от националния съд решение. С последния формулиран въпрос, касаторът прави опит да обоснове липсата на пасивна процесуална легитимация на Окръжния съд-София и наличието на такава за Народното събрание. Въпросът не обуславя допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, доколкото е ясен и не се нуждае от тълкуване, поради което и не съставлява основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на Съда на ЕС, част от която по дела № C-46/1993 и № C-48/1993, № C-224/2001, № C-173/2003 и други, всички държавни власти - законодателна, изпълнителна, съдебна, са обвързани при изпълнението на своите задачи от изискването да спазват правилата, изведени от правото на Съюза, поради което и всеки орган, който е допуснал нарушение на общностното право, от което са произтекли вреди за частноправните субекти, е легитимиран в процеса като процесуален субституент на държавата. В случая въззивният съд е счел за неоснователна претенция спрямо НС на РБ не защото е отрекъл принципно отговорността на държавата за вреди, причинени от народните представители от приемане/неприемане на закон, посочвайки изрично, че такава отговорност може да бъде ангажирана за всяко нарушение на общностното право от органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, а е направил извод, че по отношение на този ответник искът е неоснователен, тъй като не е налице пряка причинно следствена връзка между нарушението от страна на НС, изразяващо се в бездействие да синхронизира норма от вътрешното законодателство с такава от общностното право и заявените за обезщетяване вреди. Съгласно чл. 5, ал. 4, изр.2 от Конституцията на РБългария международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила, са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Това се отнася и до актовете на общностното право (чл. 288, § 2 ДФЕС, предишен чл. 249, § 2 ДЕО), като предимството действа автоматично и без да е необходим какъвто и да било специален механизъм за установяване или обявяване. В тази връзка съдилищата са длъжни да тълкуват и да съобразяват общностното право, в случаите когато то е относимо към поставения за разрешаване пред тях правен спор, както и да тълкуват и прилагат националното право в съответствие с общностното такова и дори в определени случаи могат да отказват прилагането на национална норма, която противоречи на общностното право. При несъобразяване на това националните съдилища носят отговорност за нарушаване на общностното право, независимо по вина на кой от държавните органи е допуснато несъответствието. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение