Определение № 883 от 28.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 575/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение № 15640 от 21.12.2023 г., постановено по в.ч.гр.д. № 13372/2023 г. по описа на ГС-София, с което е потвърдено определение № 38868 от 31.10.2023 г. по гр.д. № 56029/2023 г. на РС - София, с което е оставена без уважение молба по чл. 83, ал.2 ГПК. Частният жалбоподател – Г. К. Г., чрез процесуалния си представители, поддържа доводи за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неправилност на определението. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Г. К. е предявил иск против „Фрог Нюз“ ЕООД за заплащане на сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди причинени му от деликт - публикувана статия на електронния сайт на ответника https://frognews.bg/ на 29.07.2023 г. със заглавие: „ Из профила на изверга, нарязал приятелката си с макетно ножче: Един ден ще си купя танк и ще посетя няколко адреса... “, ведно със законната лихва, считано от 29.07.2023 г. до окончателното плащане. С разпореждане от 16.10.2023 г. исковата молба е била оставена без уважение и на ищеца е указано в едноседмичен срок да представи доказателства, че е внесъл дължимата държавна такса в размер на 400 лв. В срока за изпълнение на указанията е депозирана молба по чл. 83, ал.2 ГПК с искане да бъде освободен от внасянето на дължимата държавна такса. Към молбата по чл. 83, ал.2 ГПК са представени разпореждания на други състави на РС – София, с които на ищеца е указано да бъде внесена държавна такса по тях. С определение от 31.10.2023г. по гр.д.№56029/2023г. РС София оставил без уважение молбата на Г. Г. за освобождаване от такси и разноски. Това определение е обжалвано от молителя. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение. За да постанови определението си въззивният съд е посочил, че при извършването на преценка за наличието на основание за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски по делото съдът следва да вземе предвид: доходите на лицето и на семейството му, имущественото му състояние, удостоверено с декларация, семейното положение, здравословното състояние, трудовата заетост, възрастта и други констатирани обстоятелства. Съдът е взел предвид представената от ищеца декларация за гражданското и материалното си състояние от 26.10.2023 г., както и шест броя договори за кредити, сключени в периода от 21.09.2021 г. до 21.07.2023г., с обща стойност на кредитите – 208000 лв. Въззивният съд е приел, че от съвкупната преценка на посочените от ищеца и възприети от съда обстоятелства не може да се направи обоснован извод, че ищецът в не разполага с достатъчно финансови средства, за да заплати дължимата държавна такса по делото в размер на 400 лв. Въззивният съд е изтъкнал, че ищецът е в трудоспособна възраст, не страда от заболявания, които да налагат допълнителни разходи за лечение и няма задължения за осигуряване на издръжка на други лица. Въззивният съд е констатирал, че е налице и разминаване между дохода от трудово възнаграждение, посочен в декларацията от 26.10.2023 г. от ищеца /2214 лв./. и този, който е посочен като доход от трудово възнаграждение, в договора за потребителски кредит от 21.07.2023 г. /3500 лв./, което от своя страна създава съмнение за достоверността на декларираните данни за източниците на доходи на ищеца. По изложените съображения съдът е приел, че ищецът има достатъчно средства, с които можа да заплати дължимата се от него държавна такса. В частната касационна жалба жалбоподателят е изложил съображения за наличие на предпоставките на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставя за разглеждане като съществен за спора въпроса: към кой момент във времето следва да се преценява имущественото състояние на молителя при преценка на молбата с правно основанише чл.83, ал.2 ГПК. Твърди се, че въззивното определение е постановено в противоречие с казуалната практика на ВКС обективирана в определение по ч.т.д. № 1064/2018 г. на I – т.о., определение по ч.т.д. № 208/2016 г. на I – т.о., Определение по ч.гр.д. № 1842/2015 г., определение по ч.т.д. № 564/2010 г. на II – т.о.,определение по т.д.53/2020г. и др. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставения въпрос и на сочените основания. В случая въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС обективирана в множество определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК ( определение № 214/10.05.2013 г. по ч. гр. д. № 2665/2013 г., I г. о., определение № 432/4.07.2013 г. по ч. гр. д. № 4231/2013 г., IV г. о. на ВКС и др.) и законовите разпоредби, е изследвал всички правнорелевантни обстоятелства, имащи значение за производството по чл. 83, ал. 2 ГПК към момента на подаване на молбата. В трайната практика се приема, че правилото на чл. 83, ал. 2 ГПК задължава съда да прецени дали задълженото за такси и разноски в производството физическо лице притежава средства да ги заплати, като преценката следва да бъде извършена към момента на подаване на молбата за освобождаване от заплащане на такси и разноски. Тази преценка се извършва въз основа на представени доказателства за имущественото състояние на ищеца, семейното му положение, здравословното състояние, възраст и всички други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на такси и разноски. Основанието по чл. 83, ал. 2 ГПК изисква страната-физическо лице да докаже, че материалното му положение изключва или затруднява прекомерно възможността да внесе държавната такси по гражданското дело, като тази разпоредба цели да осигури достъп до съд и за онези физически лица, които нямат възможност да понесат фискалните задължения по чл. 71 – чл. 73а ГПК. В съответствие с цитираните по-горе правни разрешения въззивният съд е изследвал имущественото състояние на ищеца към момента на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК и е приел, че същият разполага със средства за заплащане на държавната такса.. Не се налице и противоречие на въззивното определение с приложената от жалбоподателя практика на състави на ВКС, доколкото във всеки отделен случай съдът е длъжен да извърши конкретна преценка на обстоятелствата, имащи значение за основателността на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, в т. ч. да съобрази дали размера на таксата не би препятствал правото на достъп до съд на страната, след което да формира крайния си извод. В случая въззивният съд е изпълнил тези си процесуални задължения и е приел, че по конкретното дело приетите писмени и гласни доказателства не установяват недостига от средства, включително и като се вземе предвид факта, че е упълномощил и адвокат да го представлява по делото. Жалбоподателят сочи още, че произнасянето в настоящия случай е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая по поставения въпрос за приложението на чл. 83, ал.2 ГПК има трайно установена непротиворечива съдебна практика, поради което не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касациоинно обжалване на въззивното определение. Предвид изложените съображения съдът: